„Важно е тази, която спи и която скоро ще събудя само като хвърля сянката си над нея, да не бъде стената, в която се блъскам, а вратата, която отвежда другаде…“
♥ Дирил съм у жената подаръка, който може да дари (Из „Цитадела“)
…Аз струвам това, което съм във всеки миг, и плодът, който е пропуснал някой етап, въобще не се ражда…
Аз съм дърво, здраво скрепено за корените си, и не презирам нищо от тестото, което те омесват. От него извличам клоните си. Но ми се разкри, че греша по отношение на жените.
Настъпи нощта на моето разкаяние, в която прозрях, че въобще не зная как да си служа с тях. Приличах на разсипника, непознаващ церемониала, който мести шахматните фигури с безплодна припряност и като не намира никаква радост в това безредие, ги разпилява по всички краища на света.
През тази нощ, Господи, гневно се вдигнах от ложето им, разбрал, че съм добиче в обора. Аз, Господи, съвсем не съм слуга на жените.
Друго нещо е да успееш да изкачиш планината, вместо носен на носилка да търсиш от пейзаж в пейзаж съвършенството. Защото едва-що си премерил с поглед очертанията на синята равнина, тя вече буди в теб отегчение и молиш водачите си да те отнесат другаде.
Дирил съм у жената подаръка, който може да дари. Бях пожелал тази тук като камбанен звън, по който да мога да изпитам носталгия. Но какво ще правиш ден и нощ с един и същ камбанен звън? Бързо прибираш камбаната на тавана, вече нямаш нужда от нея. Бях пожелал другата заради една изящна извивка на гласа, когато казваше: „Ти, господарю мой…“, ала много скоро думата ти омръзва и мечтаеш за друга песен.
И бих ти дал десет хиляди жени, които една подир друга ти скоро щеше да изпразниш от тяхното особено качество, а щяха да ти са нужни много още, за да те преизпълнят, понеже ти си различен според сезоните, според дните, според ветровете.
И все пак, тъй като винаги считах, че никой никога няма да достигне познанието за една-единствена човешка душа, и че у всеки се крие вътрешен пейзаж с непокътнати равнини, с пълни с мълчание урви, с масивни планини, с тайни градини, и че мога да говоря, без да ти дотегна, за този или за друг човек в течение на цял живот, аз въобще не разбирах оскъдността на запаса, едва стигащ за една вечеря, който ми донасяше една или друга от моите жени.
...Господи, ти ми даваш жената, която правя част от моя дом, за да я обработвам, да вървя до нея и да я открия.
„Господи, казвах си, единствено за този, който разрохква пръстта, посажда маслиновото дръвче и засява ечемика, удря часът на преображенията, на които той не би могъл да се радва, ако купуваше хляба си от търговеца. Удря часът на празника по случай жътвата. Удря часът на празника по случай прибирането на зърното в хамбара и той бавно побутва с рамо скриптящата порта към запаса от слънце. Тъй като, щом дойде часът, владее силата да разпалва като пожар големите ти лехи от черна пръст, хълма от семена, току-що затворен в хранилището, над който още трепти ореола на прашеца от трици, понеже още не се е слегнал напълно.
Ах, Господи, казвах си, аз съм объркал пътя. Бързал съм сред жените, както бързаме, когато пътуваме без цел. Измъчвал съм се сред тях, както се измъчваме в пустиня без хоризонт в търсене на оазиса, който въобще не е оазис в любовта, а отвъд. Търсил съм някакво съкровище, което би могло да е скрито там като предмет, който трябва да се открие измежду други предмети. Свеждал съм се като гребец над пресеченото им дишане. И не отивах никъде. Претеглял съм с поглед съвършенството им, опознал съм изяществото на китките и глезените, и извивката на лакътя, откъдето човек би искал да пие. Изстрадал съм мъчителното безпокойство, което имаше посока. Изпитвал съм жажда, която имаше лек. Ала обърквайки пътя, съм гледал твоята истина в лицето, без да я разбирам.
