„Мартеницата от лошотиите ще те опази! За здраве се носи тя: от червено и бяло се прави, червен и бял през годината да бъдеш!“ ~ Георги МАРКОВСКИ
Идилично за идващата пролет и непреходната нишка на народните обичаи, с разказа за деца „Мартеница“ на първия постмодернист в българската литература, писателят Георги Марковски (1941-1999).
Мартеница
През пролетта – месец март като настъпи – цялата природа се пробужда за нов живот. Ей ги, скорците вече пристигнаха от топлите страни, дрянът по отсрещните хълмове се отрупа с цвят, по земята плъпнаха разни буболечки. Наред с природата през пролетта се пробуждат разни болести и налитат на младата челяд: деца, агънца, теленца. За да ни предпази от лошотиите, рано-рано на първи март мама изнесе кълбета червени и бели конци, мартеници да направи. Баба пък излезе на двора, върна се с дълъг прът, вика от прага:
– Пили, пили, пили!
– Че какви пиленца мамиш? – скокнах да я посрещна. – Нали още не са се измътили, квачките в полозите лежат, оня ден ги сложихме!
– Тук са пиленцата! – посочи тя засмяна престилката си.
Престилката й наистина пълна, надникнах, а то в нея напъпили клончета. Отиде баба, хвърли в огнището клончетата, пъпките взеха да пукат в жарта. Мама започна да прави мартениците: размота от кълбетата червени и бели конци, усука ги заедно, върза ги на възел. Като подряза краищата, та ги изравни, същинска китка излезе: с червено и бяло. После промуши през възела шарен конец, протегнах десница, върза мартеницата на ръката ми.
– Та-кааа! – рече радостно мама. – Сега мартеницата от лошотиите ще те опази! За здраве се носи тя: от червено и бяло се прави, червен и бял през годината да бъдеш! Пък дойде ли първият щъркел, ще избягат лошотиите, на цъфнало дърво ще я закачим!
Докато се разговаряхме с мама, баба окачи червена дреха на пръта, излезе на двора. Изтичах подир нея. Заразмахва тя пръта пред прага, обиколи къщата, подпря го под стряхата.
– Нека постои тука! – усмихна се тя. – Да види червеничкото баба Марта, да се поразсмее, слънчицето да пекне! Тъй де, ако не я поразсмеем, може и да се начумери!
– Море мани я тая дърта вещица! – поспря се дядо при нас. – Бабини деветини са това! Помниш ли, млади като бяхме, на тоя ден в гората излизахме! Уж ходела в гората някаква мома, „Иди си, зимооо, лятото да дойде!“ уж викала, дарове уж оставяла! Пък то ни мома, ни дарове, ни дявол! Поне китки иглика донасяхме!
– Млъкни, пукница те пукнала дано! – скара му се люто баба. – Нали я знаеш каква е проклетия, ако те чуе, ще има да глееедаш за слънчице! Ядоса ли се, виелици ще ни затрупат, посевите ще измръзнат!
– Хи-хи-хи! – разсмя се дядо. – Че как може такива поразии по прищявката на дъртата вещица да стават? Нали според бабините ти деветини на днешния ден студът на четиридесет лакти под земята пропада, пък оттам топлинката излиза, дето зимата под ключ я държи!
– Не го слушай, бабо Марто-о-о, не го слушай! – провикна се баба. – Той така си приказва, с всичко се шегува, такъв си му е навикът! Пък ти ела, ела, не го слушай него!
Мама, дочула разправията, излезе при нас. Млъкнаха баба и дядо. В ръцете на мама цяла китка мартеници. Упътихме се към обора. Там татко реши кравата с едрозъб железен гребен, тя протегна доволно шия, а теленцето подвило предни крака, суче ли суче, върти радостно опашка.
– Нека се насуче, че и нему мартеница да вържем, от лошотиите да го опазим! – погали го мама.
– Ти по-добре на опашката му я вържи! – рече татко. – Телетата обичат да чешат шиите си по дърветата, вържеш ли му мартеница на шията, тутакси ще я скъса!
Вързахме му мартеницата на опашката.
Хайде сега пък в кошарата при агънцата. Щом се показахме, струпаха се при нас, мислят, че нещо за похапване им носим. Взехме и на тях мартеници да връзваме, хем ги връзваме, хем мама приказка ми разказва:
– Имала една жена две дъщери: доведена и заварена. Ден и нощ се чудела тя как да се отърве от завареничето. Една вечер му рекла: „Я изтичай със стомната за вода от самодивското кладенче!“ Взело девойчето стомната, тръгнало, в гората отишло. А под дървото до кладенчето седели единайсет мъже и една стара жена. „Добър вечер, добри хора!“ – поздравило то. „Добър вечер! – отговорили те. – Защо идваш по никое време в гората?“ Разказало неволята си девойчето. „Ами я да те попитам нещо! – рекла бабата. – Кои месеци са добри, кои месеци са лоши?“ Девойчето се засмяло: „Всички месеци са добри, няма лоши месеци!“ Тогава бабата го благословила: „Когато говориш, девойче, жълтици да капят от устата ти!“ Това била баба Марта. Мъжете пък били останалите месеци. Прибрало се девойчето, разказало какво му се случило, на другата вечер мащехата изпратила своята си дъщеря. „Кои месеци са добри, кои месеци са лоши?“ – попитала и нея баба Марта. „Че кой не знае? – присмяла се дъщерята. – Голям Сечко от лед е скован; Малък Сечко: педя човек – лакът студ; пък баба Марта, вещицата, като дете ту се сърди, ту…“ Благословила я и нея баба Марта: „Като говориш, девойче, змийчета от устата ти да капят!“ Тръгнала си дъщерята, а мащехата на портата я чака, торба за жълтиците носи…
Закичихме агънцата с мартеници, отворихме обора, излязоха подир нас. Хукнах из двора, хукнаха и те подир мене, туп-туп-туп тупат с копитцата си. А мартениците греят на шиите им: червено и бяло, за здраве, същински пролетни китки.
Из: „Разкази за деца от български писатели. Антология“, изд. „Български писател“, София, 1981 г.
Снимка: Студентски литературен кръг „Касиопея“. Отляво надясно: Георги Марковски, Симеон Янев. Седнали: Димитър Стоянов, Венцислав Загорски, Борис Данков, 1966; dictionarylit-bg.eu
