Всичко, което изисква време, дълбочина и размисъл, сякаш е на изчезване ♥ Йохан ХАРИ

Разсейване 

Ние сме потънали в информация. „Има нещо в скоростта, което ни кара да се чувстваме страхотно… Част от причината да и се оставяме е, че усещането е невероятно, нали? Струва ни се, че сме свързани с целия свят и че каквото и да се случи по дадена тема, ще го научим.“ Казваме си, че можем да съществуваме в това разрастващо се море от информация и да устояваме на скоростта, с която тя се излива върху нас, без да платим съответната цена. Но това е илюзия: „Тя започва да ни изтощава.“ Още по-важното е, че жертваме задълбочеността във всяко едно отношение… Задълбочаването изисква време. Изисква размисъл. Ако постоянно трябва да сме нащрек за случващото се и да изпращаме електронни писма непрекъснато, няма време за задълбочаване. Постигането на дълбочина в отношенията с другите също изисква време. Изисква енергия. Нужни са немалки периоди от време, както и посвещаване. В крайна сметка, нужна е концентрация, нали така? А всичко, което изисква дълбочина, сякаш е на изчезване. Ние се движим все по-интензивно към повърхността.

Ние колективно преживяваме „бързо изчерпване на ресурсите ни за концентрация“. Това ускорение се случва вече твърде дълго и със сигурност се приближаваме все повече към нашите граници. Това не може да продължава до безкрайност. Има физически ограничения на ускорението. То трябва да спре в даден момент. Но засега не виждам признаци за забавяне.

Както знаете сам, когато нещата опират до самодисциплина, нищо не е установено веднъж завинаги. Първото, за което трябва да си дадем сметка, е, че се води битка. Като цяло ние искаме да ни е лесно. Но онова, което ни кара да сме щастливи, е да успяваме в неща, които са ни поне малко трудни. Със смартфоните се получава следното – просто мушваме нещо в джоба си, което е с нас през цялото време и винаги ни предлага по-лесен начин, но не и важни неща. А аз исках да си дам този шанс – да избера нещо, което е по-трудно.

Когато се зарових в темата, открих резултати, получени в две различни области, които ми помогнаха да разбера по-добре какво всъщност се случва. Любопитно е, че първата област е посветена на проблема дали можем наистина да се научим да четем скоростно. Няколко екипа от учени са прекарали години, търсейки отговор на въпроса могат ли хората да бъдат приучени да четат супер бързо. Те установяват, че това е възможно, но си има цена. Екипът събира обикновени хора и ги обучава да четат по-бързо от типичното за тях; с дълго практикуване участниците се научават да пробягват бързо с поглед по страниците и да запаметяват част от видяното. Но след това при проверка на нивото на разбиране става ясно, че колкото по-бързо четат, толкова по-малко разбират. Скоростта води до по-слабо вникване в смисъла. След това учените се насочили към професионалисти в скоростното четене и установили, че макар да са значително по-добри в това от повечето хора, с тях се случва същото. Това е свидетелство, че имаме граници на способността ни да поемаме информация и усилията да прескочим тази бариера просто възпрепятстват мозъка ни да схваща.

Но има и втори начин, по който учените разпознават как това всеобщо увличане във вихъра на ускорението въздейства върху концентрацията ни, и той е свързан с изследвания на последиците за вниманието ни не когато бързаме, а обратно, когато нарочно намаляваме скоростта. Един от водещите експерти по темата е професор Гай Клакстън, експерт по процесите на учене от Университета на Уинчестър. Срещнахме се в Съсекс, Англия, за да го интервюирам. Той беше проучил какво се случва с индивидуалната концентрация, ако преднамерено практикуваме бавни занимания като йога, тай чи, медитация. Както други, така и неговите изследвания показват, че те подобряват способността ни за концентрация, при това значително. Попитах го защо. Отговорът му беше, че „ние трябва да смаляваме света, за да може той да съответства на когнитивния ни капацитет“. Ако бързаме прекомерно, надскачаме способностите си и те започват да се свиват. Но когато се приучаваме да се движим със скоростта, присъща на човешката ни природа – и вградим това във всекидневието си, – ние всъщност тренираме концентрацията си и способността за внимание. „Затова тези занимания ни правят по-умни. Не става дума за напеви и оранжеви роби.“ Бавното темпо подхранва концентрацията ни, а скоростта я разрушава.

