„Всякога, когато множеството е приемало волята и действията на едно лице, като абсолютни ценности, всякога епохата е изпитвала горчиво разочарование.“ ~ Георги ТОМАЛЕВСКИ, „Слънце след буря“
Napoleon Bonaparte (Unknown date before 1846) by Benjamin Robert Haydon (1786-1846)
Величието
Мярката за величието, както всяка мярка, има релативна стойност. Не би било това така, ако хората имаха отворени очите си за истинското величие, което има своите корени в духа на живота, но тъй като мярката за него е отдавна изгубена, ние сме принудени да приемем и да живеем с мярката, която налага заобикалящата ни действителност. Творецът е създал душата на човека – най-лъчезарния брилянт – и го хвърлил в калта, за да го познаят ония, които успеят да премахнат временната му обвивка. Който успее да умие в ручеите на живота тая кал, той ще зърне блясъка на истинското величие. Иначе, всичко ще бъде кал и пустота – тая кал и тая пустош, в която хората живеят и тровят своите дни и нощи. Както сме слепи за величието и безсмъртната красота на душата си, така сме слепи и за величието на всичко друго в живота, тъй като ние винаги имаме пред очи измамните ценности на преходното, а истинското величие остава скрито зад тях.
Често, ние биваме алармирани от величието на някоя наложена личност, около която измамата е работила дълго и упорито, за да ни я представи такава, каквато тя не е, за да подтикне податливата ни към внушение природа, да я приемем едва ли не за божество. Вгледайте се в всички исторически епохи и вие ще видите, как отделни народи, материци и цялото човечество дори, са ставали жертва на такива измамни величия, въздигнати и наложени от множеството, което никога не преценява по вътрешна стойност, а само по своите емоции.
Това е толкова често явление в историята, че понякога човек се замисля, дали съдбата на някои народи не допуска произволите на мнимите величия да се развият безпрепятствено дотогава, докато чрез горчевината, разочарованието те получат своя мъчителен урок? Всякога, когато множеството е приемало волята и действията на едно лице, като абсолютни ценности, всякога епохата е изпитвала горчиво разочарование. Захласнати в мнимия чар на такова величие, хората забравят вечните закони на развитието, които са порядък на целия всемир, като ги заменят с някакви смешни и безплодни приумици, повтаряни до безкрайност, до омерзение.
Хубаво е, когато можем да ценим, да зачитаме и възхваляваме делата и идеите на дадена личност. Това показва, че ние имаме обич към човека, знаем да ценим неговите постижения, но при тоя пиетет, никога не трябва да забравяме вечните истини и всякога да бъдем смели и да съпоставяме делата на тая личност, с великите закони на духа. Има една мъдрост, която не може да бъде надмината от ничия друга мъдрост. Има една любов, която ни води към безкрайната, безответна любов, с която ние трябва да сравняваме всяко наше деяние. Ние не бива да допуснем ничия лична воля, амбиция или честолюбие да се превърне в кумир за хиляди и милиони човешки същества, защото катастрофата, която следва от всяко човешко идолопоклонство, е голяма.
Величието е хипноза. То се приема безрезервно и безкритично от бликналите емоции на тълпите и се превръща на идол. Повърхностното съзнание на колектива го приема като упойка. Безкритичните маси се забавляват с него, устройват си празници, дори възвръщат към живот, както това беше в една Европейска държава, езическия култ. Идеите на величието, се превръщат в фанатизъм, жестовете му в неповторима красота.
Величието може да изрече глупост, но зад тая глупост се търси дълбочината, епохалността и неповторимостта на изреченото. Волята на това величие не се подава на критика, не се анализира, не се подлага ни на кай-малка преоценка. Тя е абсолютна.
В аналите на историята срещаме много ясни примери за такива личности, които по някакъв необясним начин грабват съдбините на цели народи. Заслепени в блясъка на първата им слава, хората не дръзват да изрекат нито слово срещу тях, дори и тогава, когато те правят явно гибелни стъпки. Безброй са примерите, когато заслеплението в величието ни показва и най-обикновените постъпки като дълбокообмислени. Ще бъде излишно да се дирят те в спомените и аналите на човешкото минало. Ще приведем само епохалните пасажи от безсмъртния роман на Лев Толстой „Война и мир“, където епохата около 1812 година, както и героите около тая епоха, са дадени честно, безпристрастно, лишени от историческа заинтересованост, а само оцветени с прозрението и поетическо – философската атмосфера, около безсмъртния творец от Ясна поляна.
