Вкопчваме се в цели животи от събирани с годините спомени ♥ „Обичай хората, използвай вещите“

„Като оставяме по-малко на брой вещи със сантиментална стойност, всъщност получаваме възможност да им се радваме повече.“

Вещите пречат на истински значимото – нашите взаимоотношения. Копнеем за качествена връзка с останалите, но тя не може да се купи; може само внимателно да се отглежда. В Обичай хората, използвай вещите (Изд. Ракета) Джошуа Фийлдс Милбърн и Райън Никодимъс изследват живота през призмата на седем основополагащи взаимодействия: с нещата, с истината, със себе си, с ценностите, с парите, с творчеството и с хората. „Целта на тази книга е да ни помогне да се справим с външния хаос, а впоследствие да се обърнем навътре и да се освободим от целия ментален, емоционален, психологически, духовен, финансов, творчески и технологичен хаос, който ни тежи и съсипва близостта ни с другите хора. Фокусираме се върху това да освободим място за повече: повече време, повече страст, повече креативност, повече принос, повече удоволствие, повече свобода. Защото разчистването на излишното създава пространство за нематериалните неща, които осмислят живота ни.“

(Bedroom in Arles, 1888, by Vincent van Gogh)

Екзистенциалният хаос 

Известната максима „нещата, които притежаваме, в крайна сметка притежават нас“ звучи по-вярно от всякога. Можем да живеем и по друг начин. Има много неща, които някога са ни носили радост, но в съвременния свят от тях няма смисъл: телефоните с шайби, дискетите, фотоапаратите за еднократна употреба, аудиокасетите, факсовете, дискмените, пейджърите, джобните компютри PalmPilot, чичкотревичковците, интерактивните играчки Фърби. Мнозина пазят артефакти, които отдавна са остарели, само заради някакво почти религиозно носталгично чувство. Отличителните белези на миналото оставят следи от нокти в настоящето…

Имаме толкова много неща, които вече са излезли от употреба. Точно тази липса на приложение е последният знак, че трябва да се освободим от тях. Светът около нас се променя заедно с нововъведенията в нашите нужди, желания и технологии. Предметите, които днес добавят стойност в живота ни, може утре да изгубят значимост, а това означава, че трябва да сме готови да се разделяме с всичко, дори с полезните в момента инструменти. Ако благоволим да се освободим от тях, можем да намерим временен нов дом за изоставените си притежания и да им позволим да изпълняват истинска цел в нечий друг живот, вместо да събират прах в собствените ни домашни мавзолеи.

Излишък… Затрупан 

Как животът ми може да стане по-хубав с по-малко неща? Пътят към опростения начин на живот започва с този въпрос. За съжаление, на мен, Джошуа Фийлдс Милбърн, ми отне трийсет години да си го задам.

…Бях реализирал американската мечта, но това не беше моята лична мечта. Не беше и кошмар. Просто не беше нищо особено. Странно е. Наложи ми се да получа всичко, което си мислех, че искам, за да разбера, че може би всъщност изобщо не съм искал тези неща.

Бях на 27, когато майка ми се пенсионира и се премести от Охайо във Флорида. Няколко месеца по-късно разбра, че има рак на белия дроб в четвърти стадий. Прекарах много време с нея във Флорида, докато се бореше с химио и лъчетерапията, гледах как става все по-слаба с разпространението на тумора и как паметта й отслабва. Отиде си в същата тази година.

След като почина, трябваше да посетя дома й във Флорида за последно – този път, за да се погрижа за вещите й. Хванах самолета от Дейтън до Сейнт Питърсбърг и когато пристигнах, в миниатюрния й едностаен апартамент се сблъсках с толкова много неща, че можеха да напълнят цели 3 къщи.

Мама не беше клошар. Нямаше умрели котки във фризера й. Но притежаваше огромно изобилие от вещи, събирани в продължение на 65 години. По-малко от 5% от населението на Америка са реално диагностицирани като вещомани, но това не означава, че останалите 95% консумират разумно. Не го правим. Вкопчваме се в цели животи от събирани с годините спомени. Майка ми бе живяла точно по този начин и сега нямах представа какво да правя с хилядите й вещи. Направих онова, което би сторил всеки добър син – Джошуа Фийлдс Милбърн, Райън Никодимъс обадих се на U-Haul4.

Помолих ги по телефона да ми изпратят най-големия си камион. Налагаше се да изчакам един допълнителен ден, за да се освободи необходимото в моя случай 8-метрово товарно превозно средство. Докато чаках, поканих няколко приятели на мама, за да ми помогнат да сортирам вещите й. Бяха прекалено много, за да се справя сам. Холът й бе натъпкан с големи антикварни мебели, стари картини и толкова много покривчици, че не успях дори да ги преброя. В кухнята имаше стотици чинии, чаши, купи и зле подредена посуда. В банята – достатъчно козметика, за да се започне малък бизнес с продукти за красота. Шкафът й с кърпи и спално бельо изглеждаше така, сякаш е бил използван за хотелиерство: купища хавлии за баня в различни размери и цветове, кухненски кърпи, хавлии за плаж, чаршафи, одеяла, покривки за легло. За спалнята дори не ми се говори. За какво са й трябвали на мама 14 зимни палта в гардероба? Четиринайсет! Та тя живееше на по-малко от километър от плажа!

