„Буда казва: „Когато страстното желание на мъжа към жената, колкото и малко да е то, не е под пълен контрол, тогава умът не е свободен, а е вързан като теле за крава“.“
(The Philosophers of Alexandria, 1428, by Masolino)
Ако сте страстно влюбени и искате да отпразнувате страстта си, четете поезия и литература. Ако бурната енергия е отшумяла и искате да разберете повече за развиващата се връзка, отворете книга по психология. Но ако току-що сте прекратили връзката и ви се иска да повярвате, че ви е по-добре да живеете без любов, тогава е най-добре да се обърнете към философията. Наистина, съществуват много философски трудове, възхваляващи любовта, но ако погледнем на нещата отблизо, ще забележим невероятно разнообразие. Любов към Бога, любов към ближния, любов към истината, любов към красотата... всички тези видове любов са препоръчителни. Но страстната, еротична любов към истински човек? За бога, не!
В древния Изток проблемът с любовта е прост: любовта е привързаност. Привързаността, особено физическата и сексуалната, трябва да се отстрани, за да се даде път на духовното развитие. Буда казва: „Когато страстното желание на мъжа към жената, колкото и малко да е то, не е под пълен контрол, тогава умът не е свободен, а е вързан като теле за крава“. „Законите на Ману“, древен индуистки сборник съвети към младите брамини, отива още по-далеч: „В самата природа на жените е да омърсяват ума на мъжете по тази земя“. Дори Конфуций, който не поставя ударение върху премахването на привързаността, смята романтичната любов и сексуалността за заплаха към чистите добродетели, например светостта и предаността към висшестоящите: „Никога не съм видял някой, който да обича добродетелите, така както секса“. (Разбира се, будизмът и индуизмът са две различни религии и двете са претърпели с времето различни промени. Някои модерни лидери, например Далай Лама, приемат романтичната любов, както и сексуалността, която я съпровожда, като важни части от живота. Но духът на древните религии и философски текстове остава отрицаващ.)
В дребния Запад нещата са малко по-различни. Любовта още от времето на Омир е възхвалявана от неизброимо множество поети. Любовта е в основите на драмата в „Илиада“ – в края на краищата Одисей завършва приключенията си със страстно завръщане към Пенелопа. Когато гръцките и римски философи разсъждават върху романтичната любов обаче, те обикновено или се отнасят пренебрежително към нея, или се опитват да я превърнат в нещо друго. „Пирът“ на Платон, например, е диалог изцяло посветен на възхвалата на любовта. Но читателят не може да разбере позицията на самия Платон, докато Сократ не проговаря – а когато той проговаря, най-вече се надсмива над възхвалите на любовта, които Аристофан и другите току-що са изказали. Сократ пояснява как любовта е „болест“ за животните: „...първо, да се свържат взаимно, след това да отхранят потомството си“. (Забележете: размножителната система пробужда системата за отглеждане на малките.) Според Платон, когато човешката любов прилича на животинската, тя прави хората по-нисши. Любовта на мъжа към жената, доколкото води до размножаване, е нисша форма на любов. В тази творба на Платон Сократ показва как любовта може да надскочи животинските инстинкти, като се стреми към нещо по-висше. Когато по-възрастен мъж обича по-млад мъж, например, любовта им може да бъде извисяваща, защото старият мъж между сексуалните актове може да учи младия на различни добродетели и философски идеи. Но дори тази любов би трябвало да е само стъпало към по-висша цел: когато човек обича едно красиво тяло, той трябва да се научи да обича красотата изобщо, а не само красотата на конкретното тяло. Той трябва да се научи да намира красотата в душите на хората, включително и във философската мъдрост. Крайната цел е познанието на всички форми на красотата:
„И обърнал поглед вече към обширната област на красотата, а не към красотата на едно само нещо, и да бъде като някакъв слуга в обичта си към красотата на едно момченце, или на един човек, или на едно занимание ... но да се обърне към обширното море на красотата и съзерцавайки го да ражда в безбрежния стремеж към знание множество красиви и възвишени речи и мисли, докато... види, че съществува едно-единствено знание, което е знание на красотата...“
Фундаменталната природа на любовта като привързаност между двама души е отхвърлена. Любовта може да е достойна само когато ни помага да оценим красотата изобщо.
По-късните стоици също се противопоставят на свеждането на любовта само към определена личност, доколкото влюбените поставят щастието си в ръцете на друг човек, който не могат напълно да контролират. Дори епикурейците, чиято философия се базира на удоволствията, оценяват приятелството, но се противопоставят на романтичната любов. „За природата на нещата“ на поета-философ Лукреций е най-пълният труд върху философията на Епикур, останал до наши дни. Краят на Книга IV е широко известен като „Тирада срещу любовта“, в която Лукреций сравнява любовта с рана, тумор, болест. Епикурейците са експерти по отношение на желанията и на начините да ги задоволим, но се противопоставят на страстната любов, защото тя представлява нужда, която не може да бъде задоволена:
„Когато двамата лежат и вкусват един до друг разцвета на живота, когато тялото се пълни с наслада Венера е готова да използва женската си сила, те жадно се държат един за друг, уста до уста, духът се носи, те въздишат, докосват зъби, устни в суетността си, те не ще променят материята, нито ще пронижат и съединят телата свои. Макар и често туй да е желанието, целта им, те ненаситни ще останат в плен на свойта страст.“
Християнството поставя на преден план много от класическите идеи за любовта. Иисус напътства последователите си да обичат Бога, използвайки думите на Мойсей „с цялото си сърце и с цялата си душа, с цялата си сила“. Втората заповед на Иисус е „Обичай ближния си така, както обичаш себе си“. Но какво означава да обичаме ближния както обичаме себе си? Психологическият произход на любовта е в привързаността към родители и сексуални партньори. Ние не се прибързваме към себе си, не търсим сигурност и удовлетворение в самите себе си. Това, което Иисус, изглежда, ни казва, е, че трябва да ценим другите толкова, колкото и себе си; трябва да сме добри и щедри дори и към непознати, дори към враговете си. Това възвисяващо послание е свързано с темите за взаимността в отношенията и за лицемерието, но има малко общо със системите, за които стана дума в тази глава. Вместо това, християнската любов е концентрирана върху две ключови думи: caritas и agape: caritas (от която произлиза английската дума charity – благотворителност) описва искрената благосклонност и добронамереност; agape е гръцка дума, означаваща себеотрицателна, духовна любов без сексуални желания, без насоченост към определен човек. (Разбира се, християнството одобрява любовта между съпруг и съпруга, но дори тази любов е идеализирана като любовта на Иисус към църквата.) Както и при Платон, християнската любов не е съсредоточена върху специфичен обект, върху определен човек. Любовта е превърната в обща благосклонност към много по-голям, дори безкраен кръг от обекти.
