Кръстът е всемирна драма, но вселенско живеене † Ваклуш ТОЛЕВ

† Слово за Възкресението (фрагменти)

Празникът, който имаме в сърцето си, в душата си; който има своето земно присъствие с това, че ние сме тук; който има своето всемирно бдение, защото ни е призовал; който има своето историческо предназначение, защото е живян и осъществен като изповедание!

В душата ни е Той – Възкръсналият, Вечният и Несменният. Да бъдем в Него, както Той винаги е в нас!

Първо ще спрем нашите духовни очи, нашето зрение, нашият слух и нашето служение върху една дата – датата 8 април. Повече от четири десетилетия аз и моите приятели празнуваме в този ден Възкресение Христово. А преди повече от две десетилетия тази дата беше потвърдена от научни компютърни изследвания и огласена от Би Би Си. Истинската дата, истинският ден е 8 април – оная съдбовна вечер за човечеството, когато из утробата на земята излезе Онзи, Който не само беше сияние; Онзи, Който не само начерта Път, но Който стана хляб насъщний, Който стана битие на човечеството. Тогава е направил Своето Възкресение. И тъй, повече от 40 години ние го празнуваме. Това не е смут, нито отричане на официалните дати към една или друга църква или църковна община, а чувство на отговорност и приета жертва на служение. Вие не можете да си изместите датата на раждането, както не можете да изместите и датата на своята смърт. Не трябва да се съобразяваме с това, което човешката история Му поднася или дните земни изискват от Него. Когато сте се родили, е денят на вашето рождение; когато сте се преселили в другите селения – денят на вашето отпътуване. 

За мен Възкресението не е събитие нито от исторически, нито от морален, нито от религиозен бит. То е цялостта на Всемира – вложен в нас като поръчение на Творителя и като изпълнение на възможността, че животът не свършва. Връщането ни е процес, който вседневно познаваме, както и раждането ни е процес, който не можем да отречем. Но Възкресението е цялост! За да се дойде до него, човекът трябва да извърви дълъг път, да разреши милиони въпроси... Но един е основният – деца ли сме на Бога и ще бъдем ли Негови синове; изпълнили ли сме синовната дължимост; ще станем ли единство и кой е последния акт, с който можем да получим това сливане.

…Човек може да не набере сили в себе си или да няма онова голямо величие, което има Иисуса след Възкресението Си. В Апокалипсиса – в Откровението на Йоана е казано, че Той отива сред двадесет и четирите старци, където е Книгата на Живота, запечатана със седем печата, и никой не смее да посегне, за да извърши Великата жертва – да отвори първата страница, да извади един от въпросите. Какво трябва да носи човешката мисъл, човешката воля, човешкият Дух, за да има дързостта да бръкне или като Христа пред двадесет и четирите старци да каже: Аз ще разпечатам Книгата на Живота! Седем печата – за седем дни е сътворен светът, седем светилника има в битието на човека, седем тела. Седем духовни културни раси и седем велики духовни вълни го плискат и одухотворяват, за да изнесе на брега на океана своето спасение. Човешкият род винаги ще живее с тревогата и повика да бъде спасен. На него винаги е предлагана пътека, но с оглед на възможностите му тя е давала закона за Правдата, закона за Любовта, дава закона за Мъдростта. След това ще дойде законът за Истината, законът за Свободата и Божията му цялост.

Именно това извървяване, това Иисусово съществувание трябваше да се осени от една Мирова сила, от това, което Йоан Богослов нарече Логос. И стигаме до въпроса кой възкръсва – Логосът или Иисуса. Кой не можа да бъде задържан в утробата на Земята, но трябваше да изходи от нея, за да носи нейната вечна тръпка на развитие? Защото еволюцията е много цялостна. Той трябваше от Земята да вземе жизнеността, а пътя – от Духа. Плътта е жизненост. Пътят е от Духа. И затова Той рече: Аз Съм Пътят, Аз Съм Истината, Аз Съм Животът! Тази вибрация на жизнеността трябваше след това да сложи своето бреме в цялата земна утроба, в нашата планетна същност. И след това тази голяма дреха – плащеницата, да стане дар на Земята. Освободена от плащеницата, нашата духовност в сиянието се представя пред човешкия род.

Материята и душата имат своето единство в Духа. Именно този път трябваше да се извърви от една личност, която има своето материално изобразяване, една душа, която има своя задача и един Дух, който ги единява в това, за което говорим сега – Възкресението.

Липса на отчаяние – това е вдъхнатата надежда, това е класилата тайна на Божеството в човека. И ако ние винаги сме побеждавали, това е било защото не сме имали отчаяние, макар да сме имали тревоги, болки и понякога плахостта дали ще издържим. Ако човекът знае какво ще му се случи на другия ден..., може би трудно би поел пътя. Сизиф е знаел какво ще му се случи: камъкът му ще се върне – но пак е поемал! Това е липса на отчаяние! Защо? Защото е знаел великата тайна на раждането и че тази тежест, това бреме, тъй или иначе в отиванията и връщанията (в преражданията), тази карма – този камък, ще се изхаби. И той с лекотата, с ангелската си чистота ще го вземе и ще го отнесе.