Вместо да признаем ограниченията си и да се опитаме да живеем с тях, ние – като цяло – сме станали жертви на огромна делюзия относно това, че мозъкът ни е в състояние да мисли за едно или две неща едновременно, докато се намираме в съзнателно състояние. Това е погрешно разбиране – ние сме много праволинейни. И имаме „твърде ограничени когнитивни способности“. Това се дължи на „фундаменталната структура на мозъка“ и тя няма да се промени. Но вместо да признаем това, твърди Ърл, ние сме изобретили един мит. И този мит е, че можем да мислим едновременно за три, пет, десет неща. За да се убедим, че това е така, ние сме възприели понятие, което никога не е било предназначено за човешките същества. През 60-те години на XX век компютърните учени изобретили машини с повече от един процесор, които по тази причина действително можели да правят две (и повече) неща едновременно. Те нарекли тази тяхна способност мултитаскинг. След това хората си присвоили понятието и го приложили към себе си.
Когато за първи път чух тезата, че не сме в състояние да мислим за няколко неща едновременно, се наежих: това не може да е вярно, казах си, защото аз съм правил няколко неща едновременно и всъщност доста често ми се случва.

Някои учени, изглежда, са на страната на тази моя първоначална интуиция – те вярват, че е възможно да извършваме няколко сложни задачи едновременно. Затова започват да провеждат експерименти: събират участници, казват им да правят много неща едновременно и наблюдават как се справят. Това, което откриват, е, че макар хората да си мислят, че правят нещата едновременно, те всъщност „жонглират, превключват от задача на задача. Не забелязват, че това се случва, защото мозъкът им го заличава, за да създаде едно гладко преживяване, но реално онова, което става, е префигуриране на мозъка от един момент към следващия, от задача към задача. И това има своята цена“. И когато реших да прочета съответните научни изследвания, научих, че ефектът на разсейване може да бъде изненадващо голям…

Има четири начина, обясни той, по които постоянното превключване уврежда способността за концентрация:

Ефект на вредата: Мозъкът трябва да се преконфигурира, преминавайки от една задача към друга. Трябва да запомните какво сте правили, както и какво сте мислили в предходния момент, и „е необходимо известно време“. Когато това се случва, свидетелствата сочат, че „качеството на работата ни пада. Ставаме по-бавни. Всичко това е в резултат от превключването“.

Ефект „прецакване“: Когато скачате от задача на задача, стават грешки, които иначе не биха се случили, защото „мозъкът ни е податлив на грешки. Когато превключваме към старата задача, той трябва да се върне малко назад и да идентифицира точно къде е прекъснал работата по нея“. Това невинаги може да стане по перфектен начин, има пропадания. Вместо да посвещаваме достатъчно време на действително дълбок размисъл, мисленето ни става повърхностно, защото инвестираме твърде много ресурс в коригиране на грешки и проследяване назад докъде сме стигнали.

Последица „изтощаване на креативността“: Вероятно е с течение на времето да станете много по-малко креативни. Защо? „Защото откъде идват идеите и иновациите?“ Те идват от способността на мозъка ни да изгражда нови връзки въз основа на нещата, които сме видели и научили. Ако на него му бъде предоставено свободно от разсейващи фактори време, той автоматично ще преосмисли всичко, което е попаднало в него, и ще започне да формира връзки по нови начини. Това протича отвъд нивото на съзнанието, но става дума за процеса, в който „две идеи се сдвояват и неща, за които не сте подозирали, че имат връзка, изведнъж ви се представят като свързани“. Така се ражда нова идея. Но ако „изразходвате твърде много от ресурсите на мозъка в превключване и поправяне на грешки“, така просто даваме на мозъка по-малко възможност да „проследява асоциативните връзки до нови зони и така да поднася наистина оригинални и новаторски идеи“.

