„Властта контролира всеки гражданин, но всеки гражданин или пък всеки хакер, призван да отмъсти за гражданите, може да научи всички тайни на Властта.“
Размисли за Уикилийкс
По отношение на съдържанието Уикилийкс се оказа очевиден скандал, но по отношение на формите беше и ще бъде нещо повече. Да кажем, че постави началото на една нова историческа епоха.
Един скандал е очевиден, когато изнася в общественото пространство онова, което всички знаят, но споделят само в по-тесен кръг, онова, което, така да се каже, се споделя само с половин уста по напълно лицемерни причини (например клюките, породени от една изневяра). Всеки, тук не визирам онзи, който е навътре в дипломатическите дела, а всеки, който е гледал филми за международни интриги, знае много добре, че поне в края на Втората световна война, тоест откакто държавните глави могат да си телефонират или да взимат самолет, за да се срещнат на вечеря, посолствата изгубиха своята дипломатическа функция (именно посланик беше пратен, за да обяви война на Саддам) и с изключение на незначителните представителни мероприятия посолствата се превърнаха в най-красноречивите случаи в информационни центрове за страната домакин (а посланикът, когато си го бива, пък се проявява като социолог и политолог). В други случаи, забулени в тайна, посолствата са си истински шпионски служби.
Въпреки това оповестяването на тази истина на висок глас принуди американската дипломация да признае същината на истината и да изгуби имиджа си по отношение на формите. Но странното последствие от тази загуба, от това изтичане на поверителни информации капка по капка, вместо да навреди на предполагаемите жертви (Берлускони, Саркози, Кадафи или Меркел), навреди на техния предполагаем палач, тоест на бедната госпожа Клинтън, която най-вероятно само получаваше съобщения, които съответните служители на посолствата й пращаха, водени от професионалните си задължения, тъй като на тях им се плаща точно за това. Всички доказателства показват, че точно към този ефект се стремеше Асанж, тъй като той имаше зъб на американското правителство, а не на правителството на Берлускони.
Защо жертвите не бяха разтърсени из основи, а само на повърхността? Защото, както забелязаха всички, прочутите поверителни съобщения бяха чисто и просто „ехо на пресата“ и се свеждаха до онова, което всички в Европа знаеха и разправяха, което дори в Америка се появи в „Нюзуик“. Ето защо тайните доклади бяха като досиета, които пресслужбите на една агенция изпращат на делегирания управител, който е така затрупан с работа, че няма време за вестници.
Очевидно е, че докладите, пратени на Клинтън, не касаеха поверителни неща, не бяха шпионски пицини (бележки с инструкции, които са си пращали членовете на сицилианската мафия Коза ностра). Но дори когато очевидно ставаше дума за по-поверителни новини, например че Берлускони имал лични интереси, породени от перспективите за материални облаги в бизнеса с руския газ, дори в този случай (независимо дали беше вярно, или невярно) поверителните пицини само повтаряха приказките на онези, които по времето на фашизма бяха заклеймени с прозвището стратези-кафеджии, тоест на онези, които говореха за политика по барове и кафенета.
Това само може да потвърди друг също много добре известен факт. А именно, че всяко досие, изготвено за определена тайна служба (на която и да е страна), е съставено изключително от материали, които са вече обществено достояние. „Невероятните“ американски разкрития за храбрите нощни подвизи на Берлускони само предаваха онова, което от месеци можеше да се прочете в италианските вестници (поне в два италиански вестника), а сатрапските мании на Кадафи бяха отдавна източник на вдъхновение - при това отживял - за карикатуристите.
Правилото, поради което поверителните досиета трябва да бъдат съставени единствено от вече известни новини, е съществено за динамиката на тайните служби не само през този век. Това е същото правило, заради което, ако отидете в някоя книжарница за езотерична литература, ще видите, че всяка нова книга (за Светия Граал, за тайната на Рен льо Шато, за тамплиерите или за Розенкройцерския орден) повтаря точно онова, което е написано в предходните книги. Това не се дължи само и чак толкова на факта, че авторът на окултни текстове не обича да прави нови проучвания (нито пък знае къде да търси новини за несъществуващото), а защото последователите на окултното вярват само на онова, което вече им е известно и което потвърждава онова, което те вече са научили. Такъв е механизмът на успеха на Дан Браун.
Същото се случва и с тайните досиета. Информаторът е мързелив, както е мързелив, или пък ограничен, шефът на тайните служби, който приема за чиста монета само онова, което му е познато. Предвид факта, че тайните служби на всяка страна не работят, за да предотвратят случаи като нападенията срещу Кулите близнаци (а в някои случаи, отклонявайки се редовно от първоначално набелязаните цели, направо ги предизвикват), и че запазват в архивите си само онова, което вече е известно, е по-добре тези служби да бъдат премахнати. Но в днешните времена съкращаването на още работни места би било истинско безразсъдство.
