„Това е той, най-страшният враг на човека - саможивостта на неговата мъничка личност, искаща всичко за себе си и способна да мисли само за себе си, изхождаща във всичко от себе си и от своите егоистични интереси и цели.“

~В подножието на Висшата мъдрост“, Маха ЧОХАН

„Подвиг“ (1938), Светослав Николаевич Рьорих 

Личност и Индивидуалност

Тайната на познанието е в самоотричането. Колко много време ще се освободи у човека, забравил своето малко „аз“ заради по-доброто възприемане на мислите, изпращани от Нас. Както облаците закриват слънцето, така и малките лични мисли - съзнанието. Трябва да се освобождавате от тях, за да мислите широко. Всичко лично е временно и обречено на унищожение и забвение. Но свръхличното живее и плодовете му не умират във вековете.

Индивидуалното и личното са като светлината и тъмнината. Великите Индивидуалности са се издигнали над личното в себе си и са живели с над личното, утвърждавайки с това своята Индивидуалност. Великите духове и Великите хора са притежавали до един ярко изразена Индивидуалност, но личното начало в тях, егото, е било обратно пропорционално на тяхната Индивидуалност. Всичко в Космоса е индивидуализирано по своята същност - от атома до планетите, както и всички живи форми, но саможивостта в човека при сегашната му степен на развитие е като червей, загнездил се в зрял плод. 

Човек вижда и чува според съзнанието си. Отворените центрове показват висока степен на достижение, когато съзнанието може да се докосва до много явления от над личностен порядък. Личното е синоним на ограниченото от малкия кръг интереси на личността. Над личното се отнася вече до явления, намиращи се извън пределите на саможивостта и не е свързано с нея. Тежестта на самотата се разрушава от явлението на Общото благо, на което служи съзнанието, разбило оковите на личността. До тогава, докато веригите на саможивостта са наложени върху съзнанието, не може да се излезе в пространствения океан на световната мисъл. Личното и Космичното не могат да съжителстват. Космичното се съчетава с над личното и тогава самота не може да има. 

Мисленето за себе си е едно от най-големите препятствия при опознаването на живота и човека. Трудно е да се проникне в чуждото съзнание и да се постигне, когато само собствената личност и нейните интереси са пред очите. Саможивостта като пелена от мъгла покрива възможностите за познание. Всяко придобиване на познание изисква някаква степен на отричане от себе си, като в хода на познанието тези изисквания се задълбочават, разширяват и стават безусловни. Може да се каже: отвърни се от себе си, ако искаш влезеш в областта на Съкровеното Знание. Но саможивостта не допуска това и не се съчетава с неговата Светлина. Всеки ден ни дава възможност да помислим не за себе си, а за другите и в съжденията си за явленията да изхождаме не от себе си, а от свръхлична отправна точка на мисълта. Саможивостта изхожда в мислите от себе си и всичко прилага само към себе си. Колко безинтересно и трудно е с хората, при които „аз“ не слиза от устата. Те са обвързани и затворени само в себе си. В своето крайно изразяване кръгът на саможивостта може да се ограничи до големината на главичка на топлийка. Няма по-страшни и здрави вериги, обвързващи свободата на духа. Това е той, най-страшният враг на човека - саможивостта на неговата мъничка личност, искаща всичко за себе си и способна да мисли само за себе си, изхождаща във всичко от себе си и от своите егоистични интереси и цели. Да се разбере това и да се започне борба с него, означава да се тръгне по пътя на освобождаването от най-тежкото робство, каквото съществува на Земята. 

Ако разчленим свойствата и особеностите на личността и Индивидуалността и подложим на анализ едната и другата ще се види, че личността - това е външния човек с неговото социално положение, работа, семейство, както и психическия му живот, изпълнен с подробности от текущия му живот: отношения към хората, симпатии и антипатии, и външните наслоения на възпитанието и образованието. Тук са и неговите постоянно изменящи се Сканди - с други думи всичко онова, което обикновено се възприема като самия човек. При болшинството именно този външен човек преобладава със своя облик, защото неговият вътрешен свят е изцяло запълнен с елементите на външния свят и реакциите на съзнанието спрямо него. Има хора, в чието съзнание този външен човек и другият - вътрешният, представляващ израз на Индивидуалността, са уравновесени и нито един от тях не преобладава или господства. Но има хора, при които преобладава Индивидуалността на вътрешния човек, който е господар на външния. И това е скритият човек в човека - това, което се облича от външния човек, от неговата личност, за да може той или тя да изпълни поставената задача на поредното въплъщение. В Индивидуалността се съдържат всички висши качества на духа, подлежащи на съхранение за проявяване във високите планове на Битието. Всички висши стремежи и импулси произлизат от нея. Тя не умира със смъртта на своите обвивки, а събира чрез всяка от тях онези придобивки, които биха могли да бъдат извлечени от нея от съответстващите им светове. Ние се интересуваме от живота на Индивидуалността, от нейния ръст и развитие, които често вървят в разрез с желанията и стремежите на външния човек и неговите интереси. Обикновено става така, че нещо твърде неприятно и тежко за личността е полезно и необходимо за Индивидуалността. И тогава личността страда. Но многото страдания дават на Висшата Триада необходимия й опит и знания и приближават възможността за пренасяне на съзнанието в нейната сфера, което означава достигането на онази степен на развитие, характеризираща се с непрекъснатост на съзнанието, т.е. с безсмъртие. При освобождаването от физическото тяло яркият личен свят на човека и личното съзнание постепенно угасват и се видоизменят. Личността умира при всяко развъплъщаване, но остатъци от личното съзнание могат още дълго да замърсяват пространството. Така е с обикновените хора. Но с всяко ново въплъщаване Индивидуалността расте и натрупва толкова необходимите й елементи на непреходното. При Нашите хора Индивидуалността вече преобладава над тяхната временна личност и нейните обикновени земни интереси. Когато е било казано: „Моето Царство не е от този свят“, се е имало в предвид безсмъртната Индивидуалност и светът на нейните прояви. Понякога тя може да прояви пълно и ярко своята същност в земния свят и тогава се появява Велик дух, изпълняващ Своята Мисия в земно тяло. В действителност всеки човек идва на Земята с определена задача. Но често смъртната личност, завладяна изцяло от земните интереси и насочила усилията си единствено към тях, забравя за висшата си задача, за мисията на своя живот, заради която именно се е въплътила и тогава цялото въплъщение преминава безцелно, не донасяйки набелязаните следствия. 

Из: „В подножието на Висшата мъдрост“, Маха Чохан, Избрани теми от Науката за духа
Картина: „Подвиг“ (1938), художник Светослав Николаевич Рьорих (1904-1993)