„И докато краката му стъпват здраво на земята, очите му са отправени към звездите – той е способен да разбуди и най-бездушния, сраснал се със земята селянин и да разпали огън в най-затъпелите и страхливи души.“
Преподавателската и научна работа на британския историк и писател Мерсия Макдермот е тясно свързана с България, където живее 27 години. Първото й посещение у нас е през 1948 г., от 1958 до 1973 г. тя е почетен президент на българо-английското културно дружество за приятелско сътрудничество, чието седалище е в Лондон. От 1963 до 1964 г. и от 1973 до 1979 г. Макдермот преподава английски език в София, а през следващите десет години история в СУ „Св. Климент Охридски“. През 1967 г. книгата й „Апостолът на свободата“ е публикувана от авторитетното лондонско издателство „Джордж Алън енд Ъндин“ на английски език. От 1970-та, когато е първото издание на български език, до днес „Апостолът на свободата“ е преиздавана няколко пъти в превод на Иван Градинаров. „За мен Левски не е личност, позната от най-ранните ми години, а внезапно откровение, ослепяваща светлина, която изведнъж озари живота ми. Левски не е поетична измислица - той е жив човек от плът и кръв. Малко са народите, които имат такива герои.“, споделя писателката, която през април ще навърши 96 години. Тя е чуждестранен член на БАН от 1987 г. и доктор хонорис кауза на Софийския университет от 2007 г. Автор е на книгите: „A History of Bulgaria 1392-1885“ (1962), „Свобода или смърт. Биография на Гоце Делчев“ – на английски и български език (1978, 1979, 1980), „За свобода и съвършенство. Биография на Яне Сандански“ (1987), „Български народни обичаи“ – на английски език (1998).
Апостолът на свободата
„Чисто народният мъж дава всичко, па и себе си в жертва“ ~ Васил ЛЕВСКИ
Още приживе Левски става легенда. Турците го наричат джин гиби – дух – крилат дух на нощта, който безпокоял империята и изчезвал безследно, щом посегнели да го уловят. И българите му дават свое име, което да изрази какво е представлявал той за тях: нарекли го Апостолът на свободата.
Тази вдъхновяваща титла дадена му от неизвестни сътворители на песни и балади, му подхожда най-добре. Той бил живото въплъщение на народните надежди, изпратен сякаш да „даде красота вместо пепел, елей на веселие вместо плач“ (цитат от библията, „Исая“). Той завладява мислите и въображението на народа си, както никой преди или след него. Най-често използуваните епитети за характеристика както тогава, така и сега, са свързани с понятията за чистота и светлина. Той навлиза в нощта на народните страдания – лъчист и сгряващ като слънце, жизнен и възпламеняващ като огън.
Образът на свободата едва ли би имал по-сполучливо олицетворение от този весел, пълен с живот млад бунтовник с „мускули на атлет и очи на магьосник“ (описание на Левски от Ст. Заимов). Той притежавал всичко най-присъщо за един герой от вълшебните приказки: младост, външна красота, чар, смелост, целеустременост и една привидна способност да минава невредим през самата паст на смъртта. Той съчетавал простотата на дете и властта на един месия в едно свръхестествено единство, което внушавало доверие и принуждавало към покорност.
Мнозина са гледали на него като на светец и виждали в неговото бездомие, в неговия аскетизъм и в отказа му да отдаде каквато и да било частица от живота си само за себе си, истински белег на святост. Най-силно впечатление правели очите му. Техният смущаващ блясък може да милва, да запалва или да изгаря, малцина можели да издържат целия огън на неговия поглед. Той създавал у хората неудобното чувство, че гледа разголените им души, и това ги принуждавало към безстрастна изповед, да претеглят на везните личните си егоистични интереси с теглото на народното нещастие. Където и да отидел, той сякаш излъчвал невидими лъчи, които запалвали сърцата на заобикалящите го, за да продължат те започнатото дело до неговото повторно завръщане.
Много от съвременниците му свидетелствуват за силата на неговата личност и завладяващите му качества. Според Каравелов, „тоя човек умее не само да научи простия народ на ум и разум, но и да накара да го обичат и слушат... той мири ония братия, които се карат за бащината си черга, той мири мъжете с жените им, той лечи децата от треска, и от „сърце“, дава им кинина и някакви си капчици, той помага на жените да сготвят вечеря (чисти пилетата, чисти ориз, пържи яйца и други такива)“.
…И все пак силата на неговото обаяние би била доста краткотрайна, ако не е един много важен фактор: Левски не е самотна подранила лястовица, а същността на своето време. Той е въплъщение на най-доброто у своя народ и на всичко най-възвишено в неговите копнения; той говори на своя народ онова, което хората искат да слушат, и им сочи отговора на времето. Сам той много добре е съзнавал взаимоотношението между народ и политически обстоятелства, диалектическия процес, по който хората са едновременно създание на едно време и зидари на ново време. „Ние сме във времето и времето е у нас, то нас обръща и ние него обръщаме“, пише той на Панайот Хитов. Това съзнание за принадлежност към историята придава една съвършена хармония на неговия живот, който преминава в стълкновения и бойни тревоги, така че макар пътят му да е брулен от нестихващи бури, той като че ли не трепва от нищо, спокоен, несмутим.