Човекът още има съмнението, има и отчаянието. Когато хвърлите дрехата на съмнението, тогава може да кажете с Иисуса Христа: „...ако имате вяра колкото синапено зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука, и тя ще се премести...“ (Матея 17:20). Възможна ли е тази сила? Възможна е, но човекът трябва да няма съмнение. Сега сме свидетели на такива енергетични сили, които вършат чудеса, а никой не искаше да признае, че ги има в своята духовна цялост, че ги има като битие. И приложени в изпълнение – са възкресявали.

…Но ето какво му липсваше на човешкия род – липсваше му прозрение. Имаше достатъчно отчаяние и премного съмнение. Тогава трябваше да се прати Онзи, Който свали първом дрехата на отчаянието – това беше Христос. Преди Него ние имаме много учители, преди Него имаме няколко духовни вълни – всеки се е спирал в една изрядност в своя улей на духовно мислене да направи хляб само за едно човешко тяло или само за една човешка насоченост. И тогава идва идеята за Изкуплението, тогава идва идеята за Спасението. А тя непреривно е свързана с идеята за извеждането от адския свят – това, което вече съм казвал, че всички религии слагаха своите починали в земята. Никой не изнесе душите им вън от земното поле. Хадес, ада, преизподнята – това бяха обиталищата на душите им.

Христос дава едно ново обиталище – Небесния свят, Царството Небесно. И затова именно в Изкуплението, което поднася, Христос слиза в ада – Той скъсва веригите, за да изведе човешкия род вън от преизподнята. Значи това Изкупление, това Възкресение не е нито пророкуване на профети, нито усета на обикновения човек – то е предречено, то е месиянско. Тази идея Той трябваше да я материализира. Както като демонстрация на раждането Си, така и ходенето на целия път, който трябваше да измине от оная светлина Витлеемска, до оня Голготски кръст, до оная велика Петдесятница, а след това до онова величаво и достойно сядане отдясно на Отца. Именно този път трябваше да се извърви с всички ония Голготски страдания, за да Го видим освободен от утробата, в прощалната Си интимност да остави своята плащеница на Земята, да излезне от гробницата и да извърши своето велико служение цели четиридесет дни след това. Но преди това трябваше да бъде разпнат. Къде Го разпнаха? Разпнаха Го върху кръста. Тук има един двубой. Духът и материята имаха своето събиране, имаха своето осъществяване за преобраз в кръста.

А какво значи кръстът? Кръстът е всемирна драма, но вселенско живеене. Кръстът значи и святост, кръстът значи и мъка, и кръстно наказание, и посвещение за йерархия. Той е и пространство – кръстът значи четири посоки, четири стихии, от които е изграден светът на сътворението. Кръстът без огън не може. Кръстът е, на който можете да поставите един образ на слънцето, за да стане това, което наричаме „соларна тайна“ – Слънчевата тайна на Божествеността. И всеки от нас, възправен и разперил ръцете си, е един кръст. Той е и една птица, защото в човека е вложен стремежа да лети. Най-после в неговата мистична, сакрална страна – Разпятието – Кръстът е двубоят между Дух и Материя. Това е същината – двубоят между Дух и Материя. Във всички религии предишни, във всички знания предишни, кръстът е бил едно сакрално пособие, което съхранява енергии и според неговата форма са изливани и съответните благодати.

Възкресението се върши всяка година не толкоз като акт на материалното църковно изявяване, колкото в Космичността. Тази тайна на Възкресение се върши всякога в душата на човека и всякога в нашата космична цялост. Защо? Защото това е излив на енергии и освобождаване от плътта на нашата планета. А тя за момента има отговорна и тежка задача: именно освободена и напоена с прозрението и с всичко, каквото дотук е дала, да даде светлината на Мъдростта. Сътрудничеството на Великите посветени не се губи в личността – тя е само преходност. Защото изливът на Планетния Логос до привършека ще бъде единен, цялостен и несмутен от нашите човешки, ако щете и природни явления. Природата сътрудничи в своята вътрешна съзнателност, а човечеството я облагородява със своята вече посветеност. Това е, което трябва да направят. Това е, когато може да се каже вече: Аз и Отца – едно сме. Тогава вече Той, извършвайки своето Възкресение, ще напомни, както е казано в Евангелието, чрез Святия Дух на своите апостоли, на света, това, което е свършил.

