Утехата на религията ♥ Иван ВАЗОВ

(Иван Вазов (1850-1921), Национален литературен музей)

По южния склон. – Утехата на религията

Около половина час се бавих на Алабак. Помислих, даже, да обядвам пред тая панорама, но часът беше осем и половина, сиреч рано. Атанас, който точно пази правилата на пътуването за Чепинската долина, ми каза, че трябва да обядваме долу, при „Бялата вода“. Там има, каза ми той, хубава полянка сред гората, и тлъсти треви и извор, всичко каквото е нужно за почивка на хората и животните.

От тук пътят се продължава и слазя по южния склон на планината към Чепино, но вече само за добитък сгоден. Но ние го оставихме да следва своите безчислени зигзази по стръмнището, и ударихме пеша напреко низ урвата, обрасла със стара дъбова рядка гора. Спускането от най-напред отиваше доста лесно по зелената наклонност, пъстрена от големите сенки на дъбовете, но полека-лека краката ми хванаха да се уморяват, коленете да се подвиват. Атанас с трите мулета вървеше напред, като заобикаляше често някакви мочурливи бари, които препречваха вървежа ни. От тука видът ми се закриваше; сегис-тогис само между клонаците отваряше ми се мигновено част от долината; прохладен ветрец люшкаше тихо листата, в лекия шум на които се смесваше глухия стон на Елидере, някъде долу в пропастта, която не виждах.

Това слазяне от Алабак произвожда една промяна в състоянието на душата ми… Изпитвам, без добре да си обясня зашо, един вид, тъжност. Такава тъжност спомням си, че усещах и при спущането ми от Рилските върхове. От горе на тях човек диша по-свободно, циркулацията е силна, всичките органи предават по-силно на душата впечатленията на чувствата, щото всичко ти доставя удоволствие, и най-мъчните задачи, сякаш, че тука ги разрешаваш мигновено, и умората, както и разните телесни слабости, се пренасят с кураж, даже весело. Често съм изпитвал, че на планините въобще човек е по-предприемчив, по-силен и по-малко боязлив и душата му дохожда в съзвучие с големите предмети, що я обикалят. Спомням си, че на Рилските върхове внезапно ми дохождаха идеи и чувства, които бих могъл, може би, да изразя тогава, но които сега съм неспособен не само да изразя, но и да си ги възсъздам в ума. Те са се разсеяли из необозримите пространства, които ги бяха родили… И във въображението ми се мяркаха пак пирамидите на Кадиин и Еленин връх и безлюдните пустотии на вечно мълчащите чалове, по които аз се скитах, като привидението, ту обиколен от венец облаци, ту изчезнал в техните сиви безмълвни талази …

По едно странно съвпадение, или по един тайнствен афинитет на душите, и бай Атанас в това също време мислеше за Рила. Защото той ме възчака под един дъб и ме попита:

– Господине, ти ходил ли си в Рила?

Аз му отговорих утвърдително. – Защо питаш?

– Оти и аз съм ходил там. Преди петнайсет години. Ходих да пошътам.

– Ратай ли си бил там?

– Не, така, ходих да пошътам на свети Ивана, ливадите помогнахме да се покосят.

На моите запитвания Атанас ми разправи, че първото му дете чезнело от някаква непозната болест, която ни бабички, ни ходжи не могли да премахнат. Тогава той отишел да послужи на мънастира, като безплатен работник, за да омилостиви чудотвореца, та да прати здраве на детето му.

– Изцеля ли детето ти?

– Не можа, господине. Прибра го господ… Челеци сме, знайм ли какви грехове сме имали?

Атанасовото чело се позатъмни от тъга.

– Имаш ли други дечица? – попитах аз.

— Имаме си: две момченца и едно момиченце. Жената много плаче да иде да запали свещ на свети Ивана… За децата, каже. Сега тоя месец ще ги заведа. Ти какво мислиш, господине, нали не е зле? Виж, повече за децата ние мислим; да са живи…

Аз отговорих на Атанаса, че е добре да идат на св. Ивана Рилски… Аз не се счетох в право да хвърлям семето на съмнението в неговата вяра, постоянна и неразклатена дори и подир смъртта на първото му дете. Тая вяра беше в неговата тъмна душа една заря и една благодетелна сила, която го поддържа в тежкия му мъчен живот. Защо да убивам и едното, и другото, когато не мога да ги заместя с друго? Подобна вяра е въодушевлявала толкова поколения до днес, и тя нито нравственото чувство, нито душевната тишина и ясност е нащърбявала. Скептицизмът на новото ни поколение много ли е спомогнал за укрепяването и на едното и на другото? Като вселява в нас неверието и измита и последната следа от религиозното чувство, той разбива, заедно с веригите, които сплитат разума, и преградите, които обезпечават на душата доверие в неизвестната сила и сладкия балсам на упованието. А уви, нашите разтревожени души, нашите обезверени сърца, нашите бедни размътени умове имат такава силна потреба от утешение и просветление, лучи, на които изворът за винаги е пресушен. Нашите доктори по медицината не могат с рецепти да ни предадат и душевно здраве и мир, които дири и намира благочестието във вярата. Черковата и мънастирът са чисто благодетелни санаториуми за човешките скърби, страхове и разочарования. Всичките ония хиляди прости поклонници, които като бай Атанаса, отиват на мънастир, от далечни места, с трудове и не малки жертви, повечето пеши, се движат от една вътрешна сила, много по-сериозна и по-уважаема, отколкото всичките естетически и деликатни мотиви на поклонниците-туристи. Всякой един от тия бедни хорица носи една болка, физическа или душевна, или едно съмнение, или една тежка скръб, или едно угризение, или една гореща молба, и винаги една сияюща надежда за намиране отговор и лек, когато приближават свещената ограда… О, нека оплакваме слабостите на човека и невежеството му, но нека уважаваме най-малките от надеждите му!

Изляхохме пак на пътя. Той продължава да кривули по хълбока на бърдото, тръгва от Алабак на юг. Тука ходът стана още по-труден; скалистите прагове и стръмнината не ми позволяват да яздя мулето, макар че Атанас ме насърчава. Аз предпочитам да се моря и съсипвам физически, нежели да треперя при всяка опасна стъпка на животното. С подкосени крака аз храбро продължавам. Охрабряваме надеждата, че скоро ще стигнем Бялата вода, за да си починем и се подкрепим. Аз мисля, че я стигам при всяка една полянка, която се отваря в гората, при всяка една планинска ручейка, що бърбочи край пътя. Не, Бяла вода била по-нататък!

Най-после, след два часа уморен спуск от Алабак, ние я стигаме.

Из: „В недрата на Родопите“, Иван Вазов, изд. „Български писател“, 1949 г. 
Снимка: Иван Вазов (1850-1921), Национален литературен музей; dictionarylit-bg.eu