Казахме, че ако по отношение на съдържанието скандалът беше очевиден, то по отношение на формите Уикилийкс постави началото на нова историческа епоха. Ако продължава да поверява изявленията си и поверителните си архиви на интернет или на други форми на електронната памет, нито едно правителство по света няма да може повече да подхранва сферите на поверителното. Нямам предвид само САЩ, а дори и Сан Марино или Княжество Монако (може би ще бъде пощадена само Андора).
Нека да се опитаме да разберем значението на този феномен. Едно време, в епохата на Оруел, Властта се възприемаше като Голям брат, който наблюдаваше всеки жест на всеки от своите подвластни, даже и чрез огледалата, когато никой не е подозирал това. Телевизионният Голям брат е само една жалка негова карикатура, защото там всички могат да наблюдават какво се случва в една малка група ексхибиционисти, които са се събрали именно за да бъдат забелязани - и следователно цялата тази история има чисто театрално или психиатрично измерение. Но онова, което по времето на Оруел беше все още пророчество, днес се изпълни изцяло, защото Властта може да контролира всяко движение на подчинените си чрез техните мобилни телефони, може да контролира всяка извършена банкова транзакция, всеки посетен хотел, всяка прекосена магистрала чрез кредитните карти, може да наблюдава всеки човек в даден супермаркет чрез охранителните камери - даже, както разправят, може да наблюдава и навън - и така гражданинът се превърна изцяло в жертва на Най-големия брат.
Така поне си мислехме довчера. Но днес става ясно, че дори най-съкровените тайни на Властта не могат да убягнат на наблюдението на някой хакер и следователно самото наблюдение престава да бъде едностранно и се превръща в затворен кръг. Властта контролира всеки гражданин, но всеки гражданин или пък всеки хакер, призван да отмъсти за гражданите, може да научи всички тайни на Властта.
И ако голяма част от гражданите не са в състояние да проучат или да оценят количеството материали, които хакерът краде и разпространява, това дава възможност на пресата да играе нова роля (и тя в последно време вече го прави). И така пресата освен да регистрира новините от значение - а кои са новините от значение едно време решаваха правителствата, като обявяваха война, обезценяваха някоя парична единица или влизаха в съюзи – сега решава напълно автономно кои новини трябва да са от значение и кои да бъдат премълчавани, като по този начин направо сключва пакт (както вече се случи) с политическата власт кои нейни „тайни“ да разкрива и кои да премълчи. (Оставям настрана факта, че всички поверителни доклади, подхранващи враждите и приятелствата на дадено правителство, се основават на публикувани статии или на поверителни информации, споделени от някой журналист на някой служител на посолството, и че пресата започва поради тази причина да изпълнява и друга функция. Едно време тя шпионираше света на чуждите посолства, за да разбере техните скрити машинации, а днес посолствата шпионират пресата, за да научат очевидни неща. Но да не се отклоняваме от основната тема.)
Как може утре една Власт да се задържи на крака, ако вече е лишена от възможността да пази собствените си тайни? Както изтъква Зимел*, действително е вярно, че всяка истинска тайна е една празна тайна и да разполагаш с една празна тайна (защото една празна тайна не може да бъде разкрита) е максималното, с което може да разполага властта. Така че да знаеш всичко за характера на Берлускони или на Меркел е наистина една тайна, лишена от каквато й да е тайнственост, защото тя вече е станала обществено достояние. Но да разкриеш, както направи Уикилийкс, че тайните на Хилари Клинтън са празни тайни, това вече означава да лишиш Властта от всякаква власт.
Очевидно е, че в бъдеще държавите няма да могат повече да споделят никаква поверителна информация в интернет - това би означавало все едно да я публикуват в манифест, който да разлепят на всеки ъгъл. Но също така е очевидно, че при настоящите технологии за подслушване е напълно безсмислено да се надяваме, че властта може да поддържа поверителни връзки по телефона. Освен това няма и нищо по-лесно от това да се научи дали и кога един държавен глава е пътувал със самолет, за да се срещне със свой колега, а да не говорим пък за тези панаири, особено популярни сред протестиращите, каквито са срещите на върха на Г-8.
Но тогава как в бъдеще ще могат да се поддържат частни и поверителни отношения? Как да реагираме на неконтролируемия триумф на Пълната прозрачност?
Знам отлично, че за момента моята прогноза е научнофантастична и следователно сякаш излязла от някой роман, но съм длъжен да си представя как правителствени агенти по най-дискретния начин се придвижват напълно неконтролирано с дилижанси и двуколки по селските пътища в най-запуснати- те райони, непокътнати дори от туризма (защото туристите днес снимат с мобилните си телефони всичко, което се движи пред очите им), като пренасят само научени наизуст послания или в най-лошия случай като крият малкото записана съществена информация в тока на обувката си.
..
* Георг Зимел (1890-1918) - немски философ, социолог и критик, основоположник на т.нар. формална социология
..
Със съкращения от: „Да сътворим врага и други писания по случайни поводи“, Умберто Еко, ИК „Бард“, 2013 г.
Снимка: imdb.com
