Из статията „Воля за живот и воля за култура“ (1922), част от световноизвестните лекции на Бердяев, изнесени в Свободната академия за духовна култура през зимата на 1919-1920 г.
(Николай Александрович Бердяев, 1912 г.)
~ Воля за живот и воля за култура
Във всяка култура след разцвета, усложняването и изтънчеността започва изчерпването на творческите сили, отдалечаване и угасване на духа, упадък на духа. Изменя се цялата насока на културата. Тя се насочва към практическото осъществяване на могъществото, към практическата организация на живота по посока на все по-голямото й разширяване върху земната повърхност. Разцветът на „науките и изкуствата“, задълбочеността и изтънчеността на мисълта, най-високите подеми на художественото творчество, съзерцаването на светците и гениите - всичко това престава да се усеща като истински, реален „живот“, всичко това вече не вдъхновява. Ражда се напрегната воля към самия „живот“, към практиката на „живота“, към могъществото на „живота“, към насладата от „живота“, към господството над „живота“. И тази прекалено напрегната воля за „живот“ погубва културата, носи след себе си смъртта на културата… Прекалено много искат „да живеят“, да изграждат „живота“, да организират „живота“ в епохата на културния залез. Епохата на културния разцвет предполага ограничаване на волята „за живот“, жертвено преодоляване на алчността за живот. Когато в човешките маси се разпространява прекалено много алчността за „живот“, тогава целта престава да се търси във висшата духовна култура, която е винаги аристократична, винаги се измерва по качеството, а не по количеството. Започват да търсят целта в самия „живот“, в неговата практика, в неговата сила и щастие. Културата престава да бъде самостоятелна ценност и затова умира волята за култура. Няма вече воля за гениалност, не се раждат вече гении. Никой не иска вече лишеното от интерес съзерцание, познание и творчество. Културата не може да остане на висота, тя неизбежно трябва да се спусне надолу, трябва да пада. Тя е безсилна да задържи своята висока качественост. Количественото начало трябва да вземе връх в нея. Извършва се социална ентропия, разсейване на творческата енергия на културата. Културата се проваля и пада, тя не може да се развива вечно, защото не осъществява целите и задачите, възникнали в духа на нейните творци.
Културата не е осъществяване на нов живот, на ново битие, тя е осъществяване на нови ценности. Всички достижения на културата са символични, а не реалистични. Културата не е осъществяване, реализация на истината на живота, на доброто в живота, на красотата в живота, на могъществото в живота, на божествеността в живота. Тя осъществява само истината в познанието, във философските и научните книги; доброто - в нравите, в бита и в обществените порядки; красотата - в стихосбирките и картините, в статуите и в архитектурните паметници, в концертите и в театралните представления; божественото - само в култа и в религиозната символика. Творческият акт в културата пада надолу и става тежък. Новият живот, висшето битие се показват само в подобия, в образи и символи. Творческият акт на познанието създава научната книга; творческият художествен акт създава нравите и обществените учреждения; творческият религиозен акт създава култа, догматите и символите на църковния ред, в който се дава само подобието на небесната йерархия. А къде е самият „живот“? Реалното преображение като че ли не се достига в културата. И динамичното движение вътре в културата с нейните кристализирали форми неизбежно тегли към изход извън пределите на културата, към „живота“, към практиката, към силата. По този път се извършва преходът от културата към цивилизацията.
Висш подем и висш разцвет на културата виждаме в Германия в края на XVIII и началото на XIX век, когато тя става прославената страна „на поети и философи“. Трудно можем да срещнем друга епоха, в която да е била осъществена такава воля за гениалност. В продължение на няколко десетилетия светът видя Лесинг и Хердер, Гьоте и Шилер, Кант и Фихте, Хегел и Шелинг, Шлайермахер и Шопенхауер, Новалис и всичките романтици. Следващите епохи със завист ще си спомнят за тази велика епоха. Винделбанд, философът от епохата на културния залез, си спомня за това време на духовна цялостност и духовна гениалност като за изгубен рай. Но имало ли е истински висш „живот“ в епохата на Гьоте и Кант, на Хегел и Новалис? Всички хора от онази забележителна епоха свидетелстват, че тогава в Германия „животът“ е бил беден, еснафски, потискащ. Немската държава е била слаба, жалка, раздробена на дребни части, в нищо и никъде не е било осъществено могъществото на „живота“, културен разцвет е имало само на самите върхове на немския народ, който е пребивавал в доста нисше състояние. А епохата на Ренесанса, епохата на небивалия творчески подем - имало ли е в нея действително висш, истински „живот“? Нека романтикът Ницше, обкръжен от омразната му цивилизация, се стреми влюбено към епохата на Ренесанса като към истински, могъщ „живот“ - такъв „живот“ там не е имало; „животът“ там е бил ужасен и зъл, в него никога не е била осъществена красотата в земното й съвършенство. Животът на Леонардо и на Микеланджело е бил непрекъсната трагедия и мъка. И така е било винаги, винаги. Културата винаги е била велика несполука в живота. Съществува като че ли противоположност между културата и „живота“. Цивилизацията се опитва да осъществява „живота“. Тя създава могъщата немска държава, могъщ капитализъм и свързания с него социализъм; тя осъществява волята за световно могъщество и за световна организация. Но в тази могъща Германия, империалистическа и социалистическа, няма да има вече Гьоте, няма да ги има великите немски идеалисти, няма да ги има великите романтици, няма да ги има великата философия и великото изкуство - в нея всичко ще стане техническо, техническа ще бъде и философската мисъл (в гносеологическите течения). Методът на завоеванието ще вземе връх във всичко над интуитивно-цялостното проникване в битието. В могъщата цивилизация на Британската империя не са възможни вече Шекспир и Байрон. В Италия, където е издигнат съсипалият Рим паметник на Виктор Емануил, в Италия на социалистическото движение, не са възможни вече Данте и Микеланджело. В това се състои трагедията на културата и трагедията на цивилизацията.
Из: „Смисълът на историята“, Николай Бердяев, ИК „Христо Ботев“, София, 1994 г.
Снимка: Николай Александрович Бердяев, 1912 г., ru.wikipedia.org
