Европейският човек е провъзгласил себе си за Бог ╫ Архим. Юстин ПОПОВИЧ

Из лекциите на архим. Юстин Попович (1894-1979), адресирани към сръбската образована младеж и четени по време на немската окупация през Втората световна война. Беседите на сръбския духовник, изпълнени с интелектуална сила и изключителна смелост, остават духовна храна и за бъдещите поколения, пътепоказател от всяко объркване и негативност; защита за народната душа от страх и отчаяние по време на тежки бури и от злоупотреби на свободата. 

(1894 ~ 1979)

╫ Християнската философия на културата (фрагмент)

Живеейки на съдбоносната граница на културите, нашият човек, сблъскал се със съдбовните въпроси, не може да се помири, докато решително не тръгне или по пътя на европейския човек, или по пътя на Богочовека. Какво го очаква на единия и какво на другия път? С какво завършва единия и с какво другия път? На какво се основава културата на европейския човек и на какво културата на Богочовека?

Европейската култура се основава на човека като на темел. С човека се изчерпва нейната програма и цел, нейните средства и съдържание. Хуманизмът е нейният главен архитект. Цялата е изградена върху софистическия принцип и критерий: човекът е мярка на всички неща, видими и невидими, и то европейският човек. Той е върховният създател и подател на ценностите. Истина е това, което той провъзгласи за истина; смисъл на живота е онова, което той провъзгласи за смисъл, добро и зло е онова, което той провъзгласи за добро и зло. Казано кратко и искрено: европейският човек е провъзгласил себе си за бог. Нима не сте забелязали, как безкрайно той обича да богува, да богува с науката и техниката, философията и културата, религията и политиката, изкуството и модата да бъде бог на всяка цена, макар с инквизиция и папизъм, макар с меч и огън, макар с троглодитство и човекоядство? Той с езика на своята хуманистично-позитивистка наука е обявил няма Бог. И воден от тази логика той смело е извел заключението от това: тъй като няма Бог, тогава аз съм бог!

Европейският човек нищо не обича така, както да се представя за бог, макар в тая вселена да е като мишка в капан. За да покаже и докаже, че е бог, той е обявил всички светове над нас за пусти, без Бог и без живи същества. Той на всяка цена иска да овладее природата, да я подчини на себе си, затова е организирал поход срещу природата и го е нарекъл култура. В него е впрегнал своята философия и наука, своята религия и етика, своята политика и техника. Успял е да излъска някое парче от повърхността на материята, но не я е преобразил. Борейки се с материята, човекът не е успял да я очовечи, но тя е успяла да го ограничи и направи повърхностен, да го сведе до материя. И той, обграден с нея, съзнава себе си като материя, само като материя.

Знаете ли кой е победил? Иронията. Защото културата е направила човека роб на материята, роб на предметите. Очевидна е истината: европейският човек робува на предметите, не властва над тях. Самозваният бог раболепно се покланя пред предметите, пред идолите, които сам е направил. В своя поход срещу всичко надприродно, той с придобивките на собствената си култура е заменил всички надматериални стремления: заменил е небето, заменил е душата, заменил е безсмъртието, заменил е вечността, заменил е живия и истинен Бог. Човекът провъзгласил културата за бог, тъй като Понеже на тази помрачена звезда той не може да издържи без бог, без какъвто и да е бог, макар бил той и лъжовен. Такава е мрачната ирония на така устроения човек.

Нима не забелязвате, че европейският човек в своята културомания е превърнал Европа във фабрика за идоли? Почти всеки предмет на изкуството е станал идол. Нашето време е идолопоклонническо. Никой континент не е така наводнен с толкова идоли, както днешна Европа. Никъде няма такова преклонение пред предметите и никъде не се живее толкова за предметите и заради предметите както в Европа. Това е идолопоклонство от най-лошия вид, понеже това е преклонение пред пръстта. Кажете, нима човек не се кланя на червеникавата пръст, когато саможиво обича земното, пръстеното свое тяло и упорито твърди: тяло съм и само тяло? Кажете, нима европейският човек не се кланя на червеникавата глина, когато за свой идол провъзгласява класата или народа, или човечеството?

