„Аз не се оплаквам, че вече никоя не ще да меси козунаци. Само си спомням тези красиви времена и неща. Те са останали назад и връщане няма…“
(1933 ~ 2010)
Жени, които месят козунаци
Те са на изчезване. Последната, която го правеше у дома, беше жена ми. Но и тя се отказа. А първите, които помня, са бабите от двата рода, както и майка ми. Всичките в дълги и широки ризи от бяло, домашно тъкано платно. Зачервени. „Забрундени“ - казваше баща ми. Раздишани яко над нощвите. Сами излъчващи дъха и топлината на козунак. Господи, ако можех да ги нарисувам... Мисля си, че този свят е вече мъртъв. Коя ще се запретне днес да меси козунаци? На всеки ъгъл има магазини, фурни, има и доставка дом. Все едно някой да се засили да развъжда овце за вълна например, когато целият свят е плувнал в найлон. Неотдавна стар селянин ми припомни, че преди тридесетина години с парите от килограм вълна се купуваха точно четиридесет и седем хляба. А днес - един хляб. Не се оплакваше човекът, просто обменяхме мисли.
И аз не се оплаквам, че вече никоя не ще да меси козунаци. Само си спомням тези красиви времена и неща. Те са останали назад и връщане няма. Променя се всичко, без да те пита харесваш ли го или не. Продукция и информация те дебнат и преследват на всяка крачка и от всички страни. Всичко отвсякъде те дебне и се предлага да го усвоиш. А покрай козунаците се попитах какъв в днешно време е смисълът например да се жениш. С проститутки е пълно навсякъде. Пък и с неплатени всякакви. Защо трябва да прибереш някоя у дома си, че пък и да разделяш с нея всичко? Не успях да открия сносен отговор.
Но за сметка на това открих пък нещо хубаво и в остаряването. Идващият свят не ти харесва, тоест не би било грандиозна трагедия да го напуснеш. (Някой беше казал, учен човек, че в желанието за безсмъртие има нещо непристойно.) И тъй, с голямо удоволствие, по всякакви поводи, се връщаш в твоя свят, който - разбира се! - беше много по-хубав.
С такива мисли пътувам към вилата, там живее синът ми. По стар и утвърден негов маниер, той си има нова приятелка. Нямам никакви проблеми с всичко това. Макар да имам само две деца, сменил съм поне седем-осем снахи и зетьове. Печен съм. Понякога им бъркам имената, но и на това му изнамерих цаката. Обръщението към всички от моя страна е „мадам“ и „млади господине“. Една пък ми викаше „господин свекър“ - та напомняше така евентуалната възможност за брак, може би. Пука ми. Живеем си. Иначе моята колежка от университета си е до мен. От сто години. И си плуваме с нея в пълен синхрон - из красивия ни изчезващ свят.
Великден е. Нося им козунак и шарени яйца от магазина, все трябва да ги учим кое, какво и как се прави. Заварвам ги на терасата, нещо се смеят. А на масата в средата също боядисани яйца с ваденки и в най-голямата ни тава - огромен бухнал козунак. По-светъл на цвят. И бадемите отгоре му другояче стоят.
- А! Този пък откъде го изнамерихте? - питам наистина изненадан.
- Ами... от печката - казва най-новата ми кандидат-снаха.
Не смея да го помисля. А синът ми се хили, поизпъчен. Все пак питам като соча с пръст нея:
- Ти?
- Разбира се - казва тя.
И една руменина по бузите й мигом ме връща много назад, във времето на моите велики баби.
Боже, а може би не е загубено всичко, а?
* Публикувано във в. „Дума“, април 2006 г.
Снимка: Дончо Цончев (1933-2010), Съюз на българските журналисти; dictionarylit-bg.eu