„Необузданият нарцисизъм, който Ерих Фром нарича злокачествен, е основният предшественик както на индивидуалното, така и на груповото зло.“
Национализмът - полезен или вреден
Човек не променя онова, с което се гордее. Точно защото се противопоставя на промяната, казваме за гордостта, че предшества падението. За мнозина капитализмът такъв, какъвто е сега, е свързан с „американизма“ в гордиев възел от самодоволство. Критиците, които призовават за сериозна промяна, не срещат разбиране. „Капитализъм - обичай го или се откажи от него“ може да се смята за вариант на „Америка - обичай я или се откажи от нея“.
За гордостта си има време и място. Има моменти и обстоятелства, в които тя е не само достойна за адмирации, но и необходима. Има и времена - и за групите, и за отделните хора - когато е нездрава и разрушителна. Нарцисизмът е психологическата страна на инстинкта ни за самосъхранение, без него не бихме могли да оцелеем. Но необузданият нарцисизъм, който Ерих Фром нарича злокачествен, е основният предшественик както на индивидуалното, така и на груповото зло.
Гордостта е особено ценна и необходима в процеса на изграждането на самоличност. През целия си живот хората и групите работят върху изкристализирането и утвърждаването на идентичността си. Но по-голямата част от този процес протича в юношеството. Обърнете внимание колко гордост и нарцисизъм има в този период! Нормално е за юношите - и за момчетата, и за момичетата - да обръщат изключително голямо внимание на вида си. Макар че облеклото им може да изглежда на възрастните небрежно, неспретнато и въобще неприемливо, за младежите то има изключително значение. Когато пробват дрехи, те пробват различни самоличности. Прекарват безкрайни часове пред огледалото - гледайки не дрехите, а лицата си, развиващите се свои тела и чертите си - независимо дали излъчваш добро или зло. Взирайки се в огледалото, те в действителност се опитват да разберат кои са, да открият някаква самоличност в отражението си. Тази гордост и самонаблюдение в огледалото издават уязвимост. Юношите обикновено не реагират благосклонно на критики. И когато обичайните вълнения на юношеството достигнат степен, в която стават ненормални, проблемът обикновено се състои в т.нар. „криза на самоличността“.
Когато групата работи върху изграждането на своя самоличност, гордостта отново се проявява ярко. Най-известният и драматичен пример е борбата на чернокожите американци, особено през 60-те години, да си изградят нов имидж в обществото. Преди това този стремеж не е присъствал осезателно, а мнозина са стигали до смешни крайности в опитите си да придобият самоличността на бели, дори да изправят естествено къдравата си коса или да избелят кожата си. Впечатляваща е промяната, която настъпва в нагласата. Къдравата коса е оставена да си расте на свобода. Интересът се насочва към Африка. Изучава се африканската история, за да се гордеят чернокожите с корените си. Новата „черна гордост“ се съпътства неизбежно от „черен гняв“. Лозунгът на деня е „черното е прекрасно“.
Добре, щом става въпрос за уважение. Хубаво е да се уважаваме, както и да уважаваме другите. Но за да уважаваме себе си, трябва да притежаваме достойнство, а оттам и гордост.
Гордостта на една народност или нация може да бъде квалифицирана като национализъм. Той е съвсем естествен и полезен, когато групата притежава самоличност, когато наистина носи белезите на единна нация. Това става, когато племената или градовете-държави създават национални държави, или когато колонии отхвърлят чуждото владичество (както направихме ние, американците, през 1776 г.).
Национализмът притежава страховита сила, както Съединените щати установиха за свое най-голямо разочарование във Виетнам. Тъй като Хо Ши Мин, водачът на виетнамците в борбата им за освобождаване от колониалния империализъм, беше комунист, ние застанахме срещу тях в стремежа им към независимост. Най-сериозната от многото ни грешки в Югоизточна Азия беше, че погрешно възприемахме виетнамския национализъм като комунистическо движение. Ако бяхме се опитали да насърчим виетнамския национализъм, вместо да подкрепяме колониализма, много факти сочат, че Виетнам можеше да стане истински демократична некомунистическа държава. И обратното, същите факти показват, че като се противопоставиха на стремежа на виетнамците към самоопределение, Съединените щати ги тласнаха към съюз с Русия и към същия този комунизъм и тоталитаризъм, от който се опасявахме. Във всеки случай, във Виетнам не комунизмът, а необикновената сила на национализма постави Съединените щати на колене. Да се противопоставяме на законния национализъм, означава да го правим за своя сметка.