Приличах на оня луд, който изниква нощем сред руините, въоръжен с длето, кирка и лопата. И срива стените. И преобръща камъните, и оглежда тежките плочи. Разпалва се, обхванат от мрачно усърдие, понеже тъне в заблуда, Господи, търсейки едно съкровище, което да е вече готов запас, положен от вековете и дълбоко скътан в тази килийка на восъчна пита като бисер в черупката си - младост за стареца, залог за богатство у скъперника, залог за любов у влюбения, залог за гордост у горделивия и за слава - у прославения, и все пак пепел и суета, тъй като не съществува плод, който да не е от дърво, не съществува радост, която да не е съградена. Безполезно е да дириш сред камъните един камък, по-вълнуващ от другия камък. От своята разпаленост в недрата на руините той не ще извлече нито славата, нито богатството, нито любовта.
И тъй подобен на оня луд, който върви в нощта, разкопавайки безплодната земя, аз не съм открил в сладострастието нищо, което да е било различно от удоволствието на скъперника и изумително безполезно. Нищо не съм намерил в него, освен самия себе си. И нямам какво да правя със себе си, Господи, и ехото на собственото ми удоволствие ме уморява.
Искам да съградя церемониала на любовта, за да може празникът да ме отвежда някъде. Защото нищо от това, което диря и за което съм жаден, и за което са жадни хората, не е от етажа на материалите, с които те разполагат. И оня там се лута да търси измежду камъните онова, което въобще не е от тяхното естество, а всъщност би могъл да ги използва, за да построи с тях своето светилище, понеже радостта му не се извлича от един камък измежду други камъни, а от един церемониал на камъните, щом катедралата бъде построена. По същия начин аз правя от една жена разхвърляна купчина, когато не чета отвъд нея.
Господи, гола е тази съпруга и като я гледам в съня й, ще ми е приятно да е хубава, с изящни китки и глезени и с прохладни гърди, и защо да не взема от нея своята награда?“
Но аз разбрах твоята истина. Важно е тази, която спи и която скоро ще събудя само като хвърля сянката си над нея, да не бъде стената, в която се блъскам, а вратата, която отвежда другаде - и значи е важно да не я разпилея в разхвърляни материали, в търсене на невъзможното съкровище, а да я задържа единна и неделима в мълчанието на моята обич.
И как бих могъл да бъда разочарован? Разочарована е тази, която получава скъпоценност. Съществува смарагд, който е по-красив от твоя опал. Съществува диамант, по-красив от смарагда. Съществува диамантът на царя, по-красив от всички. Нямам какво да правя с един предмет, обичан нежно заради самия него, ако той няма смисъл на съвършенство. Тъй като аз живея не от нещата, а от смисъла на нещата.
Все пак този грубо изработен пръстен или увехналата роза, зашита в кърпа, или този съд, макар и калаен, свързан с чая при нея преди любовта - ето ги незаменими, понеже са предмети на един култ. Аз изисквах единствено божеството да е съвършено, и грубият дървен предмет, щом отсега нататък е част от култа му, има дял в неговото съвършенство.
Така е и със спящата съпруга. Преценявам ли я заради самата нея, скоро ще ми омръзне и ще тръгна да търся на друго място. Понеже тя не е тъй хубава като другата или е опърничава по характер, а дори да е съвършена наглед, пак остава това, че не издава такъв камбанен звън, чиято носталгия да изпитам, пак остава това, че казва съвсем изопачено онова „Ти, господарю мой“, което устните на друга биха превърнали в музика за сърцето.
Ала спи спокойно в несъвършенството си, несъвършена моя. Аз съвсем не се блъскам в стена. Ти съвсем не си цел и награда, и скъпоценност, благоговейно почитана заради самата нея, която скоро би ми омръзнала, ти си талига, път и пренос. И няма да ми омръзне да се самопостигам.
Из: „Цитадела“, Антоан дьо Сент-Екзюпери, ИК „Христо Ботев“
Снимка: imdb.com
