Да си свободен означава: Да вършиш онова, което обичаш ♥ Рудолф ЩАЙНЕР

„Към това, което вършим, що се отнася до другите хора, нека да постигнем такова доверие, каквото изпитваме към човек, когото обичаме.“

(Рудолф Щайнер,1905 г.)

Човекът в социалния ред: Индивидуалност и общност 

12-та лекция (откъс), Оксфорд, 29 Август 1922 г. 

В началото на 90-те години аз се опитах да представя в моята книга „Философия на свободата”, която е преведена на английски, такъв образ на човека, който е извлечен не от неговата глава, а от неговото подсъзнание. По-рано човекът беше подчинен на определени условия и връзки, които определяха неговото мислене, неговото поведение. Погледнете един представител на Средновековието: той далеч не е човек в днешния смисъл на думата, а по-скоро принадлежи на определено съсловие, на определена каста. Той още не е човек, въпреки че примерно може да е християнин, благородник, поданик. Всичко, което той мисли, е белязано от благородниците, свещениците, владетелите. Едва в хода на последните векове той успя да се освободи от тези зависимости. В предишните епохи, когато ставаше дума за това индивидът социално да се включи в човешката общност, въпросът гласеше: Какво е „добро” от гледна точка на свещениците? Как да се отнасяш към другите хора в качеството си на свещеник? Как да се отнасяш към другите хора в качеството си на гражданин? Как да се отнасяш към другите в качеството си на благородник?

– Днес въпросът гласи: Как да се отнася човекът към другите хора, ако той напълно съзнава своето човешко достойнство и своите човешки права?

Обаче за да си отговори на този въпрос, човекът трябва да открие нещо вътре в себе си. Той трябва да открие вътре в себе си онези подтици, които по-рано му се даваха от страна на свещениците, благородниците и т.н. И той не може да ги открие в своето тяло, той трябва да ги открие в Духа, който е, тъй да се каже, отпечатан в душата му. Ето защо в моята „Философия на свободата” аз говоря за „нравствения импулс”, който същевременно се явява като най-дълбокия социален импулс, онази морално-импулсираща сила в човека, която наричам “морална интуиция”. Вътре в човека трябва да се появи нещо, което в конкретния случай от живота да му каже: Ето, сега ти трябва да постъпиш по този начин!

Виждате ли, тук всичко опира до човешката индивидуалност. Сега трябва да се обърнем към отделния човек, към човешката индивидуалност и да предположим: В това сърце, в тази душа живеят морални интуиции. И цялото възпитание се свежда тъкмо до това тези морални интуиции да бъдат пробудени, тъй че всеки човек да почувствува: Аз не произлизам единствено от тази Земя, аз не съм само продукт на физическата наследственост, а съм слязъл на Земята от духовните светове и имам нещо общо с нея именно като индивидуално човешко същество.

Човекът трябва да знае какво точно следва да върши във всяка конкретна ситуация и това той трябва да открие вътре в себе си. Душата е тази, която трябва да му го каже. Неясният глас на съвестта трябва да прерастне в индивидуална морална интуиция. А това означава: Да градиш само върху онова, което откриваш вътре в себе си.

Мнозина се усещат засегнати от подобно твърдение, понеже смятат, че в този случай всички морални и социални импулси остават зависими от произвола на отделната личност. Но това не е така, чисто и просто нещата се поставят върху онази основа, върху която може да съществува социалният живот, а именно върху основата на доверието и да извоюваме това доверие е една от големите задачи в живота. Малките задачи – ние сме наясно с тях. Ако например сега аз изляза навън и срещна г-н К., ще изпитам едно несъзнателно доверие, че той – вървейки по своя път – няма да ме убие; аз се ръководя от това доверие и ние се разминаваме спокойно. Така постъпваме в малките детайли от живота. Това са неща, които – ако бъдат разбрани от свободния човек – могат да бъдат приложени във всички области на живота. Но тъкмо доверието трябва да определя отношенията между един човек и друг човек. И в това доверие – каква златна дума – във възпитанието към доверие, във вярата към отделния човек, а не във вярата, насочена към нацията или към човечеството, във възпитанието да вярваш в отделния човек се съдържат същинските импулси за социалния живот; защото пътят от човешкия индивид към обществото минава единствено през това доверие.

Втората основа, освен доверието, е следната: В случай че няма някой, който ни принуждава да вършим това или онова, ние сме длъжни да намерим подтиците вътре в себе си. Също и подтиците, засягащи чувствата и душата: тях ние също трябва да търсим вътре в себе си.

