„Умът съдържа и въпроса, и отговора. Нещастията са привлечени най-вече от онези, които се страхуват от тях.“
(Alone, 1896, by Henri de Toulouse Lautrec)
Отпечатъкът, оставян върху ума, има съвсем различен характер от отпечатъка, който остава върху обектите. Човекът е жив и следователно създава. Умът му не само приема впечатлението, което остава като отпечатъка върху камък, но и за миг го създава още няколко пъти, като така поддържа впечатлението живо. Именно този жив отпечатък, поддържан в ума, става доловим за сърцето. По този начин всички ние, малко или много, усещаме мисълта или чувството на другия, неговото доволство или недоволство, радост или разочарование, тъй като те се повтарят отново и отново в ума.
Отпечатъкът в ума не е неподвижен като картина. Паметта като феномен е такава, че съдържа всичко, което човек е създал – не само вибрациите, които е получил, но и вибрациите или формите, възникнали като отговор. Например човек може да има в ума си дълбок отпечатък на страх. В резултат на това умът се залавя да създаде обекта на страха. В съня, във въображението, в будно състояние този страх се създава. Не е трудно да си представим това създаване в съня, но как става в будно състояние? Всичко, което заобикаля този човека – приятели, неприятели, обстоятелства, среда – всичко приема форма, която плаши ума, задържащ в себе си страх. Колко чуден е светът на ума! Умът съдържа и въпроса, и отговора. Следователно нещастията са привлечени най-вече от онези, които се страхуват от тях. Разочарования изпитват онези, които очакват да бъдат разочаровани. Неуспехът се причинява от задържането в ума на мисълта за неуспех. Хората често казват: „Никога няма да успея. Каквото и да правя, все се обърква. Нещо все не е както трябва.” Добре че има звезди, та да оправдаваме нещастието си с тях! Но в действителност нещастието принадлежи на тези, които го задържат в умовете си.
Когато човек непрестанно си повтаря: „Нищо няма да стане както трябва. Всичко ще се провали”, може да се очаква неуспех. Дори всички звезди на небето да са благосклонно настроени, този човек пак ще преживее неуспех. Ето как сами създаваме своето положение, съдбата си. Има много хора, които не виждат перспектива в живота си. Нима това означава, че светът, вселената е толкова бедна, че не може да им осигури необходимото? Тя има в изобилие, но като мисли, че няма изход, човек утвърждава тези мисли и сам поражда чувството си на отчаяние.
Когато мисли или чувства, човек излъчва съответната мисъл или чувство като аромат, създава около себе си атмосфера, която го изразява. И така той не само предава мисълта и чувството на друг, но и поражда отговор.
Императорът на Делхи Зафар, от династията на Моголите, бил велик и много талантлив поет. Невероятно изтънчен в изразяването си, майстор на словото, надарен с прекрасно и изящно въображение. Поезията му е удивително образна, истинско произведение на изкуството – какъвто бил самият той. Естествено е обаче човекът на изкуството, истинският поет да се интересува повече от трагедията, отколкото от комедията. И той започнал да пише трагедия. Какво последвало? Когато завършил книгата, започнала трагедията в живота му. Династията западнала, а животът му се превърнал в повторение на написаната от него трагедия.
Понякога предупрежденията за нещастие стигат до хората по този начин. Друг път гадател ни казва, че ще ни се случи нещо, че ни заплашва злополука или болест. При едни предсказанието се сбъдва, при други – не. В живота на впечатлителния човек казаното се сбъдва, тъй като той го приема присърце. Затова, особено в Индия, където астрологията е изключително напреднала и от хиляди години животът на хората зависи от нея, казват: „Никога не се съветвай с глупав астролог. Може да е добър астролог, но ако е глупав, не бива да ходиш при него, защото той ще каже неща, които ще оставят отпечатък в ума ти.”
