„Всяка комуникация си има едно основно условие: това, което е от значение за изпращача, трябва да касае и получателя.“
(The Conversation, 1895, by Edgar Degas)
♥ Емпатията
Емпатията предполага споделяне на емоции (в една или друга степен), нещо задължително, ако действително искаш да разбереш вътрешния свят на другия. По думите на един невролог, огледалните неврони ни даряват и с „богатството на емпатията – те са основният механизъм, чрез който чуждите страдания нараняват и самите нас”. Още Константин Сергеевич Станиславски, създателят на знаменитата система, носеща неговото име (по-известна в Щатите като „Метода”), е забелязал, че когато се „вживее” в ролята си, актьорът е способен да извика и някои по-емоционални спомени от миналото си, за да предаде по-убедително чувствата на своя персонаж в настоящия миг. Но спомените, добавя Станиславски, не бива да се ограничават само със собствените ни преживявания. Актьорът може да черпи емоции и от другите, като за целта му трябва просто малко емпатия. Този легендарен театрален режисьор е съветвал своите актьори да изучават околните и да се стремят към максимална емоционална близост с тях, за да може „симпатията (т.е. съчувствието) да се превърне в тяхно собствено чувство”.
Станиславски явно е бил доста прозорлив човек. Съвременните учени са установили, че при отговора на въпроса „Как се чувстваш?” в нас се задействат повечето вериги, които светват и когато ние самите се питаме: „А как ли се чувства тя?“. Ако накараш някого да имитира доволното, уплашено или неохотно изражение на друг човек, в мозъка му ще се активират същите вериги, както и когато той просто наблюдава този човек (или пък спонтанно изпитва сходни емоции). И Станиславски е стигнал до извода, че въпросното „споделяне” ще е още по-ефикасно, ако и емпатията е целенасочена.
Щом забележим емоцията на другия, ние започваме да му съчувстваме в буквалния смисъл на думата, т.е. да чувстваме заедно с него. И колкото по-големи усилия полагаме – или пък колкото по-интензивни са емоциите на другия, – толкова по-силно ги усещаме и в самите нас. Това е смисълът на немското Einfühlung, влязло в английския през 1909 г. като синоним на новоизкованото понятие „емпатия” (и означаващо буквално „вживяване”) –вътрешно наподобяване на чувствата на другия. Тиъдър Липс, който е въвели термина „емпатия” в английския, го обяснява така: „Когато наблюдавам някой цирков акробат, балансиращ по въже, аз се чувствам така, сякаш съм се озовал в неговото тяло”. Усещането си е странно отвсякъде, все едно емоциите на другия нахлуват в твоето лично пространство. А то си е точно така: според невролозите колкото по-активни са системите от огледални неврони на даден човек, толкова по-силна е и неговата емпатия.
В днешната психология думата „емпатия” се използва в три различни значения: да знаеш чувствата на другия, да чувстваш същото като него и да реагираш със състрадание – или да си съпричастен към чуждото нещастие. Тези три варианта могат да се приемат и като отделни етапи на самата емпатия: 1) аз те забелязвам, 2) аз ти съчувствам и 3) аз ще се постарая да ти помогна. И трите стъпки се вписват в онова, което вече знаем за дейността на мозъка в моментите на настройване към другия. Стефани Престън и Франс де Ваал са развили една интересна теория, в която междуличностните възприятия са неразривно свързани с действията. Тези двамата са уникален тандем: Престън е сред първите, които прилагат методи от социалната неврология, за да изследват човешката емпатия, а де Ваал, шеф на отдела „Живи връзки” в центъра „Робърт М. Йъркс”, от десетилетия наблюдава поведението на приматите, за да ни обяснява и това на хората. Според тях при емпатия нашите мисли и емоции се движат по същите линии като тези на другия. Щом чуем нечий изплашен вик, първата ни мисъл е: „Каква ли е причината за този страх?”. В чисто познавателен план двамата с извикалия правим една и съща „психична репрезентация”, тъй като споделяме общ набор от образи, асоциации и мисли, свързани с неговия проблем. Преходът от емпатия към действие отново минава през огледалните неврони. Емпатията очевидно се дължи на емоционалната зараза и затова прибягва до същите неврални механизми. И разчита не на конкретни зони в мозъка, а на най-различни, в зависимост от случая. Това ни позволява да се напъхаме в кожата на другия, за да споделим и неговите вътрешни състояния.
Престън е установила следната закономерност: когато човек си спомня някой от най-щастливите мигове в живота си, а след това възпроизведе в съзнанието си и аналогичен момент от живота на свой близък, в мозъка му се активират едни и същи вериги. С други думи, за да разберем преживяванията на другия, т.е. да изпитаме емпатия, ние използваме пак тази безжична мрежа, която се активира и при нашите собствени преживявания.
Всяка комуникация си има едно основно условие: това, което е от значение за изпращача, трябва да касае и получателя. В споделянето на мисли и чувства двата мозъка прибягват и до една своеобразна „стенография”, която моментално отпраща и двамата им притежатели на същата страница, без да губят време (и думи) за по-подробни обяснения на случващото се. Отразяване се получава винаги, когато в обсега на възприятията ни попада някой друг и в мозъка ни автоматично се изгражда представа, образ или усещане за онова, което този човек върши или изразява в момента. По този начин витаещото в неговите мисли се появява и в нашите. С помощта на тези вътрешни послания започваме да изпитваме същото, което (най-вероятно) изпитва и другият. Че какво всъщност са погледите, усмивките, премигванията и поруменяванията, ако не дискретни указания за случващото се в съзнанието на този, който ни ги изпраща?
Из: „Новата социална интелигентност“, Даниъл Голман, изд. „Изток-Запад“, 2010 г.
Картина: The Conversation, 1895, by Edgar Degas; chinaoilpaintinggallery
