„Страхът е най-променливото, най-грубото и най-недоброкачествено усещане, чиято форма е хамелион.“
(1897 ~ 1988)
Страхът
Ние бихме се затруднили твърде много, ако поискаме да намерим едно друго изживяване у човека, което да има повече форми и преобразования, повече неуловими варианти и по-тънка структура от страха. Ние едва ли подозираме, че на всяка стъпка в нашия живот ни придружават милиони страхове, които сме направили част от нашето битие, слели сме се почти с тях и сме ги пуснали в живота, си така, както пускаме близките, приятелите ек и всичка ония, с които неусетно протича нашето съществувание.
В ритъма на нашата катадневност, както вдишването и издишването, ние се съприкосновяваме с положителни и отрицателни елементи. Ако анализираме положителните, ще се уверим, че те са безстрашие, т. е. някаква форма на любовта, а отрицателните - някакви форми на страха, чийто прародител е егоизмът.
Преди да навлезем малко повече в лабиринта на това сложно чувство, ще припомним, че настоящият опит си е поставил скромната задача да осветли, и то отчасти само, това сложно чувство, което е вампир за човечеството, а не да порицае тия, които го носят, защото ще стане ясно за всички, че няма същество, родено под слънцето, което да не познава страха в някоя от милионите негови претворби.
Страхът е най-променливото, най-грубото и най-недоброкачествено усещане, чиято форма е хамелион. Той е богат с образи и с една неподражаема крия, която някога го показва за добродетел или за доблест, а други път - дори за храброст. Като праотрицател на всичко, той е баща на милиони злини, които не бихме могли да изброим. Страхът събира в себе си всички отрицания и всички рожби на тъмнината. От полюс и контраст, той става черен облак, който заличава напълно панорамата на живота ни - всеки кът и всяка цъфнала красота.
Като чувство, страхът има своите степени и гами. Природата го е допуснала в човека най-първо като регулатор за предпазливост до степен, до която той, наистина, е полезен, защото предпазливостта е дете на разума. Съвсем немислимо би било развитието на който и да е жив организъм от царството, на живата природа, ако той не познаваше елементарния страх, очертаващ рамките на предпазливостта, Тогава в живота, под знака на безогледното неблагоразумие, биха ставали ежеминутни катастрофа, предизвикани от безразсъдността и липсата на елементарно чувство за наближаващата опасност.
В тия рамки страхът, който носи името предпазливост, е полезно чувство. То е съвсем в реда на нещата и правилната му постановка в мрежата на нашето подсъзнание и будно съзнание, е признак за една съвсем хармонична постановка на вътрешния живот. Когато, обаче, това естествено чувство на регулатор порасте в неподозирани размери, когато то плъзне в душевния живот като отрова, заливаща цялата ни деятелност, когато измести ред други полезни, благородни и алтруистични чувства, то заприличва на някаква ракова тъкан, която заграбва чужди права и гълта тяхната храна, докато уморя окончателно полезните клетки на организма.
Да видим, какво представят, най-напред, така наречените автозараждащи се страхове, най-типични от които са страхът от самотата и страхът от тъмнината.
Страхът от самотата е характерен за хора без богат вътрешен живот и без изясненост за могъществото на духа. Това са хората, които желаят непрекъснато да получат знаци от външната действителност. Те имат нужда да преработват само външни белези - сигнали, долитнали от външния свят. Без тях те са в паника, защото остават сами, а самотата предлага едно вътрешно вглеждане, с което те не са приятели. Абсолютната самота е състояние, в което се губи психологическата ориентираност. В абсолютната самота, когато тя не е придружена с други опасности, например, диви зверове в планината, пустинята и пр., се поражда страх от самата нея. Как човек може да остане сам? Какво ще прави? С кого ще разговаря? Ще почне той да си спомня за своето минало, ще почне да се вглежда в качествата на своите постъпки, а, може, би, ще види колко е малък, ненужен или несправедлив в голяма част от извършените неща. Самотата ще почне да разкрива бавно полето на едно вътрешно съществувание, на един реален, мисловен, емоционален и някакъв причинен свят, от който досега не е имало никакви указания и който се явява почти неочаквана .изненада за съществото, чието битие е протичало земно, шумно н повърхностно.
„Аз не обичам да оставам сам, защото почвам да мисля“ - казваше един мой познат. - „Но ти никога ли не мислиш?“ - запитах го. - „Мисля, но за конкретни неща и за такива, които ми трябват в живота, но когато остана сам, нещо ми налага да мисля и за друго - за себе си, а аз не обичам това.“
Ето, страхът от самотата в неговия първичен: вид, защото има и друг страх от самотата, в който съществуват и външни внушения. Има много деца, които се боят да останат насаме, защото майките кли други техни близки са им разказвали, че в света, съществуват вампири, духове, привидения, и че понякога сенките на умрелите могат да ни посетят в самотата.
Страхът от самотата е трагизмът на личното безсилие, което ние маскираме в присъствието на други хора, от които черпим примери, с които се забавляваме и забравяме. Самотата е условие за силните, опознали се вътрешно човеци, за вярващите в провидението и надземните сили, за хората, които чакат гласа на едно вътрешно сбъдновение. Самотата е условие за себеанализ, който себеанализ извършват малцина хора, придобили вече безстрашието да се спускат като водолази в длъбините на своето аз..
