„С Бог не можеш да бъдеш съдружник; да управляваш по едно и също време с Него. Можеш да го заместваш, да го следваш, но не и да стоиш редом с него, защото Бог не понася гордостта човешка, и няма на този свят създание, истински скромно и признателно.“
(Emil Cioran, c. 1947)
♥ „Сълзи и светци“ (фрагменти)
С един Бог-просяк аз бих искал да тръгна по света, за да открия земя със сладки отрови. Затова се губех доста време в сянката на Бог. Ела, Господи, заедно с Теб да обиколим гори и пустини, да стигнем до края на някоя милостива скала, която ще се срути върху нас, за да застинем ние в мълчанието вечно!
***
Тъгата те прави затворник на Бога. И става така, че не може да те трогне нищо освен смъртта.
***
Бих искал да се потопя в една Божия сълза и лъчите на слънцето да ме стигнат...
***
Мога да разбера себе си единствено чрез представата ми за Бога. Самопознанието има смисъл само чрез Него. Който не мисли за Бога, остава чужд и на себе си. Бог е единственият път на самопознанието, а световната история е написана само чрез Него.
***
Всяка проява на Бог е автобиографична. Ти можеш да се самоанализираш чрез нея. Тя е двойно вътрешно съзерцание, което ни открива живота на Душата - нашата и на Бога. Ти виждаш чрез нея, както Бог вижда през теб. Вътрешният поглед отделя всички елементи, чрез които се отстраняваме от света, и ги съсредоточава в сноп светлина, погълнала Божественото. От една страна това ни изолира, а от друга ни приближава към света...
***
Малцина поети познават генеалогията на сълзите. Защото, за да я познаваш, не е достатъчно да кажеш, че обичаш Бога. И не защото изворът на сълзите е той /макар очите му да са винаги влажни!/, а защото ние, хората, плачем единствено чрез Него.
***
Всички сълзи, които текат от Бога, са всъщност наши. Светците имат нужда от тях. Бог не бива да знае, че има смъртни, които напояват със сълзите си земята...
***
За всеки човек Бог е първият спомен.
***
Човек се освободи от Бог като го лиши от личните му атрибути. Опитвайки се да осигури на Всемогъщия най-голямо влияние, човекът го извади от своето полезрение... И към кого да се обърнем сега, след като Той не е лице, което ще ни чуе, разбере и отговори? Увеличавайки неговото пространство, човек направи така, че Бог да бъде навсякъде и никъде!
***
Днес Бог е не повече от едно универсално Нещо и нашата вяра, уви, не може да го материализира... Ние се разбираме с Бог и му прощаваме мълчанието. И как да се изкачим върху някакво перце? Сякаш цялата божествена субстанция се е разпръснала, изпарила се е сред нашите горчивини и Бог е провиснал обесен не знам в кой ъгъл на самотното ни сърце...
***
С Бог живеем в един ритъм; разделяме си последователно властта. Оттук тръгват и двата различни възгледа за живота, които не могат да се примирят. И нито Бог, нито ние, хората, сме склонни да отстъпим.
***
Господ се намесва и в най-незначителните събития и обстоятелства. Той е свидетел и на най-незначителните инциденти. Можем ли да съществуваме без Него? Вярващите, които се молят всеки миг - когато се хранят, пият вода или когато умират - знаят много добре, че този свят не може да съществува без Неговата воля.
А какво би станало, ако Бог се оттегли? Тук веднага ще се появи нашата космическа гордост!
***
С Бог не можеш да бъдеш съдружник; да управляваш по едно и също време с Него. Можеш да го заместваш, да го следваш, но не и да стоиш редом с него, защото Бог не понася гордостта човешка, и няма на този свят създание, истински скромно и признателно. Да, така е сътворен човек: или да се самоотрича в името на Божественото, или да го предизвиква...
***
Адът и Раят са различно тълкуване на здравето. Самото им смесване вече е болест. Някои хора Господ ги е създал „съвършени“. И след това ги е захвърлил под проклятието на това изпитание. Защото съвършенството е като проказа покрита с рози... От толкова сълзи земята е вечно влажна...
***
Да умреш, хванал за ръка Бога, да заплачеш пред Страшния съд...
***
Из: „Сълзи и светци“, Емил Мишел Чоран, подбор и превод: Огнян Стамболиев, изд. „Захарий Стоянов“, 2006 г.
Снимка: Emil Cioran, c. 1947, en.wikipedia.org