Няма съмнение, Европа не страда от атеизъм, а от политеизма; не страда от липса на богове, а от прекалено много богове. Изгубила истинския Бог, тя иска да удовлетвори глада си по Бога със създаването на множество лъжливи богове, идоли. Превърна науката и нейните хипотези в идоли; от религията и нейните представители също е създала идоли; от политиката и партиите пак е създала идоли; от модата и манекените отново са нейни идоли. А над всички тях, на трона на егоизма тя е поставила европейския човек, европейския Далай лама.

В своята същност европейската култура е овампирен фетишизъм, фетишизъм в европейско издание, в европейски костюм. „Чревоугодие за предмети” е характерна черта на европейския човек. Фетишистката метафизика на европейската култура практически се изразява с фетишистката етика. Старият езически фетишизъм се е отличавал с човекоядство. А нима новият европейски фетишизъм не людоедства, само че маскирано, културно ? Нима европейската култура чрез своята наука не е провъзгласила за главен принцип на живота борбата за съществуване? Какво е това, ако не призив за човекоядство? Това не означава ли: човече, бори се за съществуване с всички средства; ако трябва дори с човекоядство! Главното е да оцелееш! Как? Това не е под контрола на съвестта. Животът е кланица, в която по-силния има право да убие по-слабия. Нещо повече: по-слабите хора са материал за по-силните. Тъй като няма нито Бог, нито безсмъртие, тогава на човека всичко му е позволено заради оцеляването. Позволен е грехът, позволено е злото, позволено е престъплението. Позитивната наука е обявила: всичко, което става, става по природни закони. В природата господства законът на необходимостта като върховен закон. Той владее и над хората, и над техните мисли, чувства, стремежи, постъпки. Когато грешат, хората грешат по необходимост. Човече, ти не си виновен, дори за най-голямо твое престъпление не си виновен, защото всичко което вършиш, го вършиш по природна необходимост. Не се учудвайте! Не може да съществува грях за човек, за когото не съществува Бог, тъй като грехът е грях пред Бога. Ако няма Бог, тогава няма ни грях, ни зло, ни престъпление.

Метафизическят нихилизъм на европейската култура, изразен в принципа „няма Бог”, е трябвало да се появи като практически нихилизъм, чийто принцип е: няма грях, всичко е позволено! Обърнете внимание, със своята философия и наука, със своята техника и политика европейката култура систематично изтласква от човека всичко, безсмъртно и вечно, виртуозно парализира в него усещането за безсмъртие, смалява душата му, докато не я сведе до нула.

Трябва да се освободим от Бога това е явното или тайно желание на мнозина строители на европейската култура. Те работят за това чрез хуманизма и ренесанса, чрез русовския натурализъм, романтизъм и волунтаризъм, чрез парламентаризма и революционизма. А по-смелите от тях са създали лозунга: трябва да убием Бога! Най-накрая, най-последователният строител и най-искреният изповедник на европейската култура Ницше, от върха на човекоманиакалната пирамида на егоизма е обявил вестта: „Бог умря!”

Когато няма нито вечен Бог, нито безсмъртна душа, тогава няма нищо абсолютно, нищо ценно, тогава всичко е относително, всичко е преходно, всичко е смъртно. И наистина, абсолютните ценности са отхвърлени , а са се възцарили относителните. Няма съмнение, релативизмът е и логика, и природа, и душа на хуманизма. Айнщайновата теория на относителността е резултат на хуманизма и всички негови философски, научни, технически и политически разклонения. Но не само това: в крайна сметка хуманизмът не е нищо друго, освен нихилизъм.

Немският философ Карл Джоел така очертава кризата на европейския дух: „На нашия светоглед не му достига стремеж към цялостност и абсолютен смисъл. Липсва ни цялостност в убежденията, а най-голяма сила имат убежденията и вярванията. Нашият морал няма велики характери; нашата история няма личности, чрез които се изразява целия народ и цялото време в най-сбита форма. Не ни достига велика поезия, тъй като нашата фантазия, откъсната от световната цялостност, се хваща само за малкото, а в голямото само си играе, понеже нашата поезия вече не носи онова усещане на класиците за света, което е давало на техните стихове по-висш звук и на техните образи вътрешна необходимост. Имаме най-упойващата живопис на тона без мелодия, най-разкошния патос без етос, най-разнообразния инструментариум, илюстрация, режисура, най-веща техника без душа. Имаме най-атрактивен център, най-богата сцена, най-живо действие без герои, а с масовки и кукли. Имаме режисура като изкуство с най-силни ефекти, изкуство на явленията без същност. Имаме най-богат живот, но той няма мир и заобленост, вътрешна хармония, понеже не му достига цялостен смисъл, помиряване на човека и света. Така кризата на философията става криза на епохата.”

