Всеки ум прибягва до отрицание, за да защити своята правота ♥ Дейвид ХОКИНС

Суетата на човешкия ум

С раждането, което ни е било дарено, без сами да сме го поискали, всички наследяваме човешки ум. За да надхвърлим ограниченията му, е необходимо да го свалим от тираничния му трон като единствен арбитър на реалността. Суетният ум придава вид на автентичност на филма на живота, който гледа; в природата му е да ни убеждава, че уникалната гледна точка на неговия опит е истината. Всеки човек тайно чувства, че именно неговото лично изживяване на света е правилното.

Когато говорихме за нивата на съзнанието, обърнахме внимание, че един от недостатъците на Гордостта е отрицанието. Всеки ум прибягва до отрицание, за да защити своята правота. Това поражда фиксация и съпротива към промяната, която пречи на съзнанието на средностатистическия човек да напредне за цял живот с много повече от пет точки. Големите скокове в нивата на съзнанието винаги са предшествани от капитулацията на илюзията, че „аз знам”. Често човек достига до такава готовност за промяна единствено когато „удари дъното”, тоест като изчерпи напълно вариантите за действие и празните му убеждения бъдат докарани до поражение. Светлината не може да влезе в затворена кутия; добрата страна на провала е, че той може да доведе до отваряне към по-високо ниво на осъзнаване. Ако гледаме на живота като на учител, той става точно такъв. Но ако не се смирим и не превърнем болезнените си житейски уроци във врата за растеж и развитие, те биват пропилени.

Ние ставаме свидетели, наблюдаваме и записваме привидно течащия опит. Но дори в самата осъзнатост не се случва нищо. Тя просто регистрира преживяното; то няма ефект върху нея. Осъзнатостта е всеобхватното атракторно поле с неограничена мощ, идентично със самия живот. Всичко, което умът вярва, е погрешно, ако го погледнем от по-високо ниво на осъзнатост.

Умът се идентифицира със своето съдържание. В суетата си той си приписва заслуги или вина за това, което получава в живота, защото би било твърде смиряващо да признае, че има единствено преживявания, или по-точно, че само преживява преживяванията. Той не преживява дори самия свят, а само сетивната информация за него. И най-блестящите мисли и дълбоки чувства са само преживяване; в крайна сметка имаме само една функция – да изживяваме своя опит.

Основното ограничение на съзнанието е, че е невинно. То е наивно; вярва на всичко, което чуе. Съзнанието е като хардуер, възпроизвеждащ всеки софтуер, който въведем в него. Никога не губим невинността на своето съзнание. То продължава да е доверчиво като впечатлително, податливо на внушения дете. Единственият му пазач е проницателната осъзнатост, която наблюдава изпитателно входящата програма.

През вековете различни хора са отбелязвали, че наблюдението на ума само по себе си повишава нивото на съзнанието. Когато бива наблюдаван, умът става по-скромен и започва да се отказва от претенциите си за всезнание – тогава може да настъпи повишаване на осъзнатостта. Със смирението идва способността да се смееш на себе си и да бъдеш не толкова жертва на ума, а по-скоро негов господар.

Преди сме си мислили, че ние „сме” своят ум, но ако го наблюдаваме, постепенно започваме да виждаме, че умът е нещо, с което разполагаме, и че той има мисли, убеждения, чувства и мнения. В крайна сметка може да стигнем до прозрението, че всичките ни мисли са просто заимствани от великата база данни на съзнанието и никога не са били наши собствени. Доминиращите мисловни структури са нещо, което получаваме и попиваме, после се идентифицираме с него, а след време го заменяме с поредните представи, дошли на мода в съзнанието ни. Колкото по-малка стойност започнем да отдаваме на тези мимолетни представи, толкова повече те губят способността си да господстват над нас и изпитваме все по-голяма свобода на ума и от него. Това, от своя страна, узрява като нов източник на удоволствие; удоволствието от самото съществуване също съзрява с издигането по скалата на съзнанието.

Избрано от: „Мощ срещу сила“, Дейвид Хокинс, изд. „Ракета“, 2021 г. 
Картина: DALL-E