„Може би сте яли хляб, сирене и диня, но направете една такава закуска в бостан, и то с такава диня, каквато ядохме ние с татко. Тогава ще видите, че няма нищо по-щедро от божата земя.“
(Добри Немиров, 1918 г.)
Диня, хляб и сирене (1942 г.)
Вие искате да знаете защо ядох днес с такава охота диня, хляб и сирене? Ще ви разкажа.
Една сутрин в края на лятото се случи следното нещо.
– Ставай, Дочко! – извика някой над леглото ми.
Разбрах, че искат да ме събудят. И вас са будили сутрин, та добре знаете става ли му се на човека, след като миналия ден е играл до капване с другари от махалата. Но когато, отворих очи и видях лицето на баща си, скочих изведнъж. Още вечерта татко беше решил утре в зори да иде на кланицата да купи прясно месо за обед. За да не бъде сам, той поиска и аз да го придружа. С радост се съгласих.
И ето сега той, станал още в тъмно, побърза да ме подсети. Аз се надигнах, протегнах се два пъти и скочих на крака. Не усетих кога се измих и облякох.
Още не беше се разсъмнало, когато потеглихме към полето. Кланицата се намираше на два километра от града – между бостаните и тухлената фабрика.
Ние вървим и мълчим. От двете страни на пътя се простират обширни ливади, които отиват към хоризонта, за да се допрат до небето и да му прошепнат нещо. Наоколо дрезгавината бавно изтънява и пътят пред нас става по-дълъг и по-светъл. Сутринен хлад се носи от всички страни. Аз гледам наоколо и в полусветлината виждам как потрепнуват бурени и храсти, подухвани от хладния сутринак.
Недалеч пред нас нещо тъмнее.
– Какво е туй? – попитах.
– Бостани. Тук ще направим закуска. Аз нося в чантата хляб и сирене. Ще нарежем и една прясна диня, па ще се нахраним богато.
Наистина, ние направихме една такава закуска, която ще бъде запомнена през цял живот. Беше се разсъмнало. Влязохме в бостана и седнахме под високия чардак на пазача. Обширните бостани бяха пълни с дини. Натъркаляни по земята, окичени с широки зелени листа, те чакаха първите лъчи на слънцето, за да вземат от него още малко светлина и топлина.
Седнахме, а малко след това от чардака слезе тънък висок човек със сухо, но здраво и изпечено от слънцето лице. Той размени няколко думи с татко и след малко влезе в бостана между дините. Слънцето вече се показа на хоризонта. То беше цяло ухилено, сякаш се връщаше от някаква веселба.
– Поемай, дишай въздух! – ме подкани татко. – Ти знаеш само прахуляка и миризмите из улиците. А тук е чисто, светло, хубаво…
Наистина, как леко се дишаше! Въздухът беше чист, прозрачен, светъл, изпълнен с мирис от сено, от зреещи бурени.
Пазачът донесе една голяма диня. Татко постла една кърпичка на тревата, сложи там хляба и сиренето и наряза динята. Тя беше червена като кръв и толкова прясна, че сама отваряше път на ножа, като се цепеше пред самото острие.
Хляб, сирене и диня! Може би сте яли хляб, сирене и диня, но направете една такава закуска в бостан, и то с такава диня, каквато ядохме ние с татко. Тогава ще видите, че няма нищо по-щедро от божата земя. Тя ражда хляба, тя отглежда овци и крави, за да добиваме хубаво, мазно сирене, тя се погрижва да даде на хората сладки плодове – един от друг по-вкусни, по-ароматни, по-зрели…
– Хей, Дочко! – с весела загриженост казва татко. – Ти ядеш като гладен бе!
– Толкова ми се яде, татко, че целия бостан бих изял, ако стомахът ми беше хе като оная кошара.
– Без да е като кошара, ти изгълта половина хляб. Добре, че взех повечко сирене.
