„Ние се съпротивляваме на всичко, което атакува нашата самооценка. И защо реагираме, когато ни съдят? Защо се гневим? Защото ни разбиват представи, които имаме в ума и сърцето.“ ~ Архим. Варнава ЯНКУ
╫ Гордостта като вътрешна смърт
Втората форма на гордостта се състои в самообожествяването, в претенцията за абсолютна автономност, както това впоследствие става и във взаимоотношенията ни. Тези двете са взаимно свързани. Когато искам да бъда автономен и независим от другия и не мога да свържа живота си с него, това означава мощна форма на необщителност, на истинска антисоциалност, защото като поведение някой може да бъде изключително социален, но всъщност да се е отделил от другия. Моят живот и твоят живот. Ако можем да съществуваме заедно без единият да затруднява другия, тогава сме заедно. Това е форма на автономизиране в нашите взаимоотношения.
…Св. Максим Изповедник споменава, че горделивият настоява да отдава постиженията и успехите на собствените си сили, вместо да ги свързва с Бога. От друга страна, след конкретни действия горделивият стига до самообожествяване, себеизтъкване като малък бог и до завземането на мястото на единствения истински Бог, Който е абсолютната истина.
В православната духовност (не както ние я живеем, или по-скоро както я изопачаваме), доближаваме Бога чрез Неговата благодат – в степента, в която човек се принизява, опразва себе си, съкрушава се. Това е науката на православната духовност и никоя друга: да намерим начина, по който истински ще се съкрушим, ще се смирим. В мярата, в която човек се принизява, опразва себе си от своите идеи, от своята фантазия, от своята аскеза и добродетел, в същата степен се изпълва от Божията благодат, от Божието просветление. Това е напълно противоположно от предлаганото от философската система, която казва – да вършиш тази аскеза, да се самоусъвършенстваш, да се развиеш, да контролираш своите инстинкти, желания, за да можеш след това автоматично да се изкачиш на друго ниво. Какво значи „автоматично”? Бог машина ли е или Личност? И доколкото Бог не е машина, а Личност, това, което те спасява, е връзката. Трябва обаче да намериш пътя, по който да създадеш връзка. Смирението означава да създадеш връзка с Бога, но не автоматично, или принудително – като машина, на която задаваме програмата и тя се развива. Едно такова просветление има като свое съдържание човешката сила, тоест гордостта – и светлината, която виждам, не е божествена светлина, а от друг дух, от друго преживяване.
Просветлението за мене е лицето на Христос, а не харизмите, които Той ще ми даде. Не ме интересува дали Бог ще ми даде дар на прозорливост, не ме интересува Бог дали ще ми даде преживявания, не ме интересува Бог дали ще ми даде чудодейна благодат; интересува ме Самият Христос! И толкова много ме интересува, че и в ада ще отида за Него. Какво означава тази мярка, която отците дават и която е толкова скандализираща? Те казват: и в ада да съм, достатъчно ми е да съм с Тебе! Нашият рай е Христос. И както при всяка връзка е нужно смирение, за да се опази, тоест да дам пространство на другия, така става и при Бога.
Напротив, ако създавам един безличен бог, машина, която се покорява на моето съвършенство и която държа в ръцете си – например сега искам еди-коя си харизма и тя ми и я дава; искам просветление и го получавам – това не е просветление от Бога, а демонизиране. Православният, който живее тази духовност (която означава неговото съкрушение, за да може да види Бога), целият е една прегръдка. Онзи другият те гледа с усмивка и любов, но това е любов, която те коли, като ти казва: какво боклуче си ти! Усмихвам ти се, малко боклуче! Търпя те и тебе, някога и ти ще се събудиш и ще видиш нашия духовен елит!
Затова виждаш, че тези, които развиват своите философски системи, или както там се наричат, са 10-20 просветлени в света. В Църквата пък всички сме образно казано цигани, но всички сме съпричастни. В Църквата се предполага не някакво интелектуално или умствено себеусъвършенстване; там отива съкрушеният човек, който иска Христос, който не знае нищо, който е погинал. Същността на нашето спасение е в даден момент да разберем, че сме погинали. Другият води борба да покаже, че е важен; православният води борба, за да покаже, че е погинал – това е разликата. Следователно, Църквата дава изключителна сладост, защото в нея са всички безумни и последните цигани на света. Там се извършва св. Литургия и всичко се освещава. Съответно всички онези изрядни и нагласени с духовна вратовръзка, с аскетически постижения, със „страхотни” преживявания хора – всички те са толкова съвършени, че нямат нужда от Христос да ги спасява, нямат нужда от Светата Литургия, нямат нужда от св. Причастие; нужно им е само да се изкачат на сцената, а ние да им ръкопляскаме; да ни опишат преживяването си, а ние да се трогваме. Това не е връзка.
