„Вас ви формира не това, което получавате, а онова, което давате. Едната страна на труда ни храни, другата ни изгражда. Изгражда ни себеотдаването в труда.“
Послание към младите американци
Дороти Томпсън ме помоли да ви кажа няколко думи и аз много се зарадвах. Сега не се чувствувам като писател, който се обръща към абстрактна публика. Струва ми се, че просто като ваш другар съм седнал между вас - младите хора с добра воля, и заедно с вас разглеждам един от въпросите, които сме взели присърце. И най-важното - говоря сега с вас, както бих искал да говоря със своите сънародници. Те сега са далеч. Бъдете мои приятели.
Вие воювате. Млади сте. Готвите се да се трудите и да се биете за вашата страна. Но знаете, че на карта е поставено нещо повече от съдбата на страната ви. Решава се съдбата на целия свят. И вие се готвите да се трудите и да се биете в името на свободата в целия свят.
Ако бяхте само войници, бих се обърнал към вас като към войници. Бих ви казал: „Оставете настрана всички проблеми. Сега има само един проблем: оръжието.“ Но вие сте млади и вашата отговорност е още по-тежка от тази на войниците. Тя е двойна. Вие се готвите да се сражавате за свободата. Ала трябва също да изясните какво значи свобода и да я изградите.
Думите при хората се изхабяват и губят своя смисъл. Научните теории се изхабяват. Изхабяват се и социалните формулировки. Това е цената на движението на човека напред. Ако не искате да се задоволите с мъртви мисли, трябва постоянно да ги освежавате: А свободата е въпрос, който не може да се отделя от другите. Защото, за да бъде свободен, човекът трябва преди всичко да бъде човек. Така, търсейки същността на всички проблеми, ще се натъкнете на проблема за човека.
А понятието свобода може да има най-различни значения. То може да бъде свободата да се отречете от своите обичаи, да скъсате с традициите си, да се откажете от участие в обществените дела, при условие че с това не вредите на другите. Можете да кажете: „Свободата на личността свършва там, където започва да вреди на околните.“ И вие не вредите на околните, ако вашият обществен живот се ограничава в най-необходимите контакти, като например труда ви за късче хляб. Получили сте само това, което ви се полага.
Нищо не би се променило, ако вас ви няма. Но се оказва, че не причинявайки вреда на ближния, вашето отсъствие вреди на обществото като цяло, което без вас вече не е така богато. Трябва да се стремим към това - обществото да става все по-богато, защото единствено то на свой ред прави човека по-богат.
Всеки човек представлява своята родина, професия, цивилизация, вяра. „Човекът въобще“ не съществува. Катедралата е изградена от камъни. Камъните образуват катедралата. Но катедралата облагородява всеки от тези камъни. Те стават камъни, с които е построена катедралата. Така и вие ще намерите братството в нещо по-голямо от всеки от вас. Защото хората са братя „в“ нещо. Не са братя въобще. Хората жадуват да си намерят някаква връзка.
Тази връзка може да бъде частна. Гърбавите могат да образуват секта на гърбавите. Който не е гърбав, няма да бъде приет в нея. Но гордостта на християнската цивилизация, от която произхождаме и която принадлежи на всички нас - вярващи и невярващи е, че търси тази връзка във всеобщото.
Нацистът се опитва да намери определение на германеца или (по-трудно) на ариеца, за да го обяви за обект на религия на избраници. Ние се стремим да дадем определение на човека, за да основем на него своята религия. Цялата наша цивилизация се е стремила преди всичко да даде определение на човека. Когато от най-известния и най-полезния лекар изисквате, въпреки цялата негова човешка значимост, да рискува живота си заради заразноболния, вие подчинявате личността на този лекар не на някоя друга личност, а на Човека, представен в дадения случай от заразноболния, колкото и безинтересен да е той. Ако искате да очистите думата Демокрация от всички наслоения, които замъгляват нейния образ, помислете, че демокрацията разбира уважението към свободата като уважение към човека и че за да се внесе в демокрацията братството, трябва да се основе човешката общност не като се възвеличава отделната личност, а като се подчинят личностите на култа към. Човека.
