„Честа причина за меланхолията при възрастните е усещането за изолираност и също толкова често тя се лекува не с антидепресанти, а с общуване. Струва си да опитаме същото и с децата.“
♥ Колкото повече, толкова по-весело
„Бъди общителен, обграждай се с щастливи приятели, които ще те разведрят със своите шеги и веселие.“ ~ Робърт Бъртън, „Анатомия на меланхолията“, 1621 г.
При цялата си мъдрост и „Емил. Или за възпитанието“ на Русо, и „Мисли върху възпитанието“ на Лок имат един недостатък – възпитаниците на Лок и Русо нямат приятели. Тези деца са изолирани. Макар и двете книги да подчертават важността на играта и удоволствието в живота на детето, макар да са пълни с благодатни идеи за възпитанието и за природата, тяхната реалност не се вписва в реалността на времето, в което са създадени – тогава се е живеело задружно. Само погледнете една от картините на Брьогел – „Детски игри“, където десетки хлапета играят задружно, а наоколо няма и следа от родител. Емил на Русо и въображаемият ученик на Лок растат далеч от буйните момчета. Този преход от непринудено контактуване в общност към парникова изолация е безспорно отражение на голямата историческа промяна, случила се между 1400 и 1600 г. – изолацията на индивида. Да сравним многочислените групи деца при Брьогел с представителните портрети на Веласкес и Караваджо или на Джошуа Рейнолдс по-късно, изобразяващи меланхолично изискани деца, нагиздени и самотни. Ако средновековните катедрали например кипят от живот, ренесансовото изкуство представя човека сам.
Проблемът при Лок и Русо е, че те са повлияни от идеята за моделирането – пуританска представа за възпитанието, според която детето може и трябва да бъде моделирано, за да функционира ефективно в определен тип общество. И въпреки че намесата на Лок и Русо е възможно най-щадяща и либерална, тя все пак си е форма на моделиране, а за да бъде моделирано, детето трябва да е отделено от другите хора. От гледна точка на безгрижния родител това е равностойно на усилен труд и при всички положения е спорно дали е за доброто на детето.
От тази тема се интересува американската журналистка Барбара Еренрайх. Тя твърди, че някъде около 1600 г. избухва епидемия от меланхолия – по това време Робърт Бъртън започва работа над „Анатомия на меланхолията“. Бъртън пише, че меланхолията създава „разядена от рани душа, изтерзана от грижи, недоволства и отегчение от живота... която не може да понася нито компания, нито светлина, нито самия живот“. Еренрайх цитира американския литературовед Лайънъл Трилинг, според когото „през късния ХVI и ранния ХVII век става нещо като „мутация на човешката природа“. Цитира и учения И-Фу Туан, който пише за нов вид „изолация, самота, чувство за малоценност, усещане за загуба на природната виталност и на чистосърдечното удовлетворение от щедростта на света“. Еренрайх смята, че този новопоявил се изолиран индивид е неспособен да познае свободата, а, напротив, страда от специфична зависимост – зависимостта как е възприеман от заобикалящия го свят: „Как се справям?“ – пита новият изолиран Аз. Появата на нов вид сериозност съпътства загубата на средновековното усещане за общност.
В неотдавнашното си интервю с Барбара Еренрайх акцентирах върху темата за изолираността на модерното семейство. Дадох примера на Алиа Хартман – мексиканска журналистка, която в момента живее и е омъжена в Германия. „Животът тук е толкова по-труден – сподели ми Хартман на една конференция, посветена на „нищо-не-правенето“. – В Мексико много хора биха ти помогнали – лели, чичовци, приятели. В Германия си сам.“ Еренрайх, сега вече баба, прави разлика между начина на живот на внуците си и на собствените си деца. „Децата не притичват от къща в къща, както правеше дъщеря ми като малка. Дворовете ни не бяха разделени и децата ни бяха навън всички заедно на едно място. Сега има толкова много ограничения. А за децата няма нищо по-хубаво от тичането на тумби. Те обожават тези пориви.“
Ето това е слабото място при Лок и Русо – изолацията. Изолирайки себе си, ние, възрастните, изолираме и децата си. Чувал съм, че в Ню Йорк на практика не знаят какво е това гостуване с преспиване – толкова е нараснал страхът от педофилията. Гостуванията с преспиване винаги са ми се стрували отлична идея за безгрижния родител или, казано по друг начин, ако детето ви остане у приятел, това е равносилно на благословена почивка за вас. Ако пък техен приятел остане у вас, означава, докато те се забавляват, вие спокойно да се захванете с важни неща – да оплевите градината, да си пийнете бира, да посвирите на укулеле или просто да гледате през прозореца.
Средство срещу изолацията са повечето приятели, повечето забавления, повечето празници. Забелязал съм, че колкото по-голяма е групата на децата, толкова по-лек става животът на родителите. А децата стават по-малко досадни…
Неотдавна, на тазгодишния празник на нашето селце, се получи ситуация ала Брьогел. Докато възрастните хапваха и пийваха, децата играеха задружно някакви техни си игри на поляната до навеса. Ето такава, пак ще повторя, е моята представа за „пазенето“ на деца – навес, под който се пие бира, и поляна (или горичка) за игра в съседство. Родителите – под навеса, децата – на поляната. Няма нищо по-пагубно за едно празненство от „детските кътове“. Идете в някой „детски кът“ (там не допускат деца без надзор, което според мен прави съоръжението напълно безполезно) и ще видите как отегчени родители с измъчени усмивки наблюдават безрезултатните опити на малчуганите си да жонглират с крещящо оцветени топки. Кошмар! Да не говорим за детските площадки! Ами люлките? Пълна скука!