Какво означава това? Ако по-рано, примерно, съм бил свещеник, аз съм бил наясно какво е моето място в социалния живот. Не е имало нужда да проверявам в някаква книга, защото съм знаел: В тази ситуация аз трябва да постъпя по този начин! Обличайки свещеническите одежди, аз съм знаел много точно задълженията, които те ми налагат. Държейки в ръката си благородническата шпага, аз съм бил наясно, че тъкмо благородството определя моето поведение. Навсякъде в социалния живот аз съм бил насочван от външни фактори.

И тук ние стигаме до въпроса: Какъв чувствен импулс трябва да съдържа онова, което представлява социалното действие, след като то вече не се определя от добродетелите на свещеници, благородници, поданици, както и от добродетелите на четвъртото съсловие?

Можем да кажем само следното: Към това, което вършим, що се отнася до другите хора, нека да постигнем такова доверие, каквото изпитваме към човек, когото обичаме. Да си свободен означава: Да вършиш онова, което обичаш.

„Доверие” – това е една златна дума, която занапред ще определя социалния живот. Другата златна дума – това е любовта към онова, което вършиш. И занапред „добри” в социален смисъл ще са онези действия, които човек извършва, ако е движен от общочовешка любов.

…Макар и човекът да се чувствува като индивидуалност, това не изключва факта, че той е свързан с цялото човечество. В общочовешкото развитие никой няма правото да бъде индивидуалност, без в същото време да се чувствува като част от цялото човечество. Ето какъв е, бих казал, основният тон, който трябва да се носи от всяка една философия на свободата, която включва човека по съвсем друг начин в социалния ред. Сега въпросите стават съвсем други.

Какви бяха въпросите – впрочем те бяха поставени от по-висшите съсловия – в социалната област през последните столетия и какво научиха от тях милионите пролетарии? Защо днес милиони работници са объркани от толкова много и различни възгледи? Защото работниците приеха погрешните учения от по-висшите съсловия; тези учения не бяха измислени от пролетариите.

Хората казваха: Човекът е продукт на отношенията; каквито са социалните отношения наоколо, такива са и хората. Други казваха: Социалните отношения са такива, каквито ги правят хората. Всички тези учения са приблизително толкова умни, колкото умен е и въпросът: Е ли физическият човек продукт на своята глава или е продукт на своя стомах? Физическият човек не е продукт нито на своята глава, нито на своя стомах, а е продукт на непрекъснатото взаимодействие между главата и стомаха. Те винаги трябва да си взаимодействуват. И ако се задълбочим в човешкия организъм, ние дори ще установим, че стомахът е създаден от главата, понеже в ембрионалния живот първо възниква главата и едва по-късно възниква стомаха. Тъй че не бива да задаваме въпроса: Външната среда, външните отношения ли са причината, за да бъдат хората такива или онакива? Или хората са тези, които правят причините? Ние трябва да сме наясно, че всяка причина и всяко следствие непрекъснато си взаимодействуват, тъй че преди всичко следва да попитаме: Какво трябва да се направи, за да имат хората правилно мислене относно социалния живот?

Що се отнася до външния практически живот, хората заявяват: Първо идва това, после идва другото. Но в света не може да се напредва по този начин. Може да се напредва само ако, тъй да се каже, хората мислят „в кръг”. Обаче тук повечето хора възразяват: Но в този случай в главата ще се завърти някакъв воденичен камък. Ние не можем така! И все пак трябва да се мисли „в кръг”: когато разглеждаме външните отношения, виждаме, че те са направени от човека, обаче и те на свой ред определят човека; или когато разглеждаме човешките действия, виждаме че те определят външните отношения, но и външните отношения веднага се отразяват върху човешките действия. 

И тъй, ако искаме да имаме пълната действителност, ние непрекъснато трябва да танцуваме с нашите мисли в едната или другата посока. А точно това хората не желаят. Ако решат да предприемат нещо, те преди всичко искат да имат ясна програма: Първо, второ, трето и чак до дванадесето, и дванадесетото е последното, а първото е първо! Обаче в такава програма липсва животът. Защото всяка програма трябва да е валидна и в обратен ред, тъй че да се започне с точка дванадесета и да се завърши с точка първа. Както всичко в живота се движи в кръг, тъй трябва да бъде и в социалния живот.

Избрано от: „Духовно-душевните градивни сили на възпитателното изкуство“, Рудолф Щайнер, превод от немски: д-р Теменуга Станева-Кьопке, Антропософско издателство „Даскалов“, 2007 г. 
Снимка: Рудолф Щайнер, около 1905 г., bg.wikipedia.org

3217 Преглеждания