Ефект на ограничената памет: Екип изследователи събират участници и им поставя две задачи едновременно, след което проследява ефектите. Оказва се, че те не могат да си спомнят какво са правили. Изглежда, това се дължи на факта, че са необходими умствена енергия и пространство, за да могат актуалните преживявания да се трансформират в спомени, и ако тази енергия се изразходва за бързо и постоянно превключване между задачи, ние помним и учим по-малко.

Въз основа на всичко, което ни е известно за мозъка, можем да заключим, че съвременните проблеми с концентрацията са наистина по-тежки от когато и да било преди. Ние сме генерирали една съвършена буря от когнитивна деградация в резултат от постоянното разсейване. Това не е лесно това да се преглътне. Едно е да имаме усещане за криза. Съвсем друго е да чуеш как водещ невроучен твърди, че пребиваваме в окото на бурята и способността ни за мислене се руши. Най-доброто, което можем да направим сега е да се опитаме да се отървем от разсейването, доколкото това е възможно. Защото мозъкът е като мускул. Колкото повече го използвате, толкова по-стабилни стават връзките и толкова по-добре функционират. – Ако се борите за по-добра концентрация, опитайте да правите само едно в продължение на десет минути и тогава си позволете да се разсеете за минута, върнете се към задачата отново за десет минути и т.н. – Правейки това, то ще става все по-привично, мозъкът ще става все по-добър и по-добър, защото укрепвате връзките, които ръководят този тип поведение. И скоро ще можете да го правите за петнайсет минути, за двайсет, за половин час… Просто го правете. Практикувайте го… Започнете бавно, но не се отказвайте и ще успеете.

Нашият мозък не само е претоварен от превключване – установих, че е претоварен и от нещо друго. Трябва да мислим за мозъка като за нощен клуб, пред който има охранител. Задачата му е да филтрира повечето стимули, които постоянно идват към нас от средата – шумът от трафика, скандалът на двойката на отсрещната страна на улицата, телефонът, който звъни в другия край на кафенето. Това ни позволява да мислим по съгласуван начин само за едно нещо в даден момент. И този филтър е от същностно значение: способността за отсяване на нерелевантната информация е ключова, ако искаме да постигаме целите си. И този охранител в главата ни е силен и мускулест: може да отблъсне двама, четирима, дори шестима, които се опитват да нахлуят в мозъка ни. Може да направи много. Зоната от мозъка, отговорна за това, е известна като префронтален кортекс.

Но днес този филтър е затормозен по безпрецедентен начин. В допълнение към постоянното скачане от задача на задача, мозъкът ни също така е принуден да отсява по-интензивно от когато и да било преди. Помислете за нещо толкова елементарно като шума. Налице са множество научни свидетелства, че ако стоите в шумна стая, способността ви да се съсредоточавате намалява и свършената работа е с все по-лошо качество. При все това повечето от нас постоянно са в среда с високи шумови нива, защото работим в отворени офис пространства, спим в големи и пренаселени градове и пишем на лаптопите си в претъпкани кафенета. Нарастващото шумово замърсяване е само един пример – ние живеем заобиколени от неща, които ни разсейват и които се конкурират за вниманието ни. В резултат от това, за да им устояваме, филтърът трябва да работи много повече. И той е изтощен. Затова и пропуска много повече натрапници в ума ни, които се вместват в естествения поток на мислите ни. По тази причина през по-голямата част от времето той не може да върши работата си толкова ефективно, колкото преди. Филтърът е претоварен и нощният клуб се пълни постоянно със свадливи грубияни, които пречат на нормалните посетители да танцуват спокойно.

От: „Откраднат фокус“, Йохан Хари, превод Ина Димитрова, изд. „Изток-Запад“, 2022 г. 
Картина: Thinking man; DALL-E