„Критичното – обърнете внимание на това определение – четене на научна фантастика представлява една необходима и съществена подготовка за всеки, който иска да гледа повече от десет години напред. Хора, които не знаят за какво е мечтал човек в миналото, едва ли могат да имат и най-елементарна представа за бъдещето… В тази книга не се разглеждат мащабите на времето, а само крайните цели. При сегашния темп на прогреса невъзможно е да си представим каквото и да било техническо постижение, което да не може да бъде реализирано през идващите петстотин години – ако, разбира се, то изобщо може да бъде осъществено. Обаче за целите на настоящото изследване няма никакво значение дали идеята, за която става въпрос, ще бъде реализирана след десет години или след десет хиляди години. Сега нас ни интересува не кога, а какво може да бъде постигнато.“ 

~ Артър КЛАРК за книгата си „Профили на бъдещето“, 1962 г. 

Мозък и тяло (фрагмент)

И ето че стигнахме до въпроса, който представлява може би най-голямата загадка. Съществува ли изобщо нормална продължителност на живота или пък всички хора умират фактически в резултат на някакви нещастни случаи? Наистина днес ние живеем, средно взето, много по-дълго време от нашите прадеди, обаче – според данните, с които разполагаме – абсолютният предел не се е изменил от дните, когато са записани първите сведения по този въпрос. Библейските седемдесет години и до ден днешен си остават средната граница, както е било и преди четири хиляди години.

Нито един човек, ако се съди само по достоверни сведения, не е живял повече от 115 години; често се споменават много по-големи показатели, обаче с почти пълна увереност може да се каже, че това са или случаи на измама, или някакви грешки. Изглежда че човекът е най-дълголетният бозайник. Някои риби и костенурки живеят до двеста години. Колосална възраст достигат само дърветата; най-дълголетният жив организъм това е невисокият и неугледен бор, който расте в подножието на Сиера Невада. Неговата възраст се изчислява на 4600 години.

Смъртта (не старостта!) е явно необходима за прогреса както в социално, така и в биологично отношение. Дори и ако не загине от пренаселеност, един свят от безсмъртни скоро би престанал да се развива, би се разплул. Във всяка сфера на човешката деятелност се срещат примери на смешното и неприятно влияние на хора, които по силата на своята напреднала възраст са престанали да бъдат полезни. И все пак смъртта – както и сънят – не изглежда да се явява като биологическа неизбежност, дори и да е необходима за еволюцията.

Нашето тяло не прилича на машина: то никога не се изхабява, понеже непрекъснато се пресъздава от нови материали. Ако този процес би се извършвал с неизменна ефективност, ние бихме станали безсмъртни. За съжаление няколко десетилетия след нашето раждане очевидно става някакво нарушение в работата на ремонтно-сервизния цех на организма; материалите са все тъй добри, но старите планове и чертежи се загубват или пренебрегват. В резултат на това важни служби в организма вече не се възстановяват както трябва след постигналата ги авария. Сякаш клетките на тялото започват да забравят своите задължения, с които някога така акуратно са се справяли.

За да се избягнат провали в паметта, трябва да се водят по-добри „дневници“. Може да дойде време, когато с помощта на същите методи ние ще можем да помогнем и на нашето тяло. С откриването на азбуката умственото забравяне е престанало да бъде неизбежно; възможно е, щото по-сложните средства на утрешната медицина ще могат да излекуват и физическото „забравяне“: ние ще се научим да съхраняваме в съответни устройства за запаметяване идеалните прототипи на нашите тела. Тогава ще може от време на време да се проверяват отклоненията от предишната установена норма и да се премахват, преди да са станали сериозни и опасни.

Биологическото безсмъртие и запазването на младостта са толкова съблазнителни неща, че хората никога не ще престанат да се стремят към тях: винаги ще ги блазни примерът на същества, които живеят със стотици години и няма да се плашат от печалните приключения на доктор Фауст. Би било глупаво да се мисли, че този стремеж никога, абсолютно никога няма да се увенчае с успех. А дали такъв един успех ще бъде желателен – това е съвсем друг въпрос.

Тялото е носител на мозъка, а мозъкът – седалище на разума. В миналото тази тройка е била неразделна, ала това няма да бъде винаги така. Ако не се научим да предпазваме нашите тела от разрушение, то ние бихме могли навреме да ги подменим.

За такава подмяна не трябва непременно да служи друго тяло от плът и кръв: това може да бъде и машина. И с това може би ще се ознаменува следващият стадий на еволюцията. Дори и ако мозъкът не е безсмъртен, той несъмнено може да живее много по-дълго от тялото, което в края на краищата бива разрушавано от болести и нещастни случаи. Преди доста години по време на една знаменита серия от експерименти руски хирурзи успяха в продължение на няколко дни да поддържат живота на една кучешка глава с помощта на чисто механически средства.

