„…мога да ти кажа, че от мир човек може преспокойно да умре. И ще ти кажа как: слагаш човека в апартамент, оставяш го без работа, храниш го с майонеза, говориш му от дъжд на вятър и той е свършен!“
(1919-2002)
♥ Дърво без корен (Със съкращения)
Питаш ме как се казвам… Благодаря ти, благодаря! Аз една година вече съм в този град, всеки ден – кажи-речи – сядам на тази пейка и досега никой не ме е попитал как се викам. Ама ни-кой! Ти си първият и затова ти благодаря. Да си жив и здрав и на мойто положение – дай си боже – никога да не дохождаш!
Да съм гладен и жаден – не! Ако ме гледаш отвънка – всичко ми е пълно и равно. Дъщеря ми – женена, живее си в село, детето й – здраво, мъжът й – председател, синът ми е в министерството, дето се вика, първият помощник, инженер с диплома като чаршаф, с автомобил го вземат и връщат. Жена му – докторица, на заплата, къпят се в порцеланово корито. Яденето ми – ядене, креватът ми – креват, сам в стая и пак съм зле, зле и зле, та няма накъде! Ударил съм назад, отмалявам и се стопявам. Не ми се яде, не мога да заспя и все ми се въртят разни шашави работи в акъла, а пък няма на кого да кажа… Кажа ли – изнамират ме за луд.
Вземи едно просто, никакво нещо: киселото мляко. Казвам на сина ми Кирча:
– Нека бе, Кирчо, аз да ходя да купувам киселото мляко! Иде – върне се човек, хора види, хора го видят, „прошари се“, дето се вика… Нали?
– Няма – казва – да ходиш! Както си занесен, ще вземе да те прегази некое моторно средство и сетне кому беля на главата? – Мене! Седи си, казва, в къщи! Гледай си кефа!
И аз – в къщи. Какво да правя! Една къща – кон в нея да разиграваш, апартамент!… Накитено вътре, наредено, подредено, само, дето се вика, ти си артък… Килим до килим, да не смееш да ги настъпиш. Паркетът – излъскан, хай си шавнал, хай си паднал!
– Разполагай се вътре! – казва ми сина. – Разполагай се, живей си, яж, пий и за нищо не мисли!
Как бе, джанъм, да живея? С кого? С трапезарията ли, или с буфета, като ги няма синът и снахата от заран до вечер… Заран отидат, вечер се върнат и с връщането – залепят се на ваджишката кутия кино да гледат, докато стане време за спане, и тогава – „лека ти нощ!“ „Лека нощ“, „довиждане“, „довиждане“, „лека нощ“ – с тия думи се срещаме и изпращаме има вече година и кусур.
Хайде, докато беше детето им вкъщи – пак добре. Поиграеш си, поводим се и току-виж, разсеяли се мъглите от главата ми, но тая снаха, опустяла – боже прости! – взе, че го махна и го даде на детски ясли, та идва сега в неделята веднаж.
И да видиш ти за какво го прати! Да не научело от мен селски думи! Да си не разваляло езика, като му говоря селски. Да кажеш, че съм го учил на псувни? – Не! Изтървал съм една-едничка дума – „шибучка“, „шибучица“! Тънка пръчка за шибане. Казваме й в село „шибучица“, увива се и шиба. Давам я на внучето за кон и му казвам:
– Ето ти шибучица – да се не препънеш!
Че като зина майка му:
– Какво е това „шибучица“? Защо му не кажеш „пръчка“, ами замърсяваш езика му с такива думи?
– Абе снахо, какво има, че детето ще знае такава дума? „Тояга“ се казва на дебела тояга, а на тънката се казва „шибучица“, нека да знае и такава дума, може да му дотрябва!
– Той няма говедар да става, че да му трябва твоята „шибучица“! Той ще следва езикова гимназия и там ще се научи на каквото трябва! Няма да му трябва твоята „шибучица“!
И за тая дума „шибучица“ отгърмя детето в детските ясли.
– По-добре е – рекох на мъжа й, Кирча – да си се върна аз в село, а пък детето да си седи вкъщи.
Но той ме сряза:
– Никакво връщане! Ще се върнеш да кукуваш сам! Да ме носят злите езици по село, че не мога да гледам баща си. Разполагай се, казва, тука, яж, пий и за нищо не мисли!
Яж!… Ама не ми се и яде стоплената манджа от кутия! Сарми в кутия, кебапи в кутия, салами в кутия, всичко в кутия! Отворят кутията, изтърсят манджата, а че вземе снахата и сложи върху нея майонеза… В Германия ходила, видяла, че всичко се яде с майонеза, купила си апарат, прави си я, като се свърши – пак направи, тъй че свършване няма… Телешкото, свинското, сармите – всичко с майонеза! Не може да се разбере какви са триците, дето ги ядеш. А не можеш да не ядеш – серт жена – ще се разсърди.
Веднъж казвам на Кира:
– Тая майонеза ще ме свърши!
– Защо?
– Боли ме стомаха от нея.
– Има си хас – вика той – да си хванал някаква язва! Утре ще те заведа да те прегледат и ако имаш – да ти я изрежат!
– Води ме, нека ме режат!
Туй е кръст: бех готов да ме разрежат, стомахът ми на парчета да направят, само и само от майонезата да се спася!
