„И се опитваме да избягаме от болката на неоправданите очаквания и липсата на стойност, като се затворим в осъждане.“
За опитите да избегнем болката, издигайки преградите на очакванията и осъжданията, споделено от духовния учител и лечител Майкъл Тамура.
Очакване и осъждане
Под слоевете на усилието и съревнованието на его-перлата, ще откриете слоевете на очакването и осъждането. Създаваме си очаквания, за да избегнем укора на болката от осъждането. И се опитваме да избягаме от болката на неоправданите очаквания и липсата на стойност, като се затворим в осъждане. Осъждането е това, което сочите като причина за болката си; очакването е онова, което се надявате, че ще я премахне. Осъжданията ви държат в миналото, а очакванията ви изпращат в бъдещето. По един или друг начин ние се опитваме да избегнем болката, като издигаме преградите на очакванията и осъжданията срещу нея. И таим фалшивото предположение, че тъй като чувстваме болка сега, тя би трябвало да бъде тук и сега. Следователно търсим убежище в миналото и бъдещето. Нито в миналото, нито в бъдещето обаче мажете да изпълните своята цел, защото душата ви живее само във вечното настояще.
Създаваме присъда и очакване да избягаме от болката на липсата на стойност. Искаме уверение, че нещо друго - не ние - е проблемът и че ние все още сме наред. Когато сме откъснати от своята духовна цел, ние започваме да се страхуваме, че животът ни няма значение вътре и извън себе си, така че създаваме осъждания, които да подсигурят илюзията, че сме стойностни. Казваме на себе си „Свърших добра работа, така че съм добър човек", „Направих всичко както трябва- така че никой не може да каже, че съм провал" или „Бях мил с всички, така че никой няма да си мисли, че съм егоистичен.“ Не искаме да бъдем „никой“.
Целта дава значение и следователно, ценност на нашето съществуване. Така че когато изолираме себе си от своята цел, ние попадаме в дълбока самота, лишени от значение и стойност. Реално обаче, нашата стойност не се определя от това какво правим, колко правим или колко добре го правим. Въпреки че обществото ни изглежда измерва стойността на човек според неговите постижения, на никой не му липсва стойност или значение. Никое човешко същество няма повече или по-малка стойност от друго. Всеки от нас има сто процента стойност, защото вашата стойност е присъща на същността ни. Вашата стойност като човешко същество никога не се променя, независимо от количеството или качеството на постиженията ви. Това, което прави вашата стойност забележима в света, е начинът, по който се отнасяте към нея. Тези, които виждат голямо значение в своя живот, могат да променят цялото общество с усмивка или протегната ръка за помощ, докато години тежък труд от никой, който не зачита себе си, не изглежда да допринасят много. Не в постигането на нещо велико можете да получите своята стойност, а в оценяването на вашата истинска стойност, която изпълва с голямо значение всичко, което правите.
Какво се случва с атлета от световна класа, ако се превърне в инвалид, или с концентрация пианист, които не може да използва ръцете си? Ако това, което са правели, е определяло целта им, техният живот ще бъде лишен от значение. И често става така... поне за малко. Но рано или късно (може би дори в следващ живот) всеки от нас възстановява дълбоката връзка със своята цел и открива, че животът не само продължава, но и става по-значим.
За да преминете от осъждането и очакванията към неутралност, намерете значението в това, което правите в момента. Няма нужда да знаете цялата цел на своя живот, а само значението на това, което правите сега. Например може да осъждате себе си, че не правите нищо продуктивно. Може да очаквате от себе си да правите много повече. Но какво правите вие сега? Може да откриете, че просто седите и мислите. Каква е целта на седенето и мисленето? Често сядаме, за да релаксираме, за да си починем от някаква дейност. Мисленето е творчески процес. Как можем да направим нещо повече, ако първо не си починем, не се отдръпнем от другите дейности и не помислим малко творчески, за да разгледаме всички възможности какво да правим след това?
Всеки миг животът ни предоставя нашата следваща стъпка. Но ако сме обгърнати от очаквания какво би трябвало да правим, къде би трябвало да се намираме, както и от осъжданията колко сме лоши, защото не оправдаваме тези очаквания, тогава не можем да разкрием целта, значението и цената на това, което правим и къде сме сега. Точно както водата естествено тече надолу, ние естествено сме притеглени от следващото нещо, което трябва да направим, но нашите очаквания и осъждания застават на пътя ни.
Всеки път, когато се озовете в „трябва“ или „не трябва“ ситуация или някаква тяхна разновидност („предполага се да“ „желателно е да“ и т.н.), вие сте уловени от очакването и не сте напълно в настоящата реалност. Поемете си въздух и се отпуснете. Запитайте се: „Каква е целта, значението или стойността на това, което правя в момента, и там, където съм?“ Отстъпете от очакванията и се върнете в настоящето. Тук ще намерите значение, а не в миналото или бъдещето.