Има обаче и неоправдан национализъм или шовинизъм, срещу който трябва да се борим, и в другите, и в себе си. Както има разлика между „грубия“ и „нежния“ индивидуализъм, така има разлика и между жизнеопределящата независимост и състоянието, в което една нация държи всички да признават правото й да не се съобразява с никакви реалности извън себе си. Национализмът например кара Съединените щати да заявят, че не се налага да се подчиняват на решенията на Международния съд в Хага. Но оправдан национализъм ли е това? И какво означава той от гледна точка на стремежа към изграждането на световна общност?
Съществува един вид гордост, произтичаща от собствената идентичност, която е не само законна, но и необходима за доброто на всяка група, независимо дали това са чернокожите американци или американците като цяло. Дори в процеса на изграждането на общност групата изпитва известна гордост от реалното си постижение да излезе от хаоса и да се пребори с пустотата. Но тази здравословна, свързана с утвърждаването на самоличността гордост, лесно и често преминава в усещане за високомерно превъзходство. Нацистката концепция за „великата раса“, провокираща геноцид, също е национализъм в действие. Както и явната увереност на нашето правителство, че знае какво е най-доброто за Никарагуа. Трябва по някакъв начин да се научим да разграничаваме необходимия за разумното самоуважение и самоопределение национализъм от водещия до шовинизъм и търсене на врагове сляп патриотизъм, спъващ развитието на световната общност.
Разграничаването на здравия от нездравия национализъм е много важна задача в нашия западащ и изчезващ свят. Защото на земята има места, където трябва да се насърчава национализмът, а на други - решително да се възпира. Национализмът на чернокожите южноафриканци например несъмнено се нуждае от насърчение в развитието им към заслужено уважение и национално съзнание, от които се ползват всички граждани на света. Чернокожите южноафриканци имат нужда да се утвърдят като нация, със или без съдействието на белите южноафриканци. Но Русия и САЩ отдавна са успели да оформят идентичността си като нации. По-нататъшно нарастване на и без това вече прекалено афишираната им национална гордост едва ли е необходимо. Напротив, очевидно е, че в интерес на мира руският и американският национализъм трябва по някакъв начин да бъдат обуздани.
Ключът към разграничаването на здравия от нездравия национализъм явно е в утвърждаването на самоличността, в която представата за себе си - „Аз-ът“ - като нещо отделно, само за себе си, е илюзия. В действителност всички сме зависими един от друг. През вековете най-големите духовни водачи от всички религии са учили, че пътят на духовното извисяване минава през надмогването на нарцисизма към придобиване на мистично съзнание, в което собствената ни идентичност се смесва с тази на човечеството и на божественото. Както е с отделните хора, така е и с групите, и с нациите. Призванието ни е да преодолеем националния си нарцисизъм и ограничената си идентичност в полза на идентифициране с човечеството и състоянието на глобална общност. Но все пак, за да се откаже от нещо, човек трябва преди всичко да го притежава. Не можем да работим за надграждане над нашата идентичност, без първо да сме я придобили. Затова правилният модел за развитие за нациите е: първо, израстване до национализма; второ, надрастване на национализма. Така че разграничаването на здравия от нездравия национализъм изисква да преценим къде точно се намира една държава в хода на своето историческо развитие.
Иначе начинът да се провери дали национализмът е здрав или нездрав е същият, както да се различи правилното от неправилното мислене: Какво се губи? Налице ли е интегритет? Доколко определена личност съзнателно е включила всички променливи в мисленето си? Лидерът, който действа от позициите на здравия национализъм, съзнава, че това е национализъм, както и начинът, по който той се вписва в общата картина на нещата. По време на войната във Виетнам Хо Ши Мин беше съвсем наясно какво прави, а президентът Джонсън не беше. Джонсън действаше от позициите на патологичния национализъм, наречен от сенатора Фулбрайт „арогантността на властта“ - злокачествена форма на нарцисизъм, който, както повечето предразсъдъци, остава неосъзнат.
От: „Изкуството да живеем заедно“, Морган Скот Пек, изд. „Кибеа“
Снимка: M. Scott Peck (1936-2005)