Толстой казва следните думи за Наполеона и събитията непосредствено след изоставянето на Москва: „Помислил би човек, че в тоя поход на французкото бягство, когато французите правеха всичко, което могат, за да се погубят: когато ни в едно движение на тая тълпа, като захванеш от заобикалянето по Калужкия път и до бягството на началниците на армията, нямаше ни най-малкият смисъл – помислил би човек, че в тоя период на похода е невъзможно вече за историците да оставят действията на масите на волята на един човек. Но не! Цели грамади книги са изписали историците за тоя поход и навсякъде описват разпоредбите на Наполеона и дълбокомислените му планове – маневрите, които ръководеха войските и гениалните разпоредби на маршалите му.
Отстъпването от Малоярославец тогава, когато му дават път в плодородната страна и когато му е отворен успореден път, по който отпосле го преследва Кутузов, непотребното отстъпление по разорен път, ни се обяснява по разни дълбокомислени съображения. По също такива дълбокомислени съображения ни се описва отстъпването от Смоленск на Орша. После ни се описва неговото геройство при Красное, дето уж се готви да даде битка и сам я командува, като се разхожда с брезова тояга и казва: – Стига съм вече бил император, сега е време да бъда генерал! – И без да се гледа на това, веднага след туй бяга по-нататък, като оставя на произвола на съдбата разнебитените части на армията, които се намират назад.
После ни описват величието на душата на маршалите, а особено на Ней – величието на душата му се състояло в това, че след едно обикаляне ноще из леса, минали Днепър без знамена, без артилерия и достигнали до Орша без девет десети части от войската си.
И най-после, последното заминаване на великия император от геройската армия ни се представя от историците като нещо велико и гениално. Даже тая последна стъпка на бягство, която на обикновен език се нарича последна степен на подлост, и от която учат да се срамува всяко дете, и тая постъпка на исторически език се оправдава.
А когато стана вече невъзможно да се изпъват толкова еластичните нишки на историческите разсъждения, когато действието е явно противно на това, което цялото човечество нарича добро и даже справедливо, у историците се явява спасителното понятие на величие. Величието сякаш изключва възможността за мярка между добро и зло. За великия няма лошо. Няма ужас, за който можеш да обвиниш тогова, който е велик.
– Това е величествено (с'еst grand) – казваха историците и тогава няма вече ни добро, ни лошо, а има „grand!“ и „не grand!“ – лошо. Grand по техните понятия е свойствено на някакви особени животни, които те наричат герои. И Наполеон, който бяга у дома си в топъл кожух, не само от загиващите другари, но (по негово мнение) от хората, които той бе завел там, чувствува que c’est grand и душата му е спокойна.
Има само една крачка от величественото до смешното (той вижда нещо величествено у себе си) – казва той. И в продължение на 59 години целият свят повтаря: „Величествено! Велико!“ Наполеон Велики.
Има само една крачка от величественото до смешното. И никому не иде на ума, че признаването на величието, което не може да се мери с мярката на доброто и лошото, е само признаване на своята нищожност и неизмерима дребнавост. За нас мярката, която ни е дал Христос за доброто и лошото няма неизмеримо нещо. И няма величие там, дето няма простота, доброта и правда.“
Не е нашата цел да правим анализ на живота, идеите, войните и завоеванията на Наполеона. Всеобщо е убеждението, че тоя, който заграби идеите на великата френска революция, който покори по-голямата част от Европа, нахълта в Африка и се зае да завладее Русия, беше движен, или по-право военният му „гений“ бе движен от една безкрайна суета, щестлавие и грандомания. Непрекъснато съзерцаващ своето „величие“, влюбен в всеки свой жест, Наполеон не показа на нито едно място една чиста от тия елементи постъпка. Той навсякъде позира, обграден с ореола на величието, без нито капка от ония добродетели, който правят човека, наистина, велик.
Какво е Наполеон? Какво са преди и след него величията на историята? Някакви оръдия на съдбовността, чрез които един световен разум наказва или награждава човешкия род. Величията от историческата сцена подлежат да бъдат поставени на преценка, защото във вътрешния дълбок смисъл на науката за човека и неговия развой, велик е само оня, който допринася за развитието, както на отделния човек, така и на обществата и народите, но развитие в смисъл на усъвършенствуване. Няма величие без любов към човека, а в постъпките и подбудите на много исторически величия, тая любов липсва, следователно, делата им са шум, буря в нищета. Не само Наполеон, когото случайно взехме за пример, е от ония, сметката на които спрямо народите е много задължена. Има хиляди като него и тяхната проява е възможна само при сляпото доверие, което хората имат към водачите. Катастрофите, които „величията“ носят на човечеството, произлизат от една страна от това, че една група хора застават зад тия величия, подържат ги, алармират света с тяхната слава и с цел да уредят своето материално благополучие, а от друга страна, че широките човешки маси забравят, че никога човешкото щастие, както на отделната личност, така и на множеството, не може да зависи от волята на произволно човешко същество, което не иде в името на любовта към човека.
