Уилям Сароян е известен американски писател и драматург от арменски произход. Роден e през 1908 г. в град Фресно, Калифорния като син на арменски емигранти. От малък Сароян остава без баща, на 15 години напуска училище, за да може да работи и да бъде самостоятелен. Осъществява копнежа си да стане писател и да бъде свободен. Публикува романи, пиеси и къси разкази, познат е и на българските читатели. Споделяме част от разговора на Уилям Сароян с журналиста и писател Георги Чаталбашев, проведен в края на 70-те години на миналия век в София.
♥ Уилям Сароян за основните ценности в живота
Коя според Вас е най-ценната човешка добродетел?
Търпението, умението да изчакаш. Също така ученолюбието.
Недостатък, който сте склонен най-лесно да извините?
Всички, но най-лесно – суетността, гордостта, самовлюбеността. За мен това не са чак толкова лоши неща.
Кое е Вашето любимо занятие?
Истински, най-дълбоко и искрено обичам да пиша. След това – да не правя нищо, просто да възприемам природата. Обичам всичко в рамките на човешкото съществуване.
Идеалът Ви за земното щастие?
Трябва да разбереш най-напред, че щастието е фалшиво. Трябва да развиваш в себе си чувството за разнообразието в живота. Човек не може да бъде винаги на върха, трябва да разбира и падането.
Вашата представа за нещастието?
Не бих искал да си го представям. По-добре да ви разкажа нещо за себе си. Разликата между мен и брат ми бе, че аз, както казват арменците, бях открит дух, а той – затворен дух. Майка ми често му викаше – отвори си духа, но за него това беше невъзможно. Разбира се, той е много добър човек и ми е проправял път в живота. Но човек трябва сам да се лекува от недостатъците си. Те са генетически случайности. Никой не е избрал какъв да бъде, а като станеш съзнателен, можеш да разбереш само кой си. Чувал съм често да ме смятат за велик. Това ми е забавно. Аз съм никой за себе си. Но като си работил добре, хората те познават и величаят. А аз в същност си живеех и работех. Не съм по-различен от лозарите. Прибирам си гроздето и си правя виното. Щом като вярваш в себе си и си прилежен, успехът ти е гарантиран. И аз съм щастлив, че го постигнах.
Кое от всекидневието Ви дразни най-много?
Липсата на време, времето, което непрекъснато тече. Много рано открих за себе си начин то да не изтича напразно. Баща ми умря, когато бях съвсем малък и аз не го помня. Затова смъртта ме дразни. Исках моите деца да ме тачат и открих, че трябва да направя нещо, защото времето изтрива всичко.
Имах само молив, книга от обществената библиотека и къс хартия. Най-добрият шанс да не бъда нищо, бе да пиша. А защо исках да бъда нещо? Това е в същността на човешката природа. Питах се, някой ще си спомни ли за мен? А нищо друго не остава така трайно, както писмото, музиката и живописта. Писането е най-неуязвимо от времето.
Коя историческа личност Ви е най-симпатична?
Чудото на творческия гений на Шекспир. Разбирал всичко, с изключение на нещата, за които не е писал. А такива неща няма.
Какво може да погуби таланта?
Нищо, освен смъртта. Ако някой спре да твори, значи толкова са му били силите. Дотук. Едгар По не е имал никога пари, мнозина съвременни американски автори имат всичко, но от това не са по-добри. Много от тях гледат на професията си като чиновници – колко ще напишат днес, колко утре. Аз наричам това явление папкуване, от папки.
Вашият девиз?
Работа, работа! Обичам да работя.
Как виждате бъдещето на човечеството?
Аз не съм песимист – все по-богато. Ние сме твърде много и не можем да тичаме еднакво, но ще се научим. Нашият разум укрепва, хората стават по-мъдри и няма да имаме повече истерични водачи. Ръководителите трябва да приличат на обикновените хора.
* Със съкращения от „Изповедите”, Георги Чаталбашев, изд. Отечествения фронт, София, 1982 г.
Източник: cao.bg
Снимка: goodreads.com
