„Изобщо не желаем да се заразим с вируса на старостта. Да остарееш в едно обхванато от мания за младост и пристрастено към обновления общество е истинско проклятие.“
„Старички“, Андрей Рябушкин (1861-1904)
Сивият цвят
Темата за остаряването може да се разглежда и с помощта на посивяването. Заедно с последствията върху кожата тук могат да се включат посивелите чувствени възприятия и дори очното перде - катаракта, спускащо сива завеса пред шарения свят. С възрастта цветовите възприятия действително отслабват в същата степен, с която и отговорните за нея нишки. Помътнелият поглед предполага и мътни изгледи. Сивото було засяга и слуха, чиято способност за долавяне на високите тонове отслабва, а вкусовото възприятие и обонянието игнорират по-пикантните аромати и вкусове. Дори душата изглежда посивяла отвсякъде, въздейства уморено и изтощено, безцветно и безрадостно.
При косите изчезването на цвета е особено забележимо и може да се разглежда като белег на смирение. Ако преди своето опадане - типичен белег на старостта - те посивеят, това за мнозина е ужасни. При това посивяването на слепоочията при мъжете донякъде се харесва. В подобен случай то би трябвало да документира светските и житейски познания, които придружават старостта. Циглер предполага, че старческото посивяване има общо със страха, който през този житейски период се превръща в задача. Той разглежда лудешките възможности на това време положително, защото става дума за изучаването на страха и предаване опита на младите. Тази взаимовръзка се проявява особено при феномена на преждевременното посивяване и особено при внезапното побеляване за една нощ. Тук са залегнали ситуации на уплаха, смъртен страх и ужас, които засегнатите не могат да преглътнат съзнателно. Тялото трябва да ги замести и да даде израз на ужаса чрез цвета на косите.
Задачата гласи: да се разголим, да изучим страха и доброволно да слезем в мрака, където животът изгубва своята обагреност - в света на сенките, в нощната страна на живота. Сега страхът е в стихията си нощем, всички котки са сиви. При това кошмарно пътуване не се отчитат цветовете на горния свят, а само глъбините на душата. При доизграждането на жизнения опит във фокуса застава великата дъга - абстракцията, - защото всяка теория всъщност е сива. Доколкото е приета и интегрирана, при наличие на конфронтация сянката може да посивее и помъдрее в по-дълбок смисъл. При обединяването на светлина и сянка се получава сивота и колоритът на света изглежда илюзорен.
„Беловласата мъдрост” не е толкова отдалечена от „белотата“. В бялото се съдържат всички цветове, както и в мъдростта - всички знания. Всъщност е въпрос на съзнание дали да остареем и посивеем - при което сивотата сигнализира безцветност, - или да побелеем и там да открием всичко. Дали цветът на косите отразява или компенсира вътрешното състояние, не може да се реши отвън, а всеки може да го изясни за себе си.
Един съществен аспект на старостта е залегнал в страха, който - ако изхождаме от цвета - описва едно душевно състояние. Колкото повече избледнява цвета, толкова повече преобладава сивото. Колкото повече избледнява животът, толкова повече преобладава страхът. В тачи връзка се натрапва близостта на сивия цвят с призраците, които населяват или по-скоро обитават граничните области на живота и ги изпълват със страх. Призраците понасят безцветния живот, защото са по-скоро пратеници от царството на мъртвите. Тяхната ужасна палитра се състои от нюанси на сивия цвят и се простира между получерното и белезникавото сиво. Парцаливите им одеяния висят като старческа кожа и чрез липсата на всякаква структура и цвят създават познатото ужасяващо впечатление. Подобно на призрачното старостта насочва към смъртта, а чрез предизвикания страх призракът на старостта е в интимна връзка с отвъдното. Старостта обаче споделя с призрачното не само форма и цвят, но и предпочитаните за обитаване местности. И двете обикалят и вършат своите злини встрани от пулсиращия живот, в перифериите и нишите на обществото и по разни зловещи места, където всяват ужас сред живите.
За последните гробищата никога не са били истински градини на покой, след като са определени за отвъдното. Във всеки случай те скоро се превърнали в преддверия на ужаса и пристани на страха от другия свят. Особено на село може да се наблюдава как те привличат старите хора и едновременно магически ги омайват с вълшебството си. Нашата просветена епоха прочисти от призраци и привидения както конкретния, така и духовния пейзаж, при което обаче не помисли, че нищо не може завинаги да се премахне от света. Така че привидението трябваше да поеме по пътя на сянката, който и така съответства на неговата същност. Добре замаскирано сред свръхмодерните и лъскави, но безжизнени апаратури на интензивните отделения, то успешно се настани в старческите домове, психиатричните лечебни заведения и вътрешните отделения на съвременните клиники, където средната възраст непрестанно нараства и по ужасяващ начин илюстрира както триумфа на медицината, така и нейната сенчеста страна.
Цялото широко поле на остаряването и старостта се е превърнало за нас в призрак. Ние дори не смогваме да купуваме толкова бързо, колкото нещата остаряват. Човек се чувства невъзможно със стари дрехи, стари възгледи и стари знания, но същевременно документира всичко вече непотребно и негодно - а от това няма нищо по-лошо. Но в стремежа ни винаги да бъдем в крак с новото, ние просто защитаваме магически впечатляващото старо. Направо го омагьосваме, както някога са правели призраците и привиденията. Ролята на призрачните замъци и старите крепостни руини е прехвърлена върху старческите домове и другите места за запазване на старостта. Външно те може да са много красиви, но ние ги отбягваме, сякаш могат да ни омърсят.
