Из поетичната проза на Елин Пелин, назаем от малко познатия негов сборник „Черни рози“, издаден през 1928 г.
Сиромашията
Тъмна и страхотна нощ. По небето с бяс и бързина се гонят големи парцаливи облаци и през черните им дрипи от време на време студено поглежда луната.
Аз се прибирам по една тъмна уличка в края на града. Влажен вятър час по час се спуща като псе върху мен, граби в шепите си жълти листа из малките градинки и ме бие с ожесточение. Стенат глухо под гнева му оголелите тополи отстрани. Той шиба, брули, пищи зловещо, заканително и се продънва в бездната на мрака.
Зад мен се блъсна от неведома сила стар, гнил вратник и прискърца от болки.
Обърнах се и погледнах през скелета му: запустял двор, в дъното схлупен стар дом, натежал към земята, потънал в буренак, бодил и тъмнина. Малка, бяла пътечка пълзеше от вратичката до него.
Чух плач. Сподавен, глух и безнадежден плач.
Кой ли плаче в нощта?
Вятърът бе спрял. Но гнилата вратничка пак се блъсна силно, сякаш се разби. Една невидима и сърдита ръка я отвори…
Оттам излезе сиромашията, дошла по здрач да пренощува.
Тя бягаше уплашена и погнусена от това гнездо на нещастията, рожба на нейното сърце.
Тя бе видяла в голата стая, през изкъртените стени на която пееше вятърът, хубаво като ангел дете, умряло в ръцете на майка си.
Тя бягаше уплашена и негодуваща.
Вятърът с вик се спусна нагоре и подгони сърдито сиромашията, чиито боси стъпки дълго чувах по мократа земя.
Из сборника: „Черни рози“, Елин Пелин, изд. Т.Ф.Чипев, София, 1928 г.
Снимка: Елин Пелин (1877-1949)