В този смисъл като мистериална драма Възкресението се върши в цялата Космичност, а ние сме съпричастници, ако го вършим с чувството за отговорност и принадлежание към него. По този начин енергиите на това светителство, на това слизане – да се избави едно минало човечество от голготския череп на Адама до разпнатия Христос на кръста и до възкръсналия Христос на човечеството. Човешката драма има едно завършено действие от великата драма на всемирното ни развитие. С Възкресението не свършва светът на Бога. Една религия ще има своето основание за живот, но тя няма да изчерпи битието на Отца или на Планетния Логос в бъдещите дни, отредени както на планетата, така и на нашия живот. Затова този празник или тази тайна е наречена с нашето простонародно Великден.

Но за мен Възкресението не е празник, а е битие, а е присъственост постоянна в човека, тъй като основна задача е освобождение на човека от един товар, който трябва да бъде изнесен отново във висините – това е товарът на нашето материално тяло. В същото време то е едно просветление, защото след като материята е освободила Духа на Вечността, след като е свален този товар, идва Светлината – така Го виждат първите очи. Виждат Го като Светлина, а след това вече идва Възземането. Възземане, което всеки ще има и всеки според прослуженото ще седне отдясно на Отца. Вярно, че в Евангелието има един момент, когато още преди Той да разкрие всичките тайни, които носи на човечеството, има борба – кой ще седне отдясно. Разбира се, че никой не е могъл да седне отдясно на Отца си, но значи във възможно вложеното битие на човека е отредено някакво сядане отдясно.

Тези тайни не могат да бъдат включени и празнувани само в един ден – в празника. Те са постоянен живот. И ако ние така го схванем, няма да казваме, че имаме велик ден, а че имаме велико живеене. По-смисленото, по-вярното в космичното ни присъствие е постоянното живеене.

А какво значи Живот – чак когато човекът е минал Пътя, чак когато човекът е стигнал Истината, чак тогава той може да каже „живея“. Аз съм Пътят, Истината и Живота. И затова много често казвам, че това е космична драма, това е един прорез във всичката присъственост на Божествения Дух, в неговата цяла обитаемост. Именно там ние можем да кажем, че имаме своето Възкресение, че това е нашето постоянно живеене, че това е битието ни в Цялостта.

А победен ли е светът? Изкупен ли е светът? Спасен ли е светът? Апостол Павел много добре отговаря: Съразпнах се с Христа... Всеки, когато стане един Христос, ще се изкупи; всеки, когато стане един Христос, ще се спаси; всеки, когато стане един Христос, ще стане хляб насъщний на Свобода и битие. Всеки, беше рекъл Той, трябва да носи кръста си. Всеки твори една лична история и затова казвам, че Възкресението е лично. След това една социална история и Възкресението е едно социално битие. То е една особена психоза. Дори, ако вземете обикновения израз на взаимно поздравяване в продължение на четиридесет дни: „Христос возкресе“ – това е социална психоза на всеобщо роднинство. И най-после една принадлежност към Всемирността, откъдето извира всичко или където трапезата е на Планетния Логос. Ако мисли човешкият род, че само с чакане на докосване и чудо, ще бъде спасен или само благоволението ще го спаси, без да направи грижата на оня слуга от притчата за талантите. Не! Трябва от таланта да направите десет, за да получите и ония, които нямате. Така че, ако се говори само за благоволение и избавление на човешкия род... – трябва да видим тайната на Възкресението: Всеки, който вярва в Моите думи, всеки, който върши Моето дело... Когато искаха да си разпределят местата край Него – ...можете ли да вършите Моето дело, можете ли да пиете Моята чаша? И ако някой рече тогава: „Да“ и вървейки Пътя, наистина ще бъде и изкупен, наистина ще бъде и спасен.

Къде е обаче тайната на Възкресението? В идеята на обещанието, че носим възможности, защото Той им каза: Вие сте Богове. Тогава какво ни остава – да се осъществим. Тогава ни остава да направим Пътя си възможен за Възкресение, да възкръснем. И тогава наистина можем да кажем: „Ние сме дошли до своя невечерен ден – ден, който няма заник.“ Това е денят на Възкръсналия. Именно Възкресението на Христос е един невечерен ден – ден, който няма своя вечер. Денят, който не ни води до нощ, е онова обещано благодатно време за спасение и служение в еволюцията на човешкия род към съвършенство. Бъдете съвършени – е казал Той – както е съвършен вашия Отец, а не както някои си казват: „Както е съвършен нашия пророк или нашия пастир.“ Бъдете съвършени, както е съвършен вашия Отец.

Това е Възкресението. Другото е празнуване.

Агнецът е сложен изначалото още като жертвеност, но повече го слагаме на трапезата си, отколкото в своята гръд, за да го принесем. Кой е агнецът у нас? Синът Божий. Ако е искано да бъдем съвършени като Отца, нека Агнецът у нас – Синът – да Го принесем в жертва. Това е Възкресение!

* Със съкращения от слова на Ваклуш в София, Пловдив и Варна
Публикувано в сп. „Нур“ 2/1993 г. 
Снимка: Ваклуш Толев; © Любомир Андреев