Тези два вида любов, безспорно, са възвишени, но не са свързани и не произлизат от любовта, от която се нуждаем. Макар и да искам да живея в свят, където всеки човек излъчва благонамереност към всички около себе си, аз бих предпочел свят, в който поне един човек обича именно мен, и когото аз обичам по същия начин. Нека се замислим какво би станало, ако Харлоу отглежда две групи резус маймуни в различни условия. В първата група младите отрастват в своя собствена клетка, като всеки ден Харлоу поставя различна, но много приятелски настроена и грижовна възрастна женска маймуна да прекарва известно време с тях. Във втората група всяка от маймунките е била отгледана в клетка със собствената си майка – да си представим, че в този експеримент всеки ден Харлоу поставя нова, не много приятелски настроена маймуна-„майка“. Маймуните в първата група развиват в съзнанието си нещо като caritas – благосклонност без специфичен обект – но си мисля, че те със сигурност биха пораснали с известни емоционални увреждания. Без да са изградили привързаност към определен индивид, те най-вероятно ще се страхуват от промени в околната среда и няма да са способни да се грижат за други маймуни. Маймуните от втората група биха имали живот, по-близък до този на дивите резус маймуни, и най-вероятно ще пораснат здрави и способни да обичат. Както маймуните, така и хората имат нужда от близки и дълготрайни връзки с определени други индивиди. После ще разгледам тезата, че agape е истинска, но обикновено краткотрайна. Този вид любов би могъл да промени и обогати живота на хората, но не може да замени любовта, основана на привързаност.
Има няколко причини, поради които философите не харесват любовта. Първо, страстната любов има лошата слава, че превръща хората в нелогични и ирационални индивиди, а западните философи са твърдо убедени, че основата на моралността е рационалната мисъл. Любовта е вид лудост и много хора, попаднали в мрежите на любовта, са разрушили както собствения си живот, така и живота на други хора. Голяма част от философската съпротива срещу любовта, следователно, е резултат на добри намерения, съвет от мъдрите към по-младите: затвори ушите си, за да не чуваш песента на сирените.
Според мен обаче философите имат поне два мотива за тази си позиция, които са по-малко благоприятни и могат да бъдат разбрани. Първо, мнозина от старите философи може би лицемерно и себелюбиво съветват младите: „Правете това, което ви съветваме, не което сме правили“. Буда и свети Августин, например, като млади мъже изпиват чашата на страстта до дъно и едва по-късно се противопоставят на сексуалната привързаност. Моралните правила са измислени, за да въдворяват обществен ред; те ни съветват да контролираме желанията си и да играем зададените ни роли. Романтичната любов има незавидната слава, че подтиква младите да пренебрегват правилата и традициите на обществото, правила, свързани с класови различия, или фамилни свади между Капулети и Монтеки. Така че постоянните опити на мъдреците да променят дефиницията на любовта като нещо духовно и обществено полезно ми звучат като морализаторството на родителите, които, след като са се насладили на множество любовни афери в младостта си, след време се опитват да обяснят на дъщеря си защо е добре да пази девствеността си за бъдещия си съпруг.
Втората мотивация е свързана със страха от смъртта. Джейми Годенбърг от Университета в Колорадо показва, че когато хората са принудени да се замислят за собствената си моралност, те намират физическите аспекти на сексуалността по-гнусни и по-рядко се съгласяват с идеите в едно прочетено по време на експеримент есе за близостта между хората и животните. Голденбърг и колегите ѝ вярват, че хората от всички култури изпитват страх от смъртта. Всички човешки същества знаят, че някой ден ще умрат, и затова човешките култури използват голяма част от времето и ресурсите си, за да създадат системи, даващи им чувство за значение, облагородяват живота си и се опитват да се почувстват различни от животинския свят. Често срещаните правила по отношение на секса в много култури – опитите да се свърже любовта с Бога и да се принизи и пренебрегне секса – всичко това е част от сложна система, която ни предпазва от страха от смъртта.
Ако тази теза е вярна, то тогава древните мъдреци имат множество неизказани причини да ни отлъчват от страстната любов и привързаност от всякакъв вид, и може би е добре да приемем съветите им с мъничко съмнение. Добре е да се вгледаме в живота си, който сигурно е много различен от техния, и да потърсим по-директни доказателства дали привързаността ни влияе добре или зле.
От: „Хипотеза на щастието“, Джонатан Xайд, ИК „Кибеа“, 2013 г.
Картина: The Philosophers of Alexandria, 1428, by Masolino; chinaoilpaintinggallery
