„Тъй като знам какво огромно количество енергия изисква самият акт на оцеляване, не съм изненадан от цената, която често плащат травмираните хора: липсата на любяща връзка със собствените им тела, умове и души.“
Отчаяните времена изискват отчаяни мерки
„Да бъдеш човек е като да си страноприемница. Всяка сутрин пристига нов посетител. Радост, потиснатост, подлост, моментно осъзнаване идват като неочаквани гости. Посрещни ги и ги забавлявай всичките. Отнасяй се към всеки гост почтително. Черните мисли, срамът, злобата – посрещни ги на вратата със смях и ги покани да влязат. Бъди благодарен за всеки пристигащ, защото всеки е бил изпратен като водач от отвъдното.“ ~ РУМИ
Всички знаем какво се случва, когато се почувстваме унизени – влагаме цялата си енергия в това да защитим себе си, да развием каквито стратегии за оцеляване можем. Може да потиснем чувствата си, да се вбесим и да започнем да замисляме отмъщение. Може да решим да станем толкова силни и успешни, че никой повече да не е в състояние да ни нарани. Много поведения, които са класифицирани като психични проблеми, включително някои обсесии, компулсии и панически атаки, както и повечето саморазрушителни поведения, са започнали като стратегии за самозащита.
Тези адаптации срещу травмата могат до такава степен да се отразят на капацитета ни да функционираме, че здравните работници и самите пациенти често са убедени, че пълното възстановяване е непостижимо. Възприемането на симптомите като трайни увреждания стеснява фокуса на лечението до откриването на подходящ лекарствен режим, което може да доведе до доживотна зависимост – сякаш пациентите, преживели травма, са като бъбречноболни на диализа.
Много по-продуктивно е на агресията или депресията, на арогантността или пасивността да се гледа като на заучени поведения: някъде по пътя пациентът е започнал да вярва, че може да оцелее само ако е корав, невидим или отсъстващ, или че е по-безопасно просто да се предаде. Подобно на травматичните спомени, които продължават да се натрапват, докато не бъдат оставени в миналото, травматичните адаптации продължават, докато човешкият организъм не се почувства в безопасност и не интегрира всички части от себе си, които са заети с борбата срещу травмата или с отблъскването ѝ.
Всеки травмиран човек, когото съм срещал, е устойчив по свой собствен начин и всяка от историите им вдъхва почит към това как хората успяват да се справят. Тъй като знам какво огромно количество енергия изисква самият акт на оцеляване, не съм изненадан от цената, която често плащат: липсата на любяща връзка със собствените им тела, умове и души.
Справянето взема своето. За много деца е по-безопасно да намразят себе си, отколкото да рискуват връзката си с хората, които се грижат за тях, ако изразят гняв или избягат. Затова е вероятно тормозените деца да израснат с убеждението, че поначало не заслужават любов; това е бил единственият начин, по който младите им умове са можели да си обяснят защо към тях са се отнесли толкова зле. Те оцеляват, като отричат, игнорират и изолират големи парчета от реалността: забравят за тормоза; потискат гнева и отчаянието си; притъпяват физическите си усещания. Ако сте били тормозени като дете, вероятно във вас живее една детинска част, която е замръзнала във времето и все още е вкопчена в тази омраза към себе си и в отричането. Много възрастни, преживели ужасяващи неща, са хванати в същия капан. Изтласкването на интензивните чувства може да бъде много добра адаптация в краткосрочен план. Може да ви помогне да запазите достойнството и независимостта си; може да ви помогне да задържите вниманието си върху задачите от основна важност, например да спасите другар, да се грижите за децата си или да възстановите дома си.
Проблемите идват по-късно. След като е видял как взрив разкъсва другаря му, войникът може да се върне към цивилния живот и да се опита да изхвърли преживяното от ума си. Една защитна част от него знае как да бъде компетентен на работа и как да се разбира добре с колегите си. Но може постоянно да избухва срещу приятелката си, да изпада в безчувственост или да блокира, когато удоволствието от това да се отпусне под ласките й го накара да усети, че губи контрол. Той може би няма да осъзнава, че умът му автоматично асоциира пасивното отпускане с парализата, която е почувствал, когато приятелят му е бил убит. Затова се намесва друга защитна част, за да отбие нещата в друга посока: той се ядосва, без да има представа какво е предизвикало гнева му, като мисли, че е гневен заради нещо, което приятелката му е направила. Разбира се, ако той продължава да избухва срещу нея (и срещу следващите си приятелки), ще изпада във все по-голяма изолация. Но може и никога да не разбере, че една травмирана част от него се активира от пасивност, а друга – гневен началник – се намесва, за да защити тази уязвима част. Като помага на тези части да се откажат от екстремните си убеждения, терапията може да спасява човешки живот.
Основна задача при възстановяването от травма е да се научим да живеем със спомените от миналото, без те да ни съкрушават в настоящето. Но повечето травмирани хора, включително тези, които функционират добре – дори брилянтно – в някои аспекти от живота си, са изправени пред друго, дори по-голямо предизвикателство: да преконфигурират системата на мозъка/ума си, която е била конфигурирана да се справя с най-лошото. Точно както се налага да преразгледаме травматичните спомени, за да ги интегрираме, трябва да преразгледаме и частите от себе си, които са развили защитните навици, позволили ни да оцелеем.
Избрано от: „Тялото помни“, Бесел ван дер Колк, изд. „Изток-Запад“, 2018 г.
Изображение: DALL-E
