Ние сме отговорни за тези, които развращаваме ♥ Сергей ЛАЗАРЕВ

Когато губим връзката с Бог и вътрешно започваме да се покланяме на човешкото щастие, ние често изпитваме само наслаждение. Представете си, че човек дълго и мъчително гради фундамент на къща. Този фундамент може да издържи два етажа. Човекът получава удоволствие, когато издига стените и подготвя помещението за живеене, а от строителството на фундамента не изпитва никакво удоволствие. Ето че е построен и измазан първият етаж и започва строежът на втория. Човекът е щастлив двойно: мечтите му и желанията му се сбъдват, и в преследване на човешкото щастие той започва да строи трети, а след това и четвърти етаж. И изведнъж идва някакъв чиновник и казва: „Махнете третия и четвъртия етаж, това не ви е позволено!“. Човекът се мъчи, страда, мрази и не разбира, че допълнителните два етажа могат да го погубят. 

А ето как изглежда това в реална ситуация. Например, човек е направил смисъл на живота си стабилността и материалното благополучие и нещата му са тръгнали добре, появили са се пари и успех. Това е напълно естествено, защото по-голямата част от енергията си той е насочил за реализацията на плановете си. Но сами по себе си процесите, протичащи в съзнанието ни, не въздействат върху околния свят. В съзнанието ние можем колкото си искаме да се покланяме на материалните блага и да виждаме в тях само положителното. Но за душата ни, която е свързана с подсъзнанието и емоциите, всичко изглежда съвсем иначе: там светът е един, и целта и смисълът на всичко е постигането на единство с Твореца. Всяка друга цел просто се унищожава. 

И ето човек, който има успех, пари, стабилност, започва да се стреми към материалните или духовните ценности не само на нивото на съзнанието, но и на нивото на чувствата. Тази ориентация от съзнанието се премества в подсъзнанието и изведнъж в живота му се случва неразбираемо и необяснимо събитие. Човекът отива при майка си, раздразва я с някаква глупост, и майката, която винаги го е обичала и се е грижила за него, изведнъж го проклина. Той нищо не разбира и е напълно объркан. „Какъв бяс се е вселил в нея?“ - мисли си този човек. А след това работите му започват да се разпадат, редуват се нещастия и болести. Приятелите съчувствено кимат: “Гледай ти, прокле те собствената ти майка!“. 

И ето че на болния разорен човек не му остава друго, освен да избира нови цели. Той започва да посещава храма и постепенно придобива вяра в Бог. В него се появява усещането, че е простил на майка си, и той отива при нея. „А твоето проклятие за малко да ме убие.“ - казва той. „Какво проклятие? - учудва се майката. - Нищо не си спомням, няма такова нещо. Синко, винаги съм те обичала и винаги съм била готова да ти помогна!“. И човекът отново си тръгва обезкуражен, но този път вече щастлив. При това той интуитивно чувства, че зад всичко това се крие висш смисъл. 

Само Всевишният може да види всички връзки, а обикновеният човек може само да се досеща за това. И ако нито косъм не може да падне от главата на човек без волята на Всевишния, значи резултатът от всяка ситуация трябва да бъде устремяване към Бог и засилване на единството с Него. 

Ами ако го нямаше това проклятие, какво щеше да се случи? Сега ще ви разкажа една кратка история и ще разберете всичко. Имам един познат, като цяло нелош човек. Преди няколко години имаше затруднения с парите и аз го поканих на вилата си, за да поработи там и да получи пари за това. Но се изясни, че той много не обича да работи. При това трябваше да помага на сина си, който учеше в институт. Тогава му предложих следното: да събере бригада от няколко човека и да се захване с ремонт на апартаменти. „Ако успееш да създадеш нормална бригада и правилно да организираш всичко - казах му аз, - и на сина си ще помогнеш, и апартамент ще си купиш“. Но той се отнесе равнодушно към идеята ми, макар че се нуждаеше от пари. 

С този човек имахме общ приятел. У дома си той имаше цял топ електрически кабел и реши част от него да подари на нашия общ познат, нуждаещ се от пари. Онзи дойде, отмота си две трети от кабела, натовари го в колата си и го откара у дома си. Обикновено в такива случаи хората питат колко могат да вземат, а ако взимат, то разбира се по-малко от половината. А тук нравствените задръжки не се включиха: стремежът към благополучие изпревари нравствеността. 

Синът му, изглежда наследил от баща си тенденцията да получава повече, отколкото да дава, и често, вече без да се притеснява, започна да се държи просташки. И ето че неотдавна баща му се обърна към мен с въпрос. „Да не би да се моля неправилно? - попита той. - Нали чета твоите книги, но чувствам, че нещо не се получава“. „А какъв ти е проблемът?“ - попитах аз. „Рак - отговори той, - откриха няколко полипа в стомаха ми“. Виждам над главата му тъмно петно - това е синът, когото бащата е възпитал неправилно. 

