„Името - това е вътрешният покой, сладкият хляб и сън, усмивката и здравето на човека. Лошото име те смазва като болест.“
(1922 ~ 2003)
Пътуване към себе си
Не можеш да избегнеш съдната среща. Да идеш накрай света, да си смениш косите, лицето, името, нрава, пак ще те познае някой, пак ще се натъкнеш тъкмо на оногова, от когото се криеш. В тоя кръгъл свят всички пътища водят към неминуемата среща. Природен закон е да се сблъскаш с човека, от когото бягаш. Сякаш невидима магнитна стрелка управлява посоките ти. Може би неизвестни биотокове се излъчват от гузната съвест и притеглят човека право към наказанието на срещата.
Нарочно избрах най-затънтения край. Не бях аз единствена. Какви не типове, надошли на строежа откъде не. Тук бе Аляска. Пияници, несретници, бездомници, парясници. На дъното на погледа им – утайка от стари грехове. Аз ги разбирах добре. Кой друг, ако не аз? Тук заживях без презиме. Почти го забравих. Но рано или късно името застига човека… Тъкмо когато най-спокойно си вървиш по пътя, нечия ръка се слага на рамото ти и, вкаменена, ти чуваш собственото си име като присъда:
– Райна Стаматова!
Сякаш си настъпила мина. Ще се разлетиш на части. Не можеш се укри никъде. Единствено спасение в тоя кръгъл свят е да живееш така, че да не те е страх да бъдеш позната. Няма друг начин, колкото и да искаш да бъдеш оригинална. Нищо не можеш измисли, освен да пазиш проклетото си име. За да вървиш с лека душа, с вдигнато лице към неизбежната среща. За да не изтръпваш от страх, щом някой извика името ти. Затова се бяха юрнали насам. Да започнат живота отначало. Без спомени. Без грешки. Без срам на челото. Но възможно ли е това? Да зачеркнат досегашния си живот. Да изградят ново име. То е много по-трудно, отколкото да изградят нов град.
А аз трябваше да тръгна още по-отдалеч, отвъд началото. Да залича едно име и да създам ново. Сам-сама, с голи ръце. Не биваше да допущам ни миг леност в тоя труд, равен на труда на цели поколения. Защото името е човекът. То е лицето му, душата, миналото и бъдещето. То е характерът му. Съдбата му. Името – това е времето. Натрупани дела, грешки, постъпки, години. Всичко е впечатано в името. Всички врати към сърцата може да отвори едно име. Само така човек се е осъществил. Името – това са твоите другари, любов, достойнство, самочувствие, надежда. Ти носиш в името си предопределение за живота си. Човек, който си е създал име на смел и честен, той е принуден да остане верен на името си и да постъпва смело и честно дори ако това му струва твърде скъпо. Инак ще изгуби най-голямата си придобивка, ще изгуби себе си и света. Името – това е вътрешният покой, сладкият хляб и сън, усмивката и здравето на човека. Лошото име те смазва като болест. То загрозява и най-красивото лице. Носиш го като сипаница. Когато ти отнемат името или го опетнят, или го накажат със забрава, ти си унищожен човек. Но името не може да се унищожи. Времето е акумулирано, кондензирано в името на човека. И то остава.
Догорели погледи си отиваха вече от огъня. Вперила очи в загасващите въглени, аз устоявах твърдо на погледа на Влад, който ме дърпаше към него, и заклинах сама себе си:
… Не се забравяй! На всеки друг са позволени лудини и ветрогонства на младини, но не и на тебе! Ни една погрешна стъпка няма да ти бъде простена. Ти си белязана по рождение. Носиш родово петно на челото си като цирей. Струва ти се, че всеки отдалеч го вижда. Физически усещаш тежестта му. Има мигове, когато се изпотяваш от името си. Нямаш право на любов, на следване в университета, на мечти. Нямаш право на закачки, на танц, на лукавство. Нямаш право на грешки! Коя си ти? Първо трябва да станеш равна на другите. Не се самозабравяй! Не заслужаваш щастие дори на шега. Стани вързан вятър! Стъпчи усмивката си! Времето тече. Всеки миг е една крачка към разкритието. Помни, помни коя си! Трябва да напрегнеш всички сили, за да си създадеш име! Съвсем ново, без следи от износване, без петна от нечисти пръсти. Името „строител“ звучи добре. Искаш да си го присвоиш. Но това не е тъй лесно. Трябва да се напрегнеш повече от другите, да направиш нещо, за което да ти благодарят дори ония, пред които чувстваш неволна вина. Да започнат да произнасят черното ти име с обич. Да ти вярват, дори когато узнаят истината…
Избрано от: „Пътуване към себе си“, Блага Димитрова, изд. „Български писател“, 1985 г.
Снимка: Блага Димитрова (1922 ~ 2003)