„Човекът, който се държи с морална и духовна самодостатъчност и има „велика идея” за себе си, реално изпитва дълбоко разочарование от невъзможността да бъде истински съвършен.“
~ Йоан КОРНАРАКИС, гръцки православен богослов, пасторолог, преподавател в Атинския университет
(Feast in the House of Simon the Pharisee by Rubens, c.1618)
† Фарисейската структура на психичния конфликт
Основна структура на психичния конфликт е фарисейската. Основните характеристики на фарисейската структура са на първо място две: външно поведение и вътрешна психодинамична дейност.
Външното фарисейско поведение. Фарисейската структура на психичния конфликт се изразява в следните конкретни елементи.
1) Проява на извънмерно благочестие в религиозните формули. Поведението на фарисея е доминирано от тревожната склонност да изпита и изпълни всеки религиозен „тип”, който се смята за необходим за самоутвърждаване на религиозното превъзходство. Фарисеят е жаден за религиозен опит.
2) Деклариране на религиозно съвършенство. Фарисейската структура на психичния конфликт води до провъзгласяване на религиозно съвършенство. Фарисеят изпитва нужда да уверява другите хора в това съвършенство и дори да ги убеждава. Поради тази причина той използва статистически данни. Опитните елементи на неговото благочестие са обективизирани по такъв начин, че могат да бъдат измерени и оценени.
3) Чрез сравняване на индивидуалната религиозност с тази на други хора. Фарисеят не е социален в дълбокия смисъл на думата. Но той се нуждае от други хора, за да утвърди религиозното си превъзходство. Въпреки че се изолира, за да покаже религиозното си превъзходство, той същевременно се позовава на слабостите и недостатъците на другите хора, за да изпита удовлетворение от религиозната си самодостатъчност.
Оттук следва, че основните характеристики, които изграждат фасадата на фарисейското поведение, са: жаждата за опит, обективизирането на опитните елементи на благочестието и зависимостта от другите хора (чрез сравнение).
Тази фасада, като поведение, създава впечатление за самодостатъчност във всяко отношение. Фарисеят е гордият (надменен или смирен на думи) човек, който има „спокойна” (религиозна) съвест, защото е завършен и съвършен. Следователно той е независим от Бога и хората, защото неговата екзистенциална перспектива съвпада с образа, който е изградил за себе си. Затова фасадата (поведението му) е идентична с „идеалния” му образ за самия него. Този външен образ на поведението на фарисея на пръв поглед създава впечатлението, че този човек не е изправен пред екзистенциални проблеми; че не изпитва вътрешни конфликти; че всичко в живота му върви добре; не чувства, че нещо му липсва. И че няма за какво да завижда на другите.
Всички тези външни елементи обаче са симптоми, които изразяват преживявания психичен конфликт. „Съвършената” маска подчертава една емпирична ригидност. Тази ригидност се разбира и като израз на несъзнателни и дори натрапчиви процеси.
Но какъв е проблемът, с който се сблъсква фарисеят?
Човекът, който се държи с морална и духовна самодостатъчност и има „велика идея” за себе си, реално изпитва дълбоко разочарование от невъзможността да бъде истински съвършен. Следователно неговата самодостатъчност е резултат от потискането на това разочарование и, което е по-важно, от потискането на вината му за провала на екзистенциалната му перспектива. Фарисеят се стреми към самооправдание. Той се стреми по всякакъв начин да се оправдае пред себе си, пред другите хора и пред Бога. Но фактът, че, както го уверява Господ, той „не си е тръгнал от храма оправдан”, показва, че неговата вътрешност е диаметрално противоположна на привидната му психологическа самодостатъчност и спокойствие. Усилието да покаже или да провъзгласи своето съвършенство разкрива драстичната гузна тревога, която като основен психодинамичен мотив принудително води до съставянето и изграждането на фарисейската маска.
По този начин външното фарисейско поведение, като синтез от индивидуални симптоми, ни води към гузната вътрешност на фарисея. Основните характеристики на тази вътрешност са следните:
1) Чувство на несигурност. Това усещане се издава в цялото поведение на фарисея и дори в опита му да подчертае своето превъзходство над другите хора. Сравнението с други хора всъщност е опит за натрапчива зависимост от определен вид подкрепа. Другите хора са онези опори, които могат да поддържат неговото съвършенство, защото човек обикновено е съвършен в нещо по отношение на другите, които не са съвършени.
