Кризата ни позволява да разбием фалшивото равновесие ♥ Лучия ДЖОВАНИНИ

„Начинът, по който отговаряме на страданието, определя дали то ще се превърне в тренировка за подсилване на нашите емоционални и умствени мускули, или в патерица за нашата инертност и пасивност.“

(La Comtesse Adele de Toulouse-Lautrec - breakfast at the Chateau de Malrome, 1883, by Henri de Toulouse-Lautrec)

Криза или възможност? 

„Когато сърцето плаче за онова, което сме изгубили, душата се радва за онова, което е открила отново.“ ~ Суфистка сентенция

~ Инициацията 

В племенните общества подрастващите биват поучавани от възрастните. Познанията се отнасят до умението да преодоляват трудностите, да развиват талантите си, да каляват волята си и да моделират своята нова личност на възрастни. След като завърши този етап, те са готови за истинската инициация: серия от изпитания, често много трудни и болезнени физически, които при някои африкански племена завършват с нанасяне на рани, разрези, които оставят видими белези за цял живот. Те са символ на придобитата сила и способности. Всеки път, когато член на племето или самият иницииран види тези белези, си припомня уменията си да превъзмогва трудностите. 

В нашето общество ритуали по инициацията не съществуват. Прекарваме години, за да трупаме знания по всички възможни материи, без да се научим да познаваме себе си. Като юноши започваме да усещаме огъня на живота, изгарящ ни отвътре, но нямаме нито средства, нито морална сила да го държим под контрол. Жреците на ритуала по преминаването към живота на възрастните са телевизията и рекламите, завладяващите примери са на звездите от спорта или киното. Така се сравняваме с фалшиви модели и следваме измислени идеали. Живеем в илюзорен свят и като сомнамбули оставяме безконтролният вътрешен плам да изгаря живота ни. 

По някое време самият живот ни подлага на инициални изпитания, без обаче да можем да разчитаме на каквато и да е подготовка. И повечето пъти без поддръжката на племето около нас. Ако не успеем да схванем сигналите за промяна, самият живот ни подканва да го направим, като често пъти ни отнема част от нашата сигурност и внезапно ни избутва от зоната ни на комфорт. 

В по-ранната ми възраст инициалните ритуали, практикувани в различни африкански племена, ми изглеждаха варварски и кървави, но сега, след толкова натрупан с годините опит, спонтанно ми идва да сравня техните наранявания с белезите, които неминуемите страдания на битието оставят върху сърцето ни. 

Една болест, загуба на скъп човек, край на брака или приятелството, силно любовно разочарование, уволнение от работата, фалит: това са изпитания, оставящи същите следи по нас, но вътрешни, както твърди и Малидома Патрис Соме в книгата си „Лечителската мъдрост на Африка“. Тъй като тези инициации се появяват внезапно и без предупреждение, често не познаваме друга стратегия за притьпяване на болката освен отхвърлянето й, опитите да не мислим за нея и да се анестезираме с всички възможни средства. 

В отделни случаи всичко това може да бъде полезно по време на острата фаза, когато раната е прясна, но точно както в племенните инициации изпитанията ни помагат да развием способностите си, насочват ни към нов етап от живота ни. За да се събудим отново, преди всичко трябва да усетим, че сме заспали. 

Така както огънят е нужен за изковаването на метала, често пъти само след като сме минали през огъня на страданието и сме го усетили в неговата цялост, ставаме готови да отворим очите си и да погледнем вътре в нас. Понякога точно в тези моменти успяваме да кажем „стига“. Най-накрая усещаме, че нещата са спешни, и излизаме от вцепенението или хилядите разсейващи занимания, чуваме повика да тръгнем на път. 

Ето какво пише по въпроса антропологът Майкъл Мийд: „Инициалните събития оставят завинаги белег в живота на един мъж или една жена и тласкат хората да навлязат по-дълбоко в живота си както никога преди това... Те дефинират идентичността на индивида, освобождават някаква сила или пък изтръгват всичко от него, докато не остане само същността на неговата личност“. 

~ Краят на страданието 

След като анализира своя дълъг опит в концлагерите, Виктор Франкъл поддържа тезата, че като наблюдавал поведението на своите другари, е можел лесно да разпознае кой има добри шансове за оцеляване и кой - не. 

„Такива хора (които нямат шанс да оцелеят) - пише той в своята автобиографична книга „Човекът в търсене на смисъл“ - са забравили, че често пъти само някоя изключително трудна външна ситуация може да даде възможност за духовно израстване отвъд самия себе си. Вместо да възприемат трудностите в концлагера като тест за собствената си вътрешна сила... предпочетоха да затворят очи и да живеят в миналото... и животът им изгуби всякакъв смисъл... В действителност имаше възможност и предизвикателство. И някой можеше да превърне онзи опит в победа и да направи от живота си вътрешен триумф. Или пък можеше да игнорира предизвикателството и просто да вегетира, както направиха повечето от затворниците.“ 

Освен това Франкъл има интересна теория за значението на страданието, която се доближава много до идеята за инициациите. Австрийският психиатър твърди, че когато не си дадем сметка за края му, най-висшата ни цел, страданието изглежда безконечно. И ни побеждава. 

В момента, в който го приемем и сме в готовност да видим какви нови възможности ни предлага, започваме да привикваме и го правим не само по-поносимо, но и полезно. И точно знанието, че има край, ни позволява да приемаме страданието, зарежда ни със смелост да му дадем отпор и ни помага да сложим точка. 

Това е също и механизмът при тренировките в спорта, преди всичко в състезателните спортове. Ако не бяха готови да преминат през фазата на страданията, атлетите нямаше да постигнат никакви резултати. Никой мускул не пораства и не става по-силен без напрягане и предизвикателства. Помислете за часовете, прекарани в тренировки при всякакви атмосферни условия на границата на физическото изтощение. Помислете, само да дам един от многото примери, за Диана Бианкеди, шампионката по фехтовка, която през 1996-а в Атланта завърши срещата си със скъсано сухожилие и на един крак и се наложи с 15:7 над китайката Ванг. Мислите ли, че не е изпитвала болка? Не е ли крайната цел, която ни позволява да сложим край на нашето страдание, физическо или емоционално? 

Такова разбиране за страданието ни позволява да загърбим инфантилната идея, че всеки болезнен опит е сам по себе си абсолютно негативен. 

Начинът, по който отговаряме на страданието, определя дали то ще се превърне в тренировка за подсилване на нашите емоционални и умствени мускули, или в патерица за нашата инертност и пасивност. 

Интересно е да отбележим, че в китайския език за изписване на думата „криза“ се използва същият йероглиф както за думата „възможност“. Всъщност състоянието на криза ни позволява да разбием фалшивото равновесие и отваря пространство за създаване на ново, по-функционално. 

Ако искаме това да е валидно и за нас, първата стъпка е да намерим кураж да усещаме болка, фрустрация, неудовлетвореност, да се изправяме пред тях безстрашно и да считаме нанесените ни рани за такива от инициално изпитание.

От: „Толкова различен живот“, Лучия Джованини, изд. „Колибри“, 2016 г.
Картина: La Comtesse Adele de Toulouse-Lautrec - breakfast at the Chateau de Malrome, 1883, by Henri de Toulouse-Lautrec; chinaoilpaintinggallery

4022 Преглеждания