„Малките и слабите хора изяждат в ненаситната уста на омразата всичките си жизнени запаси. Омразата отравя живота им.“
(Self-Portrait -4, by Egon Schiele)
Омразата
Да мразиш нещо или някого, то ще рече да бъдеш активен в едно дадено поле. При омразата, както и при обичта, преди всичко съществува строго определен обект, който стои ярко откроен върху фона на твоето съзнание. Нещо повече, когато обичаш или мразиш, обектът на тия твои чувства заема доста голямо място в душата ти. Той те ангажира и ти работиш непрестанно върху него с голямо внимание и със сили, взети .от склада на твоето аз. Както при обичта, така и при омразата, ти не си сам, а винаги те придружава един мълчалив, невидим спътник, спрямо когото ти отнасяш действията си от своя катадневен живот.
Обектът на една истинска омраза непременно е заемал някакво високо място в нашата душа, или пък е хвърлял там сянката на своето съществувание. И тъкмо тая сянка - едра, увеличена и застрашаваща, е най-големият извор на сили, които хранят омразата. Човек не може да мрази нещо незначително. Дребните неща кай-често ни бодват, но ние лесно ги отминаваме, като ги пращаме в забрава. Онова, което мразим, то е много тежко и властно, за да бъде хвърлено с лекота в дрипите на отминалия ни живот. То остава, следва ни, и както любимото същество, мълчаливо ни заставя да коригираме делата си и то на всяка стъпка в нашия живот.
Омразата е работа. Тя е активност. За нея трябват сили и оня, който мрази, ако е слаб човек, може да изчерпи енергитичните си запаси, за да поддържа живота на тая ламя. Човек се заразява с бацила на омразата, само ако отвори за нея вратите на своето аз. Омразата не е, както безразличието - сенчица при вратите на съзнанието, която лесно се стопява в глумата на протичащия живот. Тя е като същество, което се настанява в човека и заема място и сили потребни инак за самия живот.
Когато мразиш някого, ти мислиш за него и го поставяш в угодна за тебе обстановка, координираш своя живот спрямо неговия, и непрестанно го унищожаваш символично с едно вътрешно ожесточение, за което са потребни много сили от склада на душата ти. Тоя факт показва, че обектът на твоята омраза има някакви достойнства, които ти, в същност, искаш да премахнеш. Ти не можеш да мразиш: една мушица, или един комар, който те безпокои. Ти би мразил лъва или тигъра, ако е потребно да премериш с тях силите си, и установиш своето безсилие.
Ако проследите историята на някоя позната омраза, ще видите там борбата между две „достойнства“ или две отрицателни сили. Продължително, силно и с голям размах се проявява оная омраза, която протича като ток между два трудно отслабващи полюси: родове, лица или дори общества и народи. (Историята на една родова омраза е дадена най-добре в „Ромео и Жулиета", където една голяма, колкото омразата любов, е в състояние да я унищожи). В такива случаи, по-голямата омраза е гостенка на по-слабата страна, като претворба и продължение на безсилието, като неудовлетвореност и липса на път за отреагиране. Тя се вгнездва като фермент в душите на гордите и слабите, защото омразата най-често е вкисната, ферментирала гордост.,
Големите, силните духовно и физически хора, не познават омразата, защото те успяват. Техните хоризонти са чисти, те нямат в себе си нищо притаено и потиснато.
Ето едно място, където се крие тайната, че за всяка омраза има отдушник и всяка омраза би могла да се претвори и да стане дори обич. Това е винаги по-вероятно, отколкото да искате да превърнете в обич безразличието. Ако в гнездото на омразата се прокара дренаж (отдушник), или ако потиснатата гордост се отведе по своите пътища и се даде възможност на потиснатото да се отведе, при настъпилото освобождение, с омразата се извършва едно необикновено алхимично превръщане. Тя може лесно до се превърне в любов. Ако един човек, който е задръствал пътищата на друг човек, направи така,. че освободи другия и даде повод за неговото свободно проявление, той непременно се претворява в съзнанието на другия от образ на омраза, в образ на обич.