Нека просто обобщим, че майка ми притежаваше много неща. И аз нямах представа къде да ги дяна. Направих онова, което би сторил всеки добър син – наех склад. Ясно ми беше, че не мога да сложа на едно място моите и нейните вещи. Вече си имах голяма къща с претъпкано голямо мазе. Един склад под наем щеше да ми позволи да задържа натрупаното от нея за всеки случай, ако ми потрябва някой ден в несъществуващото хипотетично бъдеще.

И ето ме мен, опаковах кажи-речи всяка вещ, която майка ми някога е притежавала. Когато погледнах зад драперията на нейното легло в стила на кралица Анна, открих четири кашона от хартия за принтер, доста тежки, на възраст от по няколко десетилетия, запечатани с голямо количество тиксо. Издърпах ги един по един и забелязах, че всеки от тях бе номериран отстрани с дебел червен маркер: 1, 2, 3, 4. Гледах кашоните и се чудех какво толкова може да има в тях. Наведох се, затворих очи и поех дълбоко въздух. Отворих очи. Издишах.

Любопитството ми бе разочаровано при вида на моите рисунки, домашни и бележници от началните класове – от първи до четвърти. Запитах се защо мама е пазила цялата тази бумащина. След това обаче различни моменти нахлуха в главата ми и разбрах: мама е пазила част от мен. Пазила е спомените си под леглото.

– Чакай малко! – възкликнах на глас в празната спалня, когато ми хрумна, че кашоните не са били отваряни нито веднъж през последните над 20 години. Очевидно не е се беше налагало да прибягва до всички тези подсказки. Това ми помогна за първи път да разбера нещо важно: спомените ни не се намират във вещите; спомените са вътре в нас.

Вероятно точно това е имал предвид шотландският философ Дейвид Хюм, когато е написал: „Умът има голяма склонност да се разпростира върху външни обекти и да свързва с тях всевъзможни вътрешни преживявания“. На мама не й е било нужно да складира тези кашони, за да си запази част от мен – аз никога не съм бил в тях. Огледах се из апартамента и осъзнах, че бях на път да постъпя по същия начин. Само че вместо да си запазя спомените от мама в кашон под леглото, възнамерявах да ги натъпча всичките в огромна кутия с катинар. За всеки случай.

Направих онова, което би сторил всеки добър син – обадих се на U-Haul и отказах камиона. Отказах и склада. Прекарах следващите 12 дни в продаване или даряване на почти всички вещи. Няма да е преувеличение, ако кажа, че от цялата ситуация научих някои много важни уроци.

Разбрах не само че спомените ни не се намират във вещите, но и какво представлява стойността. Истинската стойност. Ако трябва да бъда честен, егоистично желаех да си запазя нещата на мама. Те обаче нямаше да имат никаква стойност, докато си стоят заключени за цяла вечност.

Отказвайки се от тях, можех да добавя стойност в живота на други хора. Подарих повечето притежания на майка ми на нейни приятели и местни благотворителни дружества. Така им намерих нов дом, защото боклуците на един човек могат да се окажат точно онова, от което някой друг се нуждае. Парите от малкото неща, които продадох, дарих на двете благотворителни организации, които бяха помагали на майка ми в процеса на химио- и лъчетерапията.

Навреме осъзнах, че ако се съглася да се освободя от вещите, мога да допринеса за общественото благо. Завърнах се в Охайо само с няколко сантиментални предмета: стара картина, няколко снимки, може би дори една-две покривчици. Те ми помогнаха да установя, че като оставяме по-малко на брой вещи със сантиментална стойност, всъщност получаваме възможност да им се радваме повече. Печеля много по-голяма стойност от мъничкото неща, които запазих. Определено нямаше да имам такава полза, ако ги бях затрупал с още десетки, дори стотици джунджурии.

Последният научен урок е практически. Вярно е, че спомените ни не се намират във вещите, но също така е вярно, че понякога вещите могат да предизвикат спомени. Преди да си тръгна от Флорида, снимах нещата на майка ми и се прибрах в Охайо само с няколко кутии нейни фотографии, които сканирах и запазих в дигитален вариант. Тези снимки направиха по-лесна раздялата с вещите, тъй като ми даваха увереност, че не се разделям със спомените.

Нуждаех се да освободя всичко, което ме закотвяше на едно място, за да мога да продължа напред.

Със съкращения от: „Обичай хората, използвай вещите“, Джошуа Фийлдс Милбърн и Райън Никодимъс, изд. „Ракета“
Картина: Bedroom in Arles, 1888, by Vincent van Gogh; chinaoilpaintinggallery

1614 Преглеждания