Знаете ли, изключително грозно е, че дори в Църквата се създават различни клики – на просветлени и непросветлени, на значими и незначителни. Това усещане, че съм нещо изключително, че аз напреднах, ние сме напреднали, а другите са изостанали, е форма на гордост, която се крепи върху духовността. Тоест усещането, че съм нещо особено, нещо изключително, от която позиция гледам на другия със снизходителност и казвам:
– Е, той не знае много неща! Лека-полека ще разбере. Има време! Нека мине през това!
Това е вид духовен фашизъм. Не разбираме, че духовните неща са толкова непредвидими. Казваш една дума и всичко се срива. Отците казват, че когато някой има гордост, той не бива изкушаван от никакво изкушение, защото вече е претърпял голямата катастрофа. Може да имаш всички добродетели, но ако имаш гордост, всички рухват. Нищо да нямаш, съкрушение имаш ли, имаш всичко. Затова и всички добродетели да придобиеш, наведнъж можеш да ги загубиш. С един помисъл само, който ще ни закове. С увереността, че сме нещо.
Ако съществуват кавги в отношенията и живота ни, това е, защото съществува скрит егоизъм, където „аз зная, а ти не знаеш, аз съм нещо по-добро от тебе и в даден момент ще го разбереш, ала как да го разбереш, като си такава опака жена?” С такава гордост се култивират състояния, които довеждат до отделяне от другия, до реално отделяне.
Ние се съпротивляваме на всичко, което атакува нашата самооценка. И защо реагираме, когато ни съдят? Защо се гневим? Защото ни разбиват представи, които имаме в ума и сърцето. Ние сме си създали идеите, живота, имиджа – и идваш ти сега и ни атакуваш? И ако си строил това години наред, как внезапно да го сринеш? Идва другият и срива всичко, а ние питаме:
– Кой е тоя?
Създали сме някакъв имидж и когато някой дойде и атакува идеята за този имидж, тоест за нашето превъзходство, веднага реагираме, съмняваме се, искаме да предпазим този имидж, ставаме настъпателни и отмъстителни и казваме: виж го как говори! Започваме да изкарваме всичко, каквото имаме в себе си – лъжливо и истинно. Дотогава сме били добри, любезни, кротки, цивилизовани и нищо не сме казвали. Един цивилизован човек не съди, не порицава, не обвинява – поне така се предполага. Но само да бъде засегнат този имидж, който си е създал, виждаш един нецивилизован човек, един варварин. Защо? Имиджът се е сринал.
Когато повярваш, че Божиите дарове са твои, ги губиш. Затова, за да ги задържа, трябва да запазя това съзнание, този етос, че Бог ми ги дава, че са Негов дар. Разбирам, че не са мои, а дар от Бог и това ми дава радост, че Бог се занимава с мене, интересува се от мене, Той е мой Баща, просветлява ме. И ще се опитам да погледна по-нататък от тези два-три дара и да видя колко Бог ме обича и още повече – ще се оставя на Неговата любов, за да напредна още повече. И доколкото получавам тази любов като закваска, губя сила и желание да съдя когото и да е. Не ме интересува кои са зли и кои лоши. Повярвайте, ужасно е, когато някой има силата да казва кои са добри и кои лоши, кои са за ада и кои са спасени; страшно е. Защо? По най-простата причина: човекът, който има следа от Божията любов, иска едно; той не се интересува кой е добър и кой лош; интересува се как всички да се спасят. Толкова е силно желанието му всички да се спасят, тази любов да прегърне всички, че идеята кой е добър и кой лош, кой е от Бога и кой не е, го обижда и дразни. Ако имам силата и уюта да деля хората на „във” и „извън” Църквата, на хора на Бога и хора на дявола, това означава, че не обичам; а не обичам, защото в крайна сметка не съм вкусил любовта; връзката, която съм имал с Бога, е била лъжлива, външна, формална, моя, не е била съществена.
Със съкращения от: „Гордостта като вътрешна смърт“, Архим. Варнава Янку; Превод: Константин Константинов
Източник: pravoslavie.bg
Снимка: pravoslaven-sviat.org