Има случаи, когато ние мислим, че таим в себе си чувство на омраза към някого, без да съзнаваме, че това не е омраза, а само отвращение. Представете си, че някое човешко същество е станало причина да паднем низко в собствените си очи. Това същество загубва за нас своята цена и към него ние установяваме чувство на някакво презрение или отдалечаване, но не и омраза. Отвращението и омразата се отличават. Ние се отвращаваме от тия неща, които за нас са малки, нищожни, нечисти, но това не ни заангажирва с омраза, за която, както се спомена вече, са потребни значителни сили. Ние се отнасяме към дребните хора, станали причина за наше някое падение така, както се отнасяме към оная нечистотия на пътя, върху която сме се подхлъзнали, за да окаляме своите дрехи.
Понякога човек усеща една необяснима безпричинна омраза към някого. Ако се вгледаме във вътрешния свят на такива същества, ще открием, че тая, на вид безпричинна неприязън, се корени в противодействуващите нерезониращи душевни нагласи, чиито вълни се срещат в дисхармонични случаи. Такива .вълни са израз на някакъв противоположен, непримирим живот, който идва в борба с другия чрез своята ритмика, и в чието присъствие загасват едни чужди възторзи.
Често може да чуете, че някой мрази себе си. Това показва, че омразата е сила, деятелност на душевния живот, а не безразличие и небитие. Никой никога не може да постави себе си в небитието, следователно, човек не може да бъде безразличен към себе си.
Ние, хората на последните десетилетия, гледаме като на наивна отживелица на думите, че срещу омразата трябва да противопоставяме обич. Това ни изглежда някак недостойно, проповедническо и дори невероятно, но то съставлява самата истина. Само голямата, силната обич е в състояние да претвори и да се противопостави на отрицателните трепети на омразата. Само тя може да ги превърне в положителни сили. Омразата усилва омразата и я прави господар на живота. Само слабите натури се заразяват от омраза, защото малката им обич не е в състояние да извърши алхимичната вътрешна пре-творба.
Да се мрази в една среда, в която действуват като динамично поле силите на една чужда омраза, е привидно по-лесно, защото човек попада в ритъм с чуждата омраза и тя почва да го увлича. Да обърне колелото на омразата в обич, да превърне ненавистта в симпатия, може само един истински силен човек. Обърне ли се вече това колело, тогава всичко е вече по-лесно, защото за осъществяването на любовта човек може да почерпи сили от природата и от голямото любещо сърце на света, когато за осъществяването и храненето на омразата, човек трябва да дава от собствените си сили. Природата кредитира само любовта, но не и омразата.
В думите на една от най-светлите книги, съставяща най-скъпия дар на човечеството, изречението „обичай враговете си“ е за нас такова нещо, което не може да се проумее от нашите мозъчни клетки. През гъстото було на нашето духовно невежество, ние откриваме в тия думи слабост, пораженство, или пък едно недостойно подчинение на другия. Колко сме далеч от истината! В тия думи е затворена алхимичната мощ, която още липсва на света, за да се обърне тежкото колело на живота от една, в друга страна, за да идем от смъртта към живота. Само един герой на духа може да направи от тия думи ръководно начало в своето битие, само такъв, който през пламъците протяга ръка, за да отвори крана на спасителните бликащи води.
Малките и слабите хора изяждат в ненаситната уста на омразата всичките си жизнени запаси. Омразата отравя живота им. В нейната душна и нехигиенична атмосфера, те дишат тежко, а кръвта им е отровена със соковете на една злъч, която непрестанно се излива там.
Омразата би била по-подходяща за тия, които имат излишни запаси от енергия. Тя е като едно лакомо добиче, което не върши никаква работа, а яде много. Само богатият може да го изхрани. Смешно е, когато най-често дребните, едва пъплещите човешки същества съскат: „Аз те мразя!“
Ако бихме могли да надникнем в света на вътрешния ни живот, ще останем изненадани, колко е проста и велика истината, че любовта храни живота ни, а омразата е само слуга на смъртта.
Тогава ще познаем, защо на света е потребна обич.
От: „Слънце след буря“ (Есета), Георги Томалевски, изд. „Житно зърно“, 1946 г.
Картина: Self-Portrait -4, by Egon Schiele; chinaoilpaintinggallery