Да, хуманизмът не е могъл да не се развие в нихилизъм. Нима може човек да не стане нихилист, когато не признава никаква абсолютна ценност? Ако следвате логиката до края и вие ще трябва да дойдете до заключението, че релативизмът е баща на анархизма. Щом всички същества са относителни, тогава нито едно от тях няма право да се налага над другите. Опита ли се, трябва да воюва до смърт. Щом всички ценности са относителни, какво право има която и да е от тях да се наложи като най-голяма и върховна? Въз основа на какво твоята истина, приятелю, измества моята, когато и едната, и другата са относителни? Щом в човешките светове няма нищо абсолютно, тогава не съществува нито йерархия на съществата, нито йерархия на ценностите; съществува само анархия.

И наистина, реалност над реалностите е, че нихилизмът и анархизмът са логичен завършек на европейската култура, неизбежна завършена форма на европейския хуманизъм и релативизъм. Хуманизмът неизбежно се изменя в атеизъм, преминава през анархизмът и завършва с нихилизъм. Ако някой днес е атеист, знай, че ако е последователен, утре ще бъде анархист, а вдругиден нихилист. А ако някой е нихилист, знай, че е стигнал до там от хуманизма през атеизма.

Чрез всичките си културни изобретения европейският човек изведнъж умира. Влюбеността на европейското човечество в себе си е гробницата, от която то не иска и затова не може да възкръсне; влюбеността в собствения разум е кобната страст, която го опустошава. Единственото спасение е Христос, твърди Гогол. „Ала светът, осеян с милиони бляскави предмети, които разсейват мислите му, няма сили да се срещне непосредствено с Христа.”

Европейският тип човек е в безизходица пред основните проблеми на живота; Богочовекът ги е решил всички. Европеецът е решил проблема на живота с нихилизма; Богочовекът с вечния живот. За европейския дарвино-фаустовски човек главното в живота е самосъхранението; за Христовия човек самопожертвованието. Първият казва: жертвай другите за себе си, а вторият: жертвай себе си за другите!... Европеецът не е открил проблемът на смъртта; Богочовекът го е решил с възкресението.

С кого ще вървим с европейския човек или с Богочовека? Тръгнем ли с първия, ще се превърнем в мимолетен молец; тръгнем ли с Втория, ще се претворим в безсмъртен творец на богочовешката култура. Практикувайки евангелските добродетели, човекът става непреходен и вечен. Господа, вие продължавате святото дело на светиите , вие осъществявате православната култура, вие изграждате, украсявате, обезсмъртявате и своята душа, и душата на нашия народ. Знаете ли кога? Когато истински вярвате в Господа Христа, когато истински Го обичате, когато истински Му се молите, когато постите, когато правите милостиня, когато изгонвате греховете от себе си, когато истински обичате своя народ, когато благославяте ония, които ви кълнат, когато правите добро на ония, които ви мразят, когато се молите Богу за ония, които ви гонят. С една дума, когато изпълнявате Евангелието Христово.

Знаете ли какво значи да си православен? Това значи непрестанно да се бориш със страстите и греховете у себе си и в света. Бедността се бори със сребролюбието; постът и молитвата се борят с похотта; кротостта се бори с гнева; с гордостта се бори смирението; със смъртта се бори безсмъртието. Когато мислиш с чиста и свята мисъл , знай, че осъществяваш християнската култура. Всяко твое благородно чувство, всяко твое евангелско дело, всяко твое добро желание е строител на християнската култура. 

Със съкращения от: „Православието като философия на живота”, Архим. Юстин Попович. Книгата се издава с благословението на Черногорския митрополит Амфилохий, Манастир „Св. Георги Зограф“, Света Гора, Атон
Снимка: Saint Justin as a professor in Belgrade; en.wikipedia.org