Има основни неотменими истини, които ние не познаваме и затова попадаме в мрежите на различна заблуди. Ако се яви човек – самозван, изникнал като внезапен бурен в човешкото семейство и изяви претенции, че е дошъл да оправи света, тоя човек непременно носи катастрофа. Тая катастрофа е неминуема, защото намерението на един човек, изявено по такъв начин, противоречи с основните принципи на живота, с хилядолетния опит, според който „оправянето“ е процес на вътрешно прераждане, работа в съзнанието, а не само външна манифестация, макар и тя да бъде проведена в всичките отрасли на културния и стопански живот. Стара истина е, че егоизмът, алчността, властолюбието, вмъкнати като бацил в дадена общност, неминуемо ще разядат нейните устои и ще настъпи разрив. Величията в панорамата на историята, които, за да постигнат едно благо, са превръщали в пустини цели държави и континенти, са все от тоя род славолюбци, които си отиват с големи прегрешения спрямо човечеството.
Не само в историята на политическия живот имаме такива величия. Те се срещат и в науката, изкуството и всякъде. Като стари безлистни дънери, останали отдавна без соковете на живота, стърчат те и пречат ка светлината да докосне младите жизнени фиданки. Те са камъкът на препъването по пътя към освобождение на човечеството, съблазън за възходещите генерации и препятствия за развитието. Но те винаги биват преодолявани, защото и след най-страшните бури и съсипии, човешкият дух намира пътища за своя подем.
Погледнете нашето време. Не бяха ли цели народи в хипнотичната власт на такива величия, които изхабиха цяла епоха в пози и в една химерна егоистична блъсканица да създадат нов ред за живота, затривайки всички ценности на човешкия дух, убийци на културата и на човешките надежди? Човечеството чакаше изтръпвало да чуе най-после две думи от това обещавано ново, но вместо това, получаваше разочарования, гинеше в развалини и гледаше, как демонът на отрицанието шествува над материка, който се смята утроба на цялата човешка култура и цивилизация.И ние понесохме последствията от това наше бездействие и вкусихме от плодовете на световната мъка. Ние присъединихме своя вик към безумния рев на беснеещата тълпа, която приемаше, аплодираше и възглавяваше най-отживели и най-варварски неща, в ръководни принципи на живота.
Ние, съвременните и културни хора, съдействувахме за унижението и безчовечното отнасяне към едни народи, за сметка на други и с оглед на лично благополучие. Затова ние бяхме наранени, за да познаем нещо от мъката на тия, за облекчението на които ние нищо не направихме.
В света има една правда, която никога не може да бъде пренебрегната, има едно равновесие, което не може да бъде нарушено. По невидими пътища се възстановява световният порядък, като „долините“ се изпълват с пръстта на „хълмовете“. Също като водата, която намира свои пътища, за да установи едно ниво, така и правдата намира свои пътища, за да възстанови своя нарушен закон. И тая правда, придвижена от закона, за който Великият учител в вековете Христос казва, че няма „рязка да премине“, иде над света, за да подготви пътя на любовта. Тя е по-силна от меч, по-стихийна от огъня, по-упорита от водите. Тя не държи сметка за величията, които ние сме избрали и поставили като идоли в нашия живот. Тя е абсолютна и без оглед на преходните ценности, на които се покланяме. Тая правда е по един и същ начин строга и взискателна. Тя еднакво наказва и еднакво възнаграждава както цезарите, така и сетните бедняци, защото мярката при нея е абсолютна, божествена мярка, която мери делата на хората, не по измамния външен ефект, а „в дух и истина“.
Затова полезно е и е мъдро, ако ние можем да гледаме в арената на живота, и да мерим величията, не с релативната мярка на емоциите, а с мярката на истината. Мярката да бъде мярка на мъдрост. Величието да бъде проява на великодушие и обич към човека. Славата да бъде слава на проявена любов към ближния.
От: „Слънце след буря“ (Есета), Георги Томалевски, изд. „Житно зърно“, 1946 г.
Картина: Napoleon Bonaparte (Unknown date before 1846) by Benjamin Robert Haydon (1786-1846); en.m.wikipedia.org