Татко ме закачаше за моето лакомство, а не виждаше себе си. Той също като мене здраво дъвчеше и обръщаше хапките.
„О, дано не се свърши храната!“ – мислех аз, като продължавах да омитам всичко, което ми попаднеше под ръка. Струваше ми се, че до другата сутрин да ям, пак не щях да се нахраня.
Но татко погледна часовника и рече:
– Да не се бавим повече, защото хубавото месо се взема рано сутринта, преди да са го прибрали месарите.
Ние свършихме закуската и потеглихме. Аз бях щастлив. Великолепната закуска, чистият въздух, светлото сутринно слънце, безкрайните чуруликания на врабците, овчарите със стадата си, които кръстосваха ливадите – всичко това изпълни душата ми с голяма радост. В тази минута аз завиждах не само на овчарите и говедарите, загдето взимат най-хубавата част на деня, но дори и на овцете и кравите, които спокойно хрупкаха крехката и сочна тревица.
И на татковата душа бе светло. Той бодро крачеше по тревата и тихичко тананикаше някаква песенчица.
– Видиш ли оная постройка с тухлената ограда? – рече той, като посочи с ръка към една ниска сграда с голям двор.
– Виждам.
– Това е кланицата.
– Какво правят сега там?
– Казват го кланица, защото там колят говеда.
В същото това време пред вратата на кланицата видях една картина, която никога няма да забравя. Една млада крава с черно петно на челото се беше спряла до вратата и не искаше да влезе в двора. Един работник с кървави дрехи – види се, касапин – беше завързал рогата й с дебело въже и дърпаше с всички сили, а друг й нанасяше силни удари с тояга по задните бутове.
– Диййй! – викаха двамата, ядосани.
– Диййй! Ти не разбираш от дума, ама аз ще те науча ей сега – вторият касапин измъкна ножа от ботуша и започна да боде животното по твърдите места. Но то и от това не се стресна. Напрегнало сили, забило предни крака в земята, то се дърпаше назад и ревеше с всичкия си глас.
Ние се спряхме до вратата и мълчаливо гледахме.
– Защо прави тъй кравата, татко?
– Водят я… искат да я колят…
– Че тя знае ли, та се дърпа?
– Знае… Разбира се… Когато говеда влизат в тая врата, те всякога реват и се дърпат.
Аз пак се загледах в кравата и този път очите й ми се видяха страшни. Те тъй гледаха, като че се молят, като че кълнат, като че виждат смъртта си.
Как да й помогна? Какво да направя? Двамата касапи с нови сили заблъскаха животното. Единият дърпаше въжето и викаше колкото му глас държи, а другият бодеше треперещия от болки крак и ругаеше с най-груби думи.
Най-после успяха да я тласнат в двора. Вратата се затвори след тях.
– Хайде, Дочко – рече татко, като отвори и прекрачи прага с единия крак.
– Не ща да вляза! – рекох аз с преляла мъка в душата.
– Че нали сме дошли за прясно месо?
– Не искам месо!
Той като че разбра, та застана до мене и леко ме побутна към вратата. Аз се задърпах подобно на животното, сякаш и мене искаха да водят на клане.
– Не искам, не искам, татко! – и като казах тия думи, аз се обърнах и тръгнах по пътя към града. В душата ми стояха очите на животното, пълни с ужас, с молба, със страдание…
Татко тръгна до мене. Той ме разбра. Като помълча малко, усмихна се и рече:
– Не щеш месо – добре. Ще ядем диня и сирене, пък ще видиш живее ли се тъй.
– Живее се, татко! – радостно извиках аз, като си спомних чудесната закуска в бостана. – До края на живота си само това ще ям.
Ето защо, приятели, аз ядох с такава охота диня, хляб и сирене.
Из: „Когато бях малък“, Добри Немиров, Държавно издателство „Отечество“, София, 1989 г.
Снимка: Писателят Добри Немиров през 1918 г., ДА „Архиви“, bg.wikipedia.org