Но, разбира се, специфичният проблем тук е недоумението, което с право възниква. От какво иска да се застрахова фарисеят? Или пък от какво е заплашен? Фарисеят е застрашен от осъзнаването на личната си вина за своето безсилие и (неспособност) да пристъпи към истинско и автентично нравствено и духовно възпълване. Ако по някаква причина той стигне до това осъзнаване, зданието на фиктивната му (идеална) представа за себе си ще рухне. Но това за него би означавало истинска катастрофа. По този начин, чрез сравнение, той се опитва да се предпази, като се уверява, че тъй като другите хора са по-низши от него, той притежава съвършенство, което не оставя място за чувство на вина.
Но, разбира се, по-дълбокият смисъл на несигурността на фарисея е свързан по-скоро със страха му от самия себе си. Реално той се страхува от своето „голо“ аз (Бит. 3:7) и иска да се скрие зад гърба на другите хора, за да не се вижда.
2) Чувство за малоценност и непълноценност. Всяко превъзходство в човешкото поведение обикновено е симптом на съответна неадекватност. Фарисеят проявява силно чувство за превъзходство, което иска да компенсира (или да прикрие) силното чувство за малоценност и непълноценност, което е потиснато в подсъзнанието.
Наистина, ако, както казахме, гузната тревога е основният психодинамичен мотив, който насочва външното поведение на фарисея към формиране на една маска на превъзходство и психологическа (морална и духовна) самодостатъчност, то вътрешният проблем на този човек е „непоносимото” чувство за малоценност, дължащо се на неавтентичното осъществяване на целите на екзистенциалната перспектива.
3) Проектиране на личната вина върху другите хора. Всеобщото презрение на фарисея към всички останали хора и дори обобщаването на това презрение в личността на конкретен човек разкрива неговата по-дълбока психологическа потребност. И тук преувеличеният елемент („другите хора”) е симптом на по-дълбок конфликт.
Фарисеят се сблъсква с вината си и понеже тя бива потисната, той я проектира върху универсалния екран на човешката природа. Всички хора са достойни за презрение, защото не са успели да осъзнаят своята екзистенциална перспектива. Всички те са грабители, несправедливи, прелюбодейци. Абсолютизацията на виновния статут на всички хора функционира в сферата на съвестта на фарисея като психологическо компенсиране на нуждата от самооправдание.
Потиснатото му морално съзнание предизвиква толкова силна гузна тревога, че само това абсолютизиране може психологически да „успокои” фарисея, който несъзнателно се сблъсква с неосъществената си екзистенциална перспектива (богоподобието). Но конкретният „симптом” на психическия конфликт, който изпитва фарисеят в областта на вината, със сигурност е неговата агресивност към другите хора и по-специално към митаря. Прехвърлянето на вината му върху други хора се извършва с духа на агресия.
Фарисеят е наистина агресивен в сравнение с другите хора. Точно това прави подозрително неговото самооправдание и опита му да докаже моралното си превъзходство. Това превъзходство няма „лична” самодостатъчност. За да устои, тя се нуждае, както казахме, от „гърба на другите”. Така той ги натоварва с личната си вина (с несъзнателния „механизъм” на проекцията) и в същото време, обаче, по този начин ги унижава. Защото в крайна сметка прехвърлянето на вината върху всеки „жертвен козел” всъщност означава неговото унищожаване.
4) Чувство на безпокойство и отчаяние. Абсолютизацията на гузния образ на хората (всички хора са грешници), съчетано с чувството за абсолютна самодостатъчност (фарисеят няма нужда от Бога), подчертава именно тревожността, която прозира във фарисейското поведение. И тъй като това безпокойство произтича от дълбоката вина, лежаща в основата на структурата на психичния конфликт, то същевременно изразява и отчаянието, което носителят на фарисейския конфликт изпитва. Това отчаяние е резултат от разбиването на екзистенциалната му перспектива в борбата на ежедневието.
Особената характеристика на структурата на фарисейския сблъсък е натрапчивото търсене, преживяване и изтъкване (обявяване) на съвършенството, тоест на идеалния образ. Фарисеят живее, за да преследва своето съвършенство и да се хвали, че го е постигнал самостоятелно и справедливо.
„Типът” фарисей е невротичен човек, който има много високо мнение за себе си и поради това смята своите превъзходни идеи за истински идеали. Само когато фарисеят се окаже пред реалността на провалената си екзистенциална перспектива, той може да се събуди и да осъзнае необходимостта от промяна.
Превод: Константин Константинов
Източник: bogonosci.bg
Изображение: Feast in the House of Simon the Pharisee by Rubens, c.1618; chinaoilpaintinggallery