А има само един начин да се построи това здание, което е по-голямо от всекиго от вас и което на свой ред ще ви обогати със самия факт, че съществува. Един - единствен начин. Най-старите религии са го открили много преди нас. На него се основава духът на всяка религия. На всяко общество. Той е, може да се каже, най-надеждното средство. Хората го бяха позабравили с развитието на материалния прогрес. Това средство е жертвата. А под жертва аз не разбирам отказа от благата на живота, нито отчаяния жест на покаянието. Под жертва разбирам безвъзмездния дар. Дар, който не изисква нищо в замяна. Вас ви формира не това, което получавате, а онова, което давате. Усилията, които отдавате на общността, образуват общността. А наличието на една общност обогатява собствената ви същност.
А видите ли, човечеството бе поставено пред повелителната необходимост да изтръгне човека от робството, като му обезпечи плодовете от неговия труд, поради което започнахме да отделяме голямо внимание на обменната стойност на труда. На труда като стока. Но не трябва да забравяме, че един от най-важните аспекти на труда не е заплатата, която той дава на човека, а духовното богатство, с което го дарява. У хирурга, физика, градинаря има нещо по-човешко, отколкото у играча на бридж. Едната страна на труда ни храни, другата ни изгражда. Изгражда ни себеотдаването в труда.
И Дороти Томпсън ви призовава да давате. Призовава ви да изграждате вашата общност. Трудейки се безвъзмездно за благото на воюващите Съединени щати, вие ще помогнете за изграждането на общността на Съединените щати. И така ще построите вашето братство.
Бих искал да споделя с вас собствения си опит. Осем години работих като пилот в гражданската авиация. Получавах заплата. Всеки месец благодарение на изработените пари можех да си позволя някои от желаните блага. Но ако работата ми като пилот в гражданската авиация ми осигуряваше само тези някакви там изгоди, щях ли да я обичам толкова много? Тя ми даде много повече. Но трябва да призная; че ме е обогатявала истински само когато съм давал повече, отколкото съм получавал. Бях богат не в нощите, когато харчех парите от заплатата си, а в тези, през които към два часа през нощта в Буенос Айрес - тогава прокарвахме линиите по тези места - случваше се, тъкмо съм заспал изтощен след цяла поредица от полети, които са ме държали буден тридесет часа, и изведнъж - безпощадният телефонен звън, известяващ за някоя далечна авария, ме изваждаше от леглото: „Трябва да дойдеш на аеродрума… Трябва да се лети към Магелановия проток…“ И аз с проклятие се измъквах от завивките в зимния студ. Наливах се с черно кафе, за да не клюмам през полета. Пътувах един час с кола по кални и разровени случайни пътища и пристигах на пистата при другарите си. Стисках ръце, без да говоря, още не напълно разсънен, мърморещ, сгърчен от ревматизъм, който така лесно се хваща през зимата след две безсънни нощи… Пусках двигателите. Четях метеорологичната прогноза като протокол за предстоящите неприятности: буря, скреж, сняг… и отлитах в нощта към смътното развиделяване.
И ето, когато претеглям в ума си онези събития, които са били най-важни в моя живот, откривам, че единствено скъп за мен е споменът за този тежък труд. Светлата им диря ме изненадва. Спомням си как чувствувах в последните часове на нощта, че всички ние сме братя по оръжие. Ръкостисканията, ругатните - колко странно, че всичко това е оставило у мен дълбока следа, подобно на любовен спомен. Търсенето на изгубени другари, ремонтът на изостаналия самолет, непоносимата умора, тази част от труда ми, която с нищо не се заплащаше - откривам, че именно тя първа ме е създала, макар и тогава да не съм съзнавал колко е важна. А от нощите, в които харчех заплатата си, е останала само пепел.
Никога не съм получавал нищо съществено за своя труд, ако го разглеждам като продукт за обмен по километражната тарифа, възприета в гражданската авиация. Моят труд би пропаднал напразно, ако просто само ми осигуряваше средства за препитание и не ми създаваше чувството за причастност „към“ нещо. Ако не ме правеше пилот на определена линия, градинар на определена градина, архитект на определена катедрала, войник на конкретната Франция. Прокарването на новите линии обогатяваше сърцата ни, защото изискваше жертви. Линията се раждаше от нашите жертви. А благодарение на нея се раждахме и ние. Ако днес срещна някой другар, мога да му кажа: „Спомняш ли си?“ Това бяха прекрасни времена, защото, свързани с общите жертви, ние се обичахме един друг.
* Антоан дьо Сент-Екзюпери
От: „Военни записки 1939-1944“, Антоан дьо Сент-Екзюпери, Военно издателство, София 1988 г.
Снимка: imdb.com
