„Отечеството всякога е като бащина къща, в която ся връщами с радост и благодарение; защото там намирами онези, които обичаме и онези, които ни обичат. Деца! Не забравяйте отечеството си!”
През 1871 г. в Цариград, Петко Р. Славейков сътворява и отпечатва своята „Пчелица“ – първото българско периодично издание за деца. Страниците на малката книжка са изпъстрени с басни, пословици, стихотворения, приказки, анекдоти и поучителни статии. Автор на всички тях е Славейков, решил да задоволи потребността на българските деца от знания по литература, етика, история, география, ботаника, зоология, физика. Немалка част от текстовете имат религиозен характер: „Божий промисъл”, „Божие всезнание”, „Небето”, „Вечност”, „Първата обязаност”, „Има Бог”, „Бог в делата на природата”.
Само седем книжки на „Пчелица“ виждат бял свят, а животът на малкото списание угасва поради финансови затруднения и проблеми с турската цензура. След Освобождението списанието е възстановено и излиза два пъти месечно в периода 1915-1944 г. Редактор на възобновеното издание е софийският учител М. Д. Николов, а издател – Христо Трънков. В тези години „Пчелица“ си сътрудничи с известни български писатели и поети, публикува преводна литература за деца, а илюстрациите се правят от известни художници.
Из страниците на китната „Пчелица“ с благодарност за благородното и родолюбиво дело на Петко Р. Славейков (1827 ~ 1895).
♥ За душата на книгата
„Книгите и вестниците могат да мислят, говорят и правят зло или добро. Един лош вестник или една лоша книга са също тъй опасни, както може да бъде опасен и един лош човек… Който прочита някоя лоша книга, прави това истото, което би правил, ако да се сбереше с лоши человеци. Кое от двете предпочитат нашите малки читатели? Всяка книга, всякой вестник има душа, която има добър или лош дух. Тя е душата на списателя или съчинителя им, а когато тая душа мисли и говори в редовете на книгата, тя действува връз онези, които я четат също тъй, както би действувал връз тях лично самият той человек…”.
♥ За любовта към Бога
„Кой се грижи за человеците и кой бди над тях, когато те са заспали дълбоко, когато не могат да се защитават, нито да виждат, ако ги сполетва злочестина някоя или премеждие? Има ЕДНО ОКО, което никога не спи, има едно око, което види и в най-тъмната нощ, както и в най-ясната виделина на света. Когато светлината на луната не свети, когато вкъщи няма свещ, когато ни една звезда не блещука през гъстите облаци, туй око вижда всъду, на всяко място, и бди непрестанно над всички семейства по земята.
Окото, което никога не спи, е БОЖИЕТО ОКО. Божията ръка е всякога простряна над нас…
Както майката обхожда домът и с пръстът на устните вкъщи накарва да тихнува всякой метеж, за да не досаждат на детето ѝ като спи, както тя тегли завеските около люлката му, за да не бие светлината връз нежните му очи, тъй Бог тегли завесите на нощта около нас; тъй Бог накарва да тихне всичко, за да спи спокойно голямото негово семейство.”
♥ Първата обязаност
„Най-първа, най-свята обязанност за вас, любезни дечица, нека бъде искрената любов към Бога, ревност към молитва и присърце към Божията черква. Когато живял Господ наш Иисус Христос на земята, Той много обичал децата за простотата и незлобието им, тъй щото ги поставял и за пример на порасналите. Обичайте Го прочее и вие с всичката сила на вашите нежни и добри сърчица; споменувайте за Него често, като за най-добрия си благодетел, и молете му се с присърце всякой ден. Той, който е из устата на младенците извършил себе си хвала, без съмнение ще да приемне милостно вашите молитви и ще изпълни вашите прошения”.
♥ Вечност
„Вечност е дълбочина, която геометрията не може да измери, аритметиката не може да я изброи, въображението не може да си я въобрази и риториката не може да я опише. Затова нека всякой от нас живее тука на тоз свят по Христа, щото да сме благополучни във вечността.”
„Рай е място или състояние на съществование, дето слънцето и месецът са излишни, защото нощ или мрак няма над него. Неговите жители не ще да имат нужда от храна, ни от питие, ни от сън, ни от облекло, защото тамо ще да бъдат като ангелите. Скръб, сълзи и болезни няма вече да имат влияние връз тях, а вместо това радост и веселие ще царува в сърцата им и на лицата им… Колко е хубав и красен раят на християнина! Всичко чистота, всичко освещение, всичко радост и веселие!”
♥ За сътворението на света
„По-преди, като влязох в една къща, намерих един часовник, окачен на стената, който не беше там по-напред; аз попитах: кой е донесъл този часовник вкъщи и го окачил на стената?
През първите дни на пролетта отидох в една градина, дето онази година (лани) нямаше нищо посеяно и нямаше друго освен див бурен наникнал, и видях много фиданки насадени на ред и аз попитах: „Кой е насадил тука тези фидани?”
Часовникът не можеше от само себе си да дойде вкъщи, и фиданките не можеха от само себе си да се насадят в градината…
Ще каже, че… всяко променение си има причината, и затуй аз питам: Кой е окачил там часовникът? Кой е насадил дръвията в градината?
А когато гледах слънцето, месецът, звездите, земята и много други работи, които ся познават, че не са направени от человечески ръце, аз питах: Кой е направил слънцето, месецът и земята? понеже ся вижда и ся познава, че те от само себе си не са станали. На това и родителите ми, и учителите ми са казвали, че всичко това го е направил Един и Тогози единият Създател, който е направил всичко, ний наричаме Бог”.
♥ За трудолюбието и ученолюбието
„Ще дойде време за почивка – трудовете ще се забравят и сам ти ще ся порадваш, че си прекарал младините си в работяние… Младостта отдавна я наричат пролет на живота, а нашата душа поле необработено; каквото посееш пролет, това щеш есен да пожънеш; каквото придобиеш на младост, с това щеш да ся ползоваш в зрелий възраст… Работете, деца мои, ако искате да станите честити”.
♥ За Отечеството
„Колкото повече ся приближавахме до България, толкова повече аз ставах нетърпелив да видя милото си и прекрасно отечество, от което толкоз години отсъствах. А в часа, когато вече зехми да разпознавами зелените гори на България, и когато пристигнахми до бреговете на Дунав, аз бях пълен с радост и веселие. Гледанието на родното място, на милото ми място, дето много сладки от детинството ми възпоминания испълняваха сърцето ми, правяше мя нетърпелив да изляза на пристанището: аз желаях да ся завтека към къщата на любезните си родители, да ги видя, да ся хвърля в обятията им, да ги целуна… А когато видях хубавото небе на България, когато подихах сладкия, чистий и благоуханний въздух на отечеството си, помислих си, че ся родих изново… Хубавото време, хубавият климат и хиляди други приятни напомневания раждаха в сърцето ми най-хубавите за отечеството ми чувства, които не мога да ви ги изприкажа, но само това ви казвам, че по-голяма радост не съм почувствувал в сърцето си през всичкия си живот, от колкото когато ся завърнах в отечеството си. О, любезно и сладчайше мое отечество! Аз всякога ще та обичам!
Възможно е щото отечеството на някои человеци да не бъде толкоз хубаво и прекрасно, както е нашето, но отечеството всякога е като бащина къща, в която ся връщами с радост и благодарение; защото там намирами онези, които обичаме и онези, които ни обичат.
Деца! Не забравяйте отечеството си!”.
* По материал на сп. „Християнство и култура“, бр. 112
Портрет на Петко Р. Славейков от Иван Карастоянов, 1884 г.; bg.wikipedia.org