Ако опасността от нещастие наистина идва от мисълта на друг човек, можем ли да я избегнем, като използваме своята сила на мисълта, за да противодействаме на чуждата мисъл? Да, стига да знаем как да го направим. Това е практиката на отричането, на отхвърлянето. Като оставим себеотричането настрана, отново стигаме до методите на суфиите – отхвърляне на мислите и отпечатъците, които не желаем да достигат до нас. Като не позволяваме умът ни да бъде засегнат от нежеланите отпечатъци, ние ги държим на разстояние. Трябва да се издигнем над всички влияния, които действат против нас. Необходимо е обаче също така да владеем изкуството на мъдрото отношение към другите. Дори да се издигнем над неблагоприятните влияния, да се отнасяме с равнодушие към тях или да не им вярваме, може да продължим да нараняваме другите. Но ако сме внимателни и осъзнаваме какви отпечатъци оставяме у другите, ще предизвикаме дълбока промяна в техния живот.
Някой може да попита защо да отправяме молитви, щом от нас зависи дали ще имаме успех или неуспех. От нас зависи дали ще кажем молитва, или не. Молитвата е един вид произведение. Ние го създаваме и ако не го правим, няма да го има. Молитвата, отправена от дълбините на сърцето, и молитвата, която идва от повърхността, са две различни молитви. Можем просто да изричаме „празни повторения”, както ги нарича Христос, без да вникваме в смисъла. Ако дълбините на сърцето са чули молитвата, значи Бог я е чул, защото Бог чува с ушите на хората. Когато човек се моли, Бог чува чрез неговите уши.
Човек, който не може да навлезе дълбоко в молитвата, може да се научи, като практикува; също както онзи, който не може да начертае права линия, се научава, след като се опита сто пъти, хиляда пъти. Така е и с молитвата.
Когато човек повтаря едни и същи отражения отново и отново, можем да променим състоянието на ума му, като му дадем друга посока, посока, която най-много би го заинтересувала.
Винаги ще открием, че онези, които казват: „Всичко ми върви наопаки”, действително чуват този глас. Това е гласът на собствения им провал. Мигът, в който успеят да накарат този глас да замълчи, бележи края на неуспехите им. Обърната е нова страница от живота им и те могат да гледат напред с повече смелост и надежда. Храбър е онзи, който след безброй провали може да стане и да каже: „Този път няма да се проваля. Неуспехът е бил само подготовка за успеха ми.” Това е верният дух.
Работата с мислите е като тази на дресьора. В практиката на суфиите това е първият и най-важен урок, който трябва да се научи. Това е основата на целия мистицизъм и практиката на философията – човек да бъде способен да насочва мислите си както пожелае. Когато искаме да мислим за роза, в ума ни не трябва да се появява лилия. Когато мислим за кон, пред погледа ни не бива да изниква слон. Трябва да го държим на разстояние. Това ни учи да създаваме мисъл и да я задържаме, както и да прогонваме всяка нежелана мисъл. По този начин ставаме господари на мислите си. Ние ги тренираме, ние ги контролираме, а след това ги използваме за свое добро. Нима това не доказва, че живеем в Страната на огледалата, където действа феноменът на отражението? Той е жив – защото огледалата са живи. В тях се извършват не само проектиране и отразяване, но и създаване – всичко, което е проектирано и отразено, същевременно се създава, за да се материализира рано или късно.
Именно тук суфиите откриват тайната на съвършеното овладяване – в това, че независимо от всички представи за съдба, земни и небесни влияния, в човека има съзидателна сила, която работи. Възможно е у някого съзидателната способност на съществото му да функционира един процент, докато механичната да заема деветдесет и девет процента. У друг, по-еволюирал, работят деветдесет и девет процента от съзидателната способност и може би един процент от механичната. Механичната част от съществото на човека е тази, която се влияе от обстоятелствата, от средата. Тя е тази, която е безпомощна. Съзидателната част на човека твори и поражда феномени. Точно в този аспект се открива божествената същност.
От: „Лечението. Ментално пречистване и светът на ума“, Хазрат Инаят Хан, ИК „Шамбала“, 2012 г.
Картина: Alone, 1896, by Henri de Toulouse Lautrec; chinaoilpaintinggallery