И точно тази хармония на неговия характер, а не някакво отделно качество, го създава като такъв неповторим революционен вожд. Тайната на неговия успех се крие във факта, че всяко от неговите качества било точно уравновесено с друго, привидно противоположно, но всъщност допълващо първото. Бил е фантастично смел и въпреки това никога прибързан, винаги е знаел кога да избяга: рядко хладнокръвен и все пак топъл и сърдечен в отношенията си с хората; закален като стомана от несгодите и опасностите на своя живот, без да загрубее или да загуби присъщата си човещина. Той съчетава твърдост на характера с нежен лиризъм, който прави не по-малко впечатление от изумителната му смелост. Неговият весел нрав и жажда за живот съжителствуват с доброволното му себеотрицание и готовността му да приеме една ранна и жестока смърт. Той е роден водач, със съзнание за своята историческа роля и същевременно скромен, без лични амбиции. Той никога не поставя себе си над закона на организацията като цяло. Той е професионален революционер, човек, чийто живот е посветен на задачата да отърси другите от страха и бездействието, на задачата да организира въоръжено въстание. И все пак наред с неотложността на делото той притежава онова, което е липсвало у повечето негови съвременници – търпение, умение да се изчаква и силата да противостои на изкушението за прибързани действия. Той е практичен, с разбиране както по въпроси от ежедневието, така също и по сложните проблеми, свързани с организирането на целия народ за революция. И докато краката му стъпват здраво на земята, очите му са отправени към звездите – той е способен да разбуди и най-бездушния, сраснал се със земята селянин и да разпали огън в най-затъпелите и страхливи души.
Това изтънчено съчетание от стоманена твърдост и чувствителност, от пламък и лед, от неумолимост и състрадателност, от гордост и смирение, от вяра и липса на илюзии създава един характер с необикновена симетрия. Не случайно хората свързват образа му с представата за светлина, вместо да описват характера му с по-определени епитети. Действителната сложност на неговия характер е прикрита от общата му хармония, която напомня хармонията на диаманта, където никоя от отделните стени не изпъква над другата, а цветните отблясъци на всяка една се сливат в кристалния блясък на цялото.
Не е чудно, че Левски така бързо се превръща в легенда. За един народ, който всеки ден създава песни за действителни и въображаеми герои, Левски се оказва безрезервно приемлив вожд. Навсякъде желан гост, посрещан топло и благоговейно – това е повече от награда за опасностите и несгодите по пътя. Но, от друга страна, доверието на хората тежало върху плещите му като допълнително бреме към неговата самотност. Той винаги е водил живот на самотник и въпреки своята легендарна смелост и находчивост си остава същият – свенлив и чувствителен младеж, който рядко изразява чувствата си и сам се бори с личните си проблеми. А напрежението и тежестта, които е трябвало да понася, били далеч по-големи от нормалните, но негов дълг било независимо от желанието му да прикрива чувствата си и да не дава вид, че му е тежко. Други биха могли да се размекнат и потърсят утешение от приятели, но той е Апостолът, олицетворение на надеждата и силата: колкото и уморен или угрижен да е, неговата самоналожена задача е да вдъхновява и да води. Ден след ден той раздава от своята вяра, от своята жар, от своята радост на всеки, с когото се срещне, но огорченията, мъката и неприятностите му остават грижливо забулени за очите на околните.
Учудващата му нравствена сила и физическа енергия му позволяват да понася леко своето бреме. Хората виждали само пламъка в очите му и усмивката на устните му, но едва ли са забелязвали често явяващата се бледина върху лицето му. И действително, неговото бреме съвсем не било леко. С напредъка на организационната работа той бива изправен пред безбройни, непрекъснато възникващи проблеми и е трябвало да се бори на няколко фронта едновременно. Опасността от турската полиция, макар и непрекъснат източник на умствено напрежение, била навярно най-малката от всичките му грижи. Далеч пo-трудна е била борбата със страха и робския манталитет, които пречели на мнозинството от народа да се посвети всецяло на активно участие в делото, имащо всеобща морална подкрепа. Не по-малко трудно било да се убедят старите войводи в необходимостта от нов начин на работа и да се накара емиграцията да преглътне своята самомнителност, като приеме идеята, че епицентърът на революцията е в самата България.
Из: „Апостолът на свободата“, Мерсия Макдермот, изд. „Труд“, 2018 г.
* Портрет на Васил Левски - Национален музей „Васил Левски“ Карлово