…
Къде е егоизмът в тоя страх, тъй като в началото казахме, че всеки страх е егоизъм? Какво ще стане с нас? - Ето неговата първопричина. При всяка неориентираност, ние се боим за своята съдба. Какво ще стане с нас в самотата или в тъмнината? Основният стимул за себеопазване, който някои наричат инстинкт, се намесва и тука и мълчаливо протестира, лишен от опората на тия белези на външния свят, с които той се чувствува привързан.
Ние бихме могли да включим изказаните до тук мисли и в една друга форма, която не се отличава по същество от изложеното по-горе. Автозараждащите се страхове могат да имат и следния кратък изказ: „Страх от неизвестното.“
Неизвестното е голям фактор в нашия живот. То ни тормози най-много и тъй като е огромно, тъмно, неизбродно и несъизмеримо, то ни плаши. Един известен неприятел е по-малко опасен, отколкото един неизвестен. Една известна вече болест е по-малък фантом, от една неизвестна. Един известен край е по-малко мъчителен, отколкото неизвестния. Има хора, които стигат до болезнено и мъчително състояние от това, че може да им се случи нещо неизвестно. То може да бъде това, онова, нещо трето, четвърто и хиляди други неща. Тая неопределеност и множественост на неизвестното, държи съзнанието в мъчителен страх, освобождението от който може да дойде само при настъпването на една истинска, физическа, реална беда или опасност.
Опората във времето и пространството е също освобождение от автозараждащите се страхове, защото, макар и условни, течението на времето и координирането в пространството са неща, с които нашето съзнание е сродено за през цял живот.
Една от най-главните причини за страха от смъртта е не изключително мисълта за небитието, която е погрешна в своята основа, колкото неизвестността, тайната около нея. Нека хвърлим поглед върху тоя първичен страх от смъртта, загнезден дълбоко във всяко живо същество.
От множеството наблюдения, правени върху страха от смъртта у различни хора, с поразителна яснота сме се натъквали на случаи, които ни показват, че най-безстрашни са хората, които обичат. На това място трябва да разясним смисъла на любещ, или влюбен човек. Последната дума не изяснява само случаите, когато съществува афинитет между две същества от противен пол, като разбира се, ние не изключваме и тоя случай. Напротив, като най-популярен, ние го поставяме на видно място. При това разглеждане, искаме да разширим това състояние на влюбеност, като включим в него приобщаването към. един идеал, към едно учение, към една истина, към една страна или народ и още други такива неща. Само при една голяма обич, която ангажира съществено голяма част от съзнанието, дивият страх изчезва. Ако бихме могли да наредим хората по но-ходещата степен на тяхната влюбеност, на първо място по безстрашието си от смъртта ще бъде оня, който е на първо място в любовта. Любовта е чувството, което, само по себе си, отстранява смъртта. Тя я приема, защото я превъзхожда. Любовта, която граничи с безкрайното, е всемогъща сила, в която е потопено съзнанието на един човешки индивид н за такова съзнание, влязло в магичното силово поле нг една голяма любов, сенките на. смъртта остават без значение. Ние не трябва да си правим илюзии, че някога е възможно да се-победи смъртта без любов, Това е една истина, изказвана по хиляди начини н книгите и писанията от най-дълбока древност до наши дни и ще остане вярна през всички нескончаеми хилядолетия на живота.
Макар че сме отявлени привърженици на живота, и никога за нищо в света, не бихме се съгласили, че бягането от него е полезен героизъм, все пак твърдим, че между готовите за смърт хора има само две категории: едните съвършено отчаяните а разнебитени човешки съществувания, лишени от най-малката вяра и упование, и другите - най-силните, най-светлите и най-любещите хора.
Тия, които винаги обичат да се съмняват, биха ни възразили, че и тук егоизмът играе значителна роля, тъй като в себепредаването на смъртта - по единично или с любимия човек, взима участие и той. В световната литература има много класични случаи, които потвърждават, че готовите да умрат, безстрашните хора са хора, обладани от голяма любов към нещо. Трудно може да се намерят двама, които свързани със силна, пламенна обич, да не са готови да умрат.
През една нощ, в качеството си на служебно лице, имах случая да наблюдавам, че най-безстрашните при едно въздушно нападение над града, бяха влюбените двойки. Те се движеха бавно, хванати под ръка и се отнасяха най-нехайно към опасността. На предупрежденията ми да се прибират в закрития, те отговаряха с насмешка, макар че наблизо имаше вече ранени хора. За мене беше ясно, че те, близо един до друг, бяха отстранили смъртта като елемент е живота си. Тогава разбрах за сетен път, че степента на любовното чувство се мери с степента на безстрашието от смъртта.
Ще бъде излишно да споменаваме имена от световната и наша история, които със своето безстрашие са създали безсмъртни епохи. В борбите за свобода на народите, ведно с огромния дух на идейност и яснота, се е проявявало едно рядко безстрашие, без което са били невъзможни нито една от страниците на гордата човешка история. Обърнете очи към епохата на нашето Възраждане и вие ще видите, преди всичко, хора на просветата и хора на безстрашието.
Избрано от: „Слънце след буря“ (Есета), Георги Томалевски, изд. „Житно зърно“, 1946 г.
Снимка: Георги Томалевски (1897 - 1988); beinsaduno.bg