Ако мислите, че животът на мозък, лишен от всяка подвижност, би бил много еднообразен, значи вие не сте разбрали напълно това, което вече казахме дотук за органите на чувствата. Мозък, съединен чрез проводници или радиолинии със съответните органи, може да участвува във всяка деятелност, реална или въображаема. Когато се докоснете до нещо, давате ли си изобщо сметка, че вашият мозък не се намира на върха на пръстите ви, а на цял метър разстояние от тях? И бихте ли забелязали разликата, ако този един метър се превърне в няколко километра? Радиовълните губят за такова пътешествие по-малко време, отколкото нервните импулси, разпространяващи се по вашата ръка.

Човек може да си представи такова бъдеще, когато на хората, все още обитаващи органически тела – обвивки, ще гледат със съжаление тия, които са преминали към несравнено по-богата форма на съществуване и са станали способни мигновено да превключват своето съзнание или сфера на внимание в която и да е точка по суша, море или небе, където се намират съответно възприемателни органи. Възмъжавайки, ние се разделяме с детството; някой ден ние може да бъдем споходени от втора, още по-удивителна зрелост, при която ще се простим навеки с плътта.

Но да предположим, че се научим безкрайно дълго да поддържаме живота на мозъка; няма ли тогава той да се окаже прекомерно натоварен с жизнен опит, впечатления и спомени, наслоени като текстовете върху някой древен пергамент-палимпсест, които така ще го препълнят, че няма да остане място за нищо друго? В крайна сметка вероятно така и ще стане, но аз бих желал още веднъж да подчертая, че ние нямаме ни най-малката представа за пределния капацитет за вместимост на добре „тренирания“ мозък, дори и без спомагателни механически средства, които безспорно ще се появят след време. Тогава пределите на непрекъснато съществуване на човека може да се определят приблизително с кръглата цифра хиляда години; впрочем анабиозата може да превърне това хилядолетие в значително по-дълъг срок.

Възможно е обаче, че и тази бариера ще бъде преодоляна. Такова предположение аз изказах в своя роман „Градът и звездите“, където се опитах да нарисувам едно практически вечно, безсмъртно общество, населяващо заключения свят в града Диаспар след един милиард години. Бих желал да свърша тази глава с думите на стария наставник Джесерак, който запознава героя на романа със законите на живота:

„Човешкото същество, както и всеки друг обект, се определя по неговата структура. Структурата на човека е невероятно сложна; и все пак природата е съумяла на времето да изблъска всички черти на тази структура в една мъничка клетка, невидима за простото око.

Това, което природата може да направи, може да го направи и човекът по свой собствен начин. Ние не знаем колко време е било нужно за разрешаването на тая задача. Може би милион години – но какво от това? В края на краищата нашите прадеди се научили да анализират и съхраняват информацията, характеризираща всеки индивид, и да използуват тая информация за пресъздаване на оригинала.

Методът за съхраняване на информацията няма никакво значение – важна е самата информация. Тя може да се съхранява във вид на думи, записани на хартия, като магнитни полета с променливо напрежение или като системи от електрически заряди. Хората са използували всичките тия и много други методи за съхраняване на информация. Достатъчно е да кажем, че те отдавна се научили да съхраняват сами себе си или по-точно своите безплътни схеми, по които могат да се възвръщат към живот.

Скоро аз ще започна да се приготовлявам да напусна този живот. Ще проверя внимателно всички мои спомени, ще ги поправя и ще зачеркна тия, с които искам да се разделя. След това ще вляза в Залата на Творението, само че през врата, която ти никога не си виждал. Това мое старо тяло ще престане да съществува, а заедно с него и самото съзнание. От Джесеракнямада остане нищо друго освен цяла галактика електрони, застинали в сърцето на кристал.

Аз ще спя, и то без да сънувам никакви сънища. После ще дойде ден – може би след сто хиляди години – и аз ще се събудя в ново тяло, посрещнат от тези, които ще бъдат назначени за мои наставници… Отначало не ще зная нищо за Диаспар и не ще си спомням какво съм бил по-рано. Тия спомени ще се възвърнат постепенно към края на моето детство; те ще станат основа на моето съзнание при навлизането ми в новия цикъл от моето битие.

Така е устроен нашият живот… Ние всички сме били тук по-рано много, много пъти. Но продължителността на небитието се изменя според законите на случайността, така че сега съществуващото население никога не ще се повтори. Новият Джесерак ще има други нови приятели и интереси, ала старият Джесерак – тая част от неговото съзнание, която аз искам да съхраня – ще продължава да съществува.

Така че през всеки отделен миг от времето само една стотна част от гражданите на Диаспар живеят и ходят по неговите улици. Голямото болшинство от тях спи в Хранилищата на паметта, очаквайки сигнала, който отново ще ги призове към живот. По този начин ние сме постоянни и същевременно се изменяме… ние сме безсмъртни, обаче не страдаме от застой…“

Може би това е само една фантастична мечта? Не мога да кажа; но мисля, че реалностите на далечното бъдеще ще се окажат още по-изумителни.

Избрано от: „Профили на бъдещето“, Артър Кларк, изд. „Народна младеж“, 1968 г. 
Снимка: goodreads