Ние сме отговорни за тези, които развращаваме. Отгоре ни дават премия за правилно възпитаните деца и ни лишават от заплата, ако ги възпитаваме неправилно. Тенденцията на преклонение пред благополучието, често в ущърб на другите хора, този човек изглежда е предал на сина си. И в подсъзнанието на сина му това е станало толкова важно, че концентрацията върху благополучието е започнала да измества чувството на любов. Синът вече не може подсъзнателно да приеме неуспеха и краха на стабилността. Любовта в душата му е малко и няма на какво да се опре, когато се руши благополучието. И синът реагира на бъдещите несполуки с програма за самоунищожение. Тя се връща назад към бащата, нивото на енергията при него започва плавно да пада, и когато слезе под критичната точка се появяват кисти, полипи или раков тумор. 

За да се избави от проблема си, той трябва да промени характера на сина си, да промени мирогледа и емоциите му. Но трябва да започне от себе си. „Ако той започне да се променя, туморът ще спре да расте - мисля си аз, - често съм виждал такива случаи. Но за да се промени, не трябва да изпитва агресия към настоящето, миналото и бъдещето. Докато има агресивност, промените са невъзможни. В неговия случай сигурно е по-добре да направи операция, но въпреки всичко, ако не се промени, ще се появят нови проблеми. Значи той трябва да се променя при всички случаи“. 

„Хайде да започнем поред - казвам му аз. - Преди молитвата трябва да се отстраниш от всичко и да се покаеш. Представи си се в момент на покаяние“. Той си се представя и всичко ми става ясно. „Защо се каем? - питам аз. - За да не повтаряме греха си. А за да не го повтаряме, ние трябва да се променим. За да се променим, трябва да се концентрираме върху любовта, свързваща ни с Бог. Затова смисълът на покаянието е болката от извършеното и любовта, която ще ни помогне да преодолеем това. А при теб вместо любов протича диво съжаление за миналото и омраза към себе си. Това е убийство на любов! Какво е това съжаление за миналото? Това е неприемане на Божествената воля, а значи - скрита ненавист към Бог. Между другото тъкмо при хората, вкопчени в благополучната съдба, често протича неконтролируемо неприемане на случилото се. Затова запомни: ти се покайваш, за да се промениш. Каеш ли се, вече си друг човек, и значи е безсмислено да се мразиш заради миналото. 

Това е що се отнася до покаянието. Сега за отстраняването. Защо не съществува вяра в Бог без жертвеност? Даже в езичеството вярата без жертва е невъзможна. Жертвата е символ на отстраняване от човешкото щастие, затова винаги се е жертвало най-доброто. Откъсни от себе си това, което ти е скъпо, и го подари на друг. Трябва да усетиш болка от раздялата с това, което ти е приятно. Тук работата не е в количеството. А освен това може да започнеш строг пост, да се уединиш - всичко това ще ти помогне да усетиш в себе си Божественото и да се промениш. Разбери едно просто нещо: душата ти е набрала инерция за загуба на Божественото. Тази инерция се предава на децата и внуците ти. И ако над теб тегнеше проклятие, то щеше да спре тази тенденция. Но щом не са ти дали пречистване чрез хората, се включва болест. Ако болестта се включва на късен етап, когато инерцията вече е набрала сила, то тя става неизлечима или завършва със смърт. Забелязал съм още една любопитна особеност. Има грехове, които не се спират даже от смъртта“. 

Виждам учудване в очите му и продължавам: „Грехът е загуба на Божественото в нас, намаляване на количеството любов в душата. Обикновено със смъртта на тялото, което ни кара да съгрешаваме, душата се пречиства от греховете. Но ако грехът навлиза дълбоко навътре, тогава могат да бъдат унищожени всички роднини. Ако е още по-дълбоко, може да бъде изтребен град, народ или цялото човечество. Представи си дърво. Човечеството - това е стволът, големите клони са народите и държавите, средните клони - градовете, малките клони - роднините, отделният човек е листенце. До есента в листенцето се натрупва отрова, листенцето пада на земята и се разпада. Ако отровата проникне в клоните, дървото може да бъде отсечено до корен. И ако светецът може да спаси един град, то един грешник може да стане причина за унищожаваме на цял град. При това никой няма да забележи греха му, защото ние съгрешаваме не с тялото, а с душата. Колкото повече човек се покланя на материалното и духовното щастие, толкова с по-голяма сила ще убива в себе си любовта към Бог. Затова общество, покланящо се на желанията и благополучието си, тласка към гибел не само отделните граждани, но и самото себе си като цяло. 

Тук има още един много интересен момент. Човешкото развитие винаги върви по синусоида: развитието преминава в деградация, придобивката се сменя със загуба, а Божественото тече непрекъснато и само към увеличаване. И ако човек се опитва да намали интензитета на любовта, то този процес веднага се възпира. Човек живее и натрупва инерция на отричане от Бог, тоест грехове. Смъртта обикновено снема тези грехове. Но ако те остават в душата, то по-нататък се натрупват вече в обществото, и тогава обществото или народът трябва да загинат, за да спрат този процес. По тази схема са измирали цели цивилизации, а от подсъзнателното устремяване към Твореца са възниквали нови народи и цивилизации“. 

От: „Диагностика на кармата“, Книга 12, Сергей Лазарев, изд. „Станпрес“, 2007 г. 
Снимка: FB Сергей Николаевич Лазарев