Рекох веднаж да си счукам лук, чеснов лук, със сол и оцет – да се понаям с човешка манджа. След благата майонеза тая лютина ми дойде като мехлем, та повторих и потретих, но залисах се веднъж, забравих да разтворя прозорците и докторицата усети, че мирише на чесън.
– На какво – казва – смърди?
Аз как да я излъжа – казах й – лук!
– И какво търси тоя лук вкъщи?
– Ами… чуках и ядох!
Синя посиня! Тя като се разядоса, не вика, не кряска, няма такива простотии! Тихо си приказва, кротко, но та реже под лъжичката.
– Много добре, отлично! Ние да събираме с Кира тая покъщнина от разни краища на света, а ти да я омирисваш с чеснов лук! Ето, гардероба вече се е въвонил! Ще повикам – казва – дърводелец да го преполира, инак в тая къща гости няма да приема! В никакъв случай!
Едвам я склоних да не съсипва гардероба:
– Стисни, казвам, очите и пред тоя ми недостатък! Втори път – никакъв лук! Мир да има!
Мир, ала за какво ти е мир! Аз на два пъти влизах във война: в първата – фронтално, а във втората – като дивизионен обоз, и да ти кажа, от войната не умрях, нито се уплаших, но мога да ти кажа, че от мир човек може преспокойно да умре.
И ще ти кажа как: слагаш човека в апартамент, оставяш го без работа, храниш го с майонеза, говориш му от дъжд на вятър и той е свършен!
…
Оттогава все си ме човърка тая работа с кефа, та веднъж рекох да попитам и Кира:
– Ти, другарю инженер, често ми казваш да си гледам кефа. Какво е кеф?
– Ами какво? Да се наспиш. На кино да идеш. Можеш и белот да чукнеш, ако има с кого. Това е кеф: да не те закача никой за нищо.
– Вятър е – казвам – твоят кеф! Туй кино, дето всяка вечер ти го зяпаш, знаеш ли какво е? Все едно зехтин през стъкло да топиш. Хубаво е онова кино, дето ще си го играя аз… А това – да не те закача никой – то е смърт!
– Естествено е да се пенсионираш и да не те закача никой – казва ми Киро. – Да си почиваш.
– Не е естествено живият човек да го не закачат за нищо. Има ли в природата пенсионирана лисица? Няма! Няма и да има. Чул ли си да има пенсионирани орли? Да насядат край гнездото, а младите да им подават в устата мишки? Орелът, сине, хвърчи, докато изпусне последния си дъх и тогава пада на земята.
И му разправих на Кира какво ми се случи веднаж на „Бялата вода“. Пладнувам с овцете и си дялкам под една борика. Слушам по едно време нещо зафуча. Гледам: орел! Слиза откъм Персенк – надолу, все надолу, профуча над мене и – туп, падна зад бориката. Скочих и го намерих на поляната, разперил ей такива крилища, без рана, без дупка – мъртъв! Умрял, както си хвърчал! „Туй е – казвам, – сине, истината: да умираш, както си хвърчиш!“ А ти си ме затворил тука като в кафез! – И това ми се щеше да му кажа, ала го сдъвчих и глътнах.
Киро ме гледа, гледа, като че ма вижда за първи път.
– Ще те водя – кай – на доктор! Видиш ми се нервен.
– Джиросай ме – казвам – на докторите най-добре, че да си гледаш киното!
Мислех, че ще се досети какво съм му казал, но – не! Думите за него са като цифрите: двете си е две, нулата – нула! Аз пътувам за Широка лъка, той – за Багдад! Къде да се срещнем!
Ето, тая е дебелата бургия, дето ме пробива през нощта. Върти, върти, докато ме хвърли в огън и пот. Рипна тогава да отворя, вятър да ме лъхне, но щом отворя, и гръмне моторизираната пукотевица отдолу: пър-пър-пър, пу-пук-пук, търрр-гъ-ъррр, пър-ррр, пъррр-пър, пър-рр-бу-ум! Прас-ас – праскат мотоциклетите на улицата и те застрелват право в ушите и сърцето. Толчав град бе, наближава милион, с кмет и с една дивизия помощници, как се не намери никой да пропъди тия хиляда, нека са пет хиляди мотоциклета, дето го заглушават и развалят?
Затварям, значи, прозореца и турям главата под чучура! В това намирам сега-засега едно спасение. И в още едно: да си взема очите и да бягам! Пръст ми се иска да подишам, рохкава и топла – жива пръст! Само че с Кира да приказвам, все едно е да говоря на хладилника. Не че е лошо момчето ми – здраво е, работно е и честно, ама, да речеш, не се е мътило в майчин корем, а във варел, та не мирише на човешко мляко, а на бензин! Няма, значи, за какво да си говорим. Само една бележчица ще му напиша:
Кирчо, заминавам си в село. Дърветата, Кирчо, се пресаждат и пренасят, докато са млади. Ти ме доведе в града, насади ме, дето се вика, на стари години, ала коренче си нямам, сине! Корена ми е в село, та отивам да си го намеря, инак ще завехна, ще изсъхна и ще влезна в гроба с отворени очи. Прощавай, сине, и не ме търси!
Аз ще цепя за Широка лъка, а ти… ти карай за Багдад!
Баща ти: Гатю
...
Със съкращения от „Дърво без корен“, Николай Хайтов, „Диви разкази“, изд. „Христо Г. Данов“, 1976 г.
Снимка: Николай Хайтов (1919-2002)