Когато говоря за състояние на осъждане, нямам предвид отделеното разбиране на нещата, а привързаността към произволна стойност и мнение за някой или нещо. Не са важни думите, които казвате, а къде сте с тях. Един човек може да каже: „Той е бавноразвиващ се“, като заявление на факт по отношение на умственото развитие на друг човек и в същото време да обича този човек безусловно. Това не е отсъждане. Но друг човек може да каже същото нещо със зла умисъл, укорявайки този човек. Това наричам „да бъдеш съдник“. Осъждането винаги включва сравнение, често със собствената личност на човека.
Да бъдете проницателни и да общувате с истината както я виждате, са важни неща за вашия духовен растеж. В манията на нашето общество за политическа коректност обаче, ние понякога сме критикувани за това, че сме „осъдителни" когато в действителност може да сме направили неутрално изказване. Разликата между осъждане и проницателност е, че при отсъждането ние сме привързани към него. В прозорливостта няма приписване на стойност на наблюдаваното: „Той е престъпник, защото е извършил престъпление.“ В осъждането ние сме убедени в своята правота: „Той е осъждан престъпник и следователно е ужасен човек. Това е всичко.“
При осъждането ние спираме своята любов. Няма значение кой или какво съдим; ние задържаме любовта си. Любовта идва от целостта и единството на същността; осъждането ни разделя. Дори ако одобряваме, че някой е „много добър“, сравнено с неодобрението, ако беше „много зъл“ ние се разделяме в обичането на доброто и нехаресването на лошото. По същия начин отблъскваме „лошата“ част в себе си, когато харесваме „добрата“ част.
Може да се заблуждаваме във вярването, че сме принципно по-различни от човека, когото съдим, но реално ние никога не можем да разпознаем в другия това, което нямаме в себе си. Ако съм раздразнен, че някой е „непохватен“ или е „грозно патенце“, тогава трябва да съм имал преживяването като такъв и все още би трябвало да съм разстроен заради това. Ако вече съм го забравил, няма да имам негативни реакции към някой, който е непохватен или грозничък. По същия начин, ако се възхищавам на величието в друг човек, трябва да имам същото величие и възхищение в себе си. При всеки случай винаги трябва да си преживял нещо, за да го познаваш.
Когато започнете да осъждате другите жестоко, спомнете си, че вашето неодобрение не е заради тях. То е защото не можете да простите и да обичате себе си, тъй като държите това осъждане в себе си. Ако в миналото сте били унижавани за това, че сте „глупави“, тогава може да издавате присъди срещу глупостта, за да прикриете своето незачитане и загуба на любов заради това, че сте били „глупави“. Накрая вие обвинявате „глупостта“ за своята болка. Тези, конто пасват на същото това отсъждане за „глупави“ ви застрашават да ви отворят отново за болката във вас, така че вие ги прогонвате, като ги съдите. Махнете с ръка, ако някои ви е осъждал някога, защото това е проблей, който този човек трябва да разреши, а не вие. Тези, които издават присъди, трябва да живеят с тях и да понесат техните последствия, а не онези, към които са насочени присъдите. „Не съди“, учи Библията, „за да не бъдеш съден.“
Страхуваме се да се освободим от своите присъди, защото не знаем какво ще ни се случи, ако го направим. Интуитивно обаче подозираме, че ако освободим присъдата, ще трябва да се изправим срещу това, което не сме моли да простим и да обичаме в себе си. Докато се придържаме към своите присъди, не можем да открием лъжите, заради които сме изоставили своята любов.
Ако ви е трудно да обичате себе си, вижте какво не можете да обичате в себе си. Често преди хирурзите да поставят финална диагноза на сериозно състояние, те правят биотомия, за да вникнат по-надълбоко в скритите условия. Такова изследване може да ви разкрие, че това, което не можете да обичате в себе си, не е реалната ви същност. Очевидната грозота, глупост, провал или липса на някакво качество или умение е осъждане, основано на нечии други неоправдани очаквания, страх и незачетен собствен образ. Когато започнете да обичате аспекта от себе си, заровен под това осъждане, ще премахнете незачитането и ще съживите тази част от вас.
Осъждането е основано на страха, роден от нежеланието да обичате и да прощавате. За да защитим собствените си инвестиции, създаваме умствен образ, правещ нещо значимо или не. Присъдите са картинни прегради, които поставяме срещу това, което ни заплашва Използваме преградите, за да се опитаме да задържим лошите неща далеч от нас и да се придържаме към добрите неща. Присъдите подхранват илюзията, че това са абсолютни стойности. „Разбира се, че това е добро нещо“, убеждаваме себе си. Но реално това, което е добро за вас, може да е смъртоносно за мен.
Избрано от: „Отговорът си ти“, Майкъл Тамура, изд. „Аратрон“, 2012 г.
Снимка: Michael Tamura