Всичко, от което имате нужда, е една поляна. Само една поляна. Никакви люлки, никакви катерушки. Родителите и бирата си стоят в единия край, а децата лудуват навред из поляната.
Честа причина за меланхолията при възрастните е усещането за изолираност и също толкова често тя се лекува не с антидепресанти, а с общуване. Струва си да опитаме същото и с децата. Вероятно би било достатъчно да ги накараме да пеят и танцуват.
Една от основните разлики между средновековното разбиране за детството и модерните подходи се корени в дебата на тема „природа или възпитание“. През ХII–ХIII век се е смятало, че едно момче с аристократично потекло, дори да бъде отгледано от селяни, рано или късно благородната му природа ще се прояви. По онова време са приемали природата за вездесъща. На мен тази идея ми допада – снема отговорността от плещите на родителите. Малко зависи от вас всъщност – вие просто следвате Божията воля. Така родителското бреме поолеква. До времето на Лок обаче човешката намеса вече се е превърнала в решаващ фактор: „Благодарение на своето възпитание 9 от 10 от всички хора, които срещаме, са което са – добри или лоши, полезни или не.“ Това схващане е актуално и днес – психологът Оливър Джеймс например твърдо застава зад позицията, че всичко зависи от родителите и особено през първите години от детството, атмосферата вкъщи е ключов елемент за формирането на характера. При Лок виждаме новото разбиране за ролята на възпитанието. И за ролята на родителите. При положение че децата са изключително податливи на моделиране, подценяването на личната отговорност за моделирането от страна на родителите си е чисто безхаберие. И понеже едва ли бихме стигнали до научно обосновано заключение в дебата (защото никога няма да узнаем отговора), предлагам всеки от нас да си изгради своя теория „за“ и „против“ природата и възпитанието и после да потърси и събере доказателства
В представите на свободния родител една трета се пада на възпитанието, а две трети – на природата. Това ще рече, че макар ние да не сме напълно без значение за живота на децата си, той в голяма степен зависи от тях самите. Което според мен е основание да им бъде отдадено дължимото уважение, защото като цяло не уважаваме децата си достатъчно. Съжалявам, че го повтарям, но пък си заслужава да бъде повторено: ние непрекъснато се намесваме – и като организираме ежедневието им, и като ги мъмрим, и като сядаме „да си поговорим сериозно“ с тях (а това, ако ме питате, е възможно най-лошият вариант) в старанието си да разберем болката им и искрено да им съчувстваме. Самите опити да бъдем състрадателни са вид намеса. Нима е възможно да проникнем в нечии (камо ли пък детски) мисли? Спомням си болката и агонията, когато моят баща сядаше на откровен разговор с мен. Той всячески се стараеше да бъде добър, но нужно ли бе въобще това? Сега, естествено, го разбирам – опитам ли се да проведа с Артър строг, но откровен и изпълнен с обич разговор, той започва да се свива, да увърта и да говори какво ли не, само и само да сложи по-скоро край на изживяването.
Ето защо, ако искате да направите живота лек за себе си и забавен за децата си, подредете нещата така, че възможно по-често те да се събират на големи групи. Не ги затваряйте в кафеза на колите, нуклеарното домакинство и телевизора. Защо ги изолирате в самостоятелни стаи вкъщи? Ние открихме, че децата ни искат да бъдат заедно като котило хамстери. И вече всички спят в една обща стая. Първо Артър помоли да бъде с Хенри. А после и дъщеря ни Дилайла заяви, че е самотна в своята стая. И сега, макар да се карат, мисля, че са по-щастливи.
Така стигаме до още един важен момент – приятелствата на възрастните. Ние обичаме да седим и да си пийваме в кухнята с гостите, докато децата лудеят из къщата или в градината, правейки каквото им се прииска.
Откакто се преместихме да живеем на село, това е най-голямото ни откритие. Вместо да организираме вечерни партита, след като с мъка сме накарали децата да си легнат, установихме, че местните семейства си спретват общи трапези надвечер през уикендите. Навсякъде има компании – детски компании, компании от възрастни. На мен лично бяха започнали да ми липсват събиранията на по чашка късно вечер и така намерих решение – просто ги изместих по-рано! Сега до 21 ч. вече съм готов за лягане. След като съм си прекарал чудесно обаче – след като съм си пил бирата през целия следобед. Заедно с другите родители. Докато децата сами са се грижили за себе си. Такава е картинката в по-слабо индустриализираните общества от нашето – хора, хора, навсякъде пълно с хора! Задружност и веселие – това е тайната.
Когато живеем заедно с много хора, осъзнаваме какво е да не се подчиняваме на авторитети и сами да си бъдем господари. И слагаме край на желязната дисциплина, на крясъците и на затръшването на вратите. За кратко, преди да се върнем към всекидневната тирания на семейството, живеем задружно, без шефове, без разписания, без автобуси, без печелене на пари и без такси за плащане.
Децата не са като нас. Можем да опитаме да ги разберем, но няма как да влезем в главите им. И всеки път, щом решим, че сме се доближили до тях, откриваме колко са се променили, колко са надраснали дадения период. Думите „И това ще мине!“ са чудесна утеха за свободния родител и често са верни. Започваме да се тревожим за нещо в поведението на детето (за липсата на самостоятелност например) само за да разберем, че докато сме се тревожили, то вече е надраснало проблема. Защо тогава да се главоболи човек? Както пише А. С. Нийл: „По природа детето е себелюбиво и все се опитва да наложи своето.“ Децата са егоисти, но надрастват егоизма.
Избрано от: „Безгрижният родител“, Том Ходжкинсън, изд. „Сиела“, 2015 г.
Картини: DALL-E