Изобщо не желаем да се заразим с вируса на старостта. Бихме могли да бъдем обзети от витаещия край нея нечестив дух. Непосредствената близост на противоположните полюси тук става особено ясна, защото иначе сме изцяло обхванати от духа на новото. Да остарееш в едно обхванато от мания за младост и пристрастено към обновления общество е истинско проклятие; по този начин разпространеното в миналото проклятие е осигурило мястото си и в съвременността.
Както преди, така и днес плащаме известна дан, за да се запазим пред ужасяващия призрак на старостта. Както някога се опитвали да предизвикат благоразположението на привиденията чрез материални пожертвувания и по този начин да си осигурят спокойствие, така днес почти цялото общество изплаща големи вноски в старческото осигуряване с измамната надежда да отнеме по този начин нещо от ужаса на старостта. Със своята добра материална осигуреност грижата за старостта по-скоро води до особено ясното опознаване на страха и ужаса от остаряването. Вече нищо не отклонява вниманието от същинската тема на този период.
Задача на сивата старост е страхът. В обществото именно старците са онези, които всяват у младите суеверния страх, развалят магията на младежките им блянове и едностранчиво хвърлят сянка върху бляскави или плитки идеи. Подобно на себе си те могат да накарат и останалите да си посипват главата с пепел, след което навреме да се измъкнат незабелязано. Слънчевата светлина вече не ги занимава, тя уврежда изтощената им кожа и заслепява отслабващите им очи. Да оплюват коварно, да заплитат невидими нишки и като сиви кардинали да пакостят на заемащите по-предно място - това е техният занаят.
Онова, което важи за обществото, естествено засяга и отделния човек. Старостта е шансът му за сблъсък с тъмното и ужасното в живота, както и за изхвърляне на насъбраната жлъч. Успоредно с това глупостта също може да играе съществена роля през този житейски период. За своите отворени към света съвременници старият глупак действа напълно непонятно, защото вече гледа на нещата от съвсем различна перспектива. В играта на карти жокерът шут заема висшето стъпало, фактът, че някои школи го определят за първичен и висш символ, показва голямото увлечение към този архетип. Действително в образа на дворцовия шут може да се прояви класическият глупак и залегналият в съответното стъпало шанс. Придворният шут единствен имал право да казва на владетеля голата истина, без да бъде подвеждан под отговорност за това. Застанал извън нормалното правораздаване, той вече не можел да бъде виновен. Най-голямото му прегрешение било да стане скучен.
Тук става ясно колко осиротял е днес този архетип. Наблюдаваме изобилие от престарели политици, които са се вкопчили във властта и искат да я отнесат в гроба си. Придворните лакеи от миналото днес са заместени от цели армии престарели чиновници, които със своята бледност и еснафщина твърде неуспешно заместват спретнатите метреси от дворцовата епоха - и въпреки това лакейството процъфтява. Глуповатите старци, които могат да си позволят направо да кажат истината в очите - при това и духовито, - те просто ни липсват. Какво ли не бихме дали за един стар политик, приел ролята на придворен шут и предупредител, който няма вече какво да губи и само може да спечели, ако неподправено изложи голата истина и я запише в родословната книга на властническата клика.
Следователно старият глупак, който накрая може да каже онова, което винаги е искал, би бил едно разрешение на темата за старостта. Той би могъл да си поеме въздух в директна, духовита и дори нецензурна форма. Ако досега е превръщал сърцето си в разбойническа пещера, идва време, когато под закрилата на старостта да извади на бял свят всички тези отблъскващи образи. По този начин той ще облекчи себе си и ще даде важен тласък на останалите. Неговите напомняния могат навреме да предизвестят нещастията.
Освободената от грижите за препитание и от мъчителните обществени игри детинска радост пред всички жизнени тайнства и изненади може да се възвърне обратно. В редките запазени големи фамилии понякога се срещат глуповати старци, които биват приемани от децата като равни, защото уважават правилата на детските игри наравно с тези на възрастните. Те нито подценяват детските занимания, нито пък ги обличат във възрастната сериозност; отново са заприличали на деца според библейската повеля и затова често са по-обичани от родителите. Родството между детството и старостта се демонстрира от някои хомеопатични изразни средства, които описват архетипа на стария, но вечно млад глупак. Изживяната по този начин лудешка глуповатост е най-добрата профилактика по отношение на онази неизлечима психиатрична лудост, която иначе често спохожда старостта.
Най-често цитираният архетип на старостта е старият мъдрец. В съвременното общество той не може да играе никаква роля дори само защото старостта толкова конвулсивно се е вкопчила в живота, че се лишава от така неотменната за стария мъдрец освободеност. Той е мъдър, защото - подобно на Сократ - знае, че нищо не знае и че животът е много повече от знаене и правене. За производителното общество старите способи биха били безкрайно неудобни, защото непрекъснато трябва да поставят под съмнение мъчително изкованата спирала на развитието.
Из: „Болестта като език на душата“, Д-р Рюдигер Далке, изд. „Лик“, 1995 г
Картина: „Старички“, Андрей Рябушкин (1861-1904)
