„Литературата ни предоставя възможност за трениране на способността ни за емпатия, а това от своя страна е една от най-богатите и ценни форми на концентрация, които можем да развием.“
~ Йохан Хари, „Откраднат фокус“ (Изд. Изток-Запад).
(Young Girl Reading on the Floor by Edgar Degas)
Четенето
Реймънд Мар е професор по психология в Университета на Торонто, един от социалните учени, направили най-много, за да изследват ефекта от четенето на книги върху ума ни. Неговите трудове са поставили началото на един новаторски подход към този проблем.
Като малък Реймънд четял страшно много. Идеята да разбере как четенето въздейства върху функционирането на ума ни му хрумва чак в края на следването му. Един ден неговият ментор професор Кийт Оутли го насочва към следния въпрос. Когато четем роман, ние сякаш се потапяме в съзнанието на друг човек. Това е симулация на социално взаимодействие. Представяме си други хора и техните преживявания по комплексен и дълбинен начин. Затова може би, казал той, ако четем много романи, ще станем по-добри и в реалното разбиране на околните. Може би литературата ни предоставя възможност за трениране на способността ни за емпатия, а това от своя страна е една от най-богатите и ценни форми на концентрация, които можем да развием. Заедно те решават да започнат научно изследване по тази тема.
А тя никак не е лека. Други учени са разработили техника, при която първо се дава пасаж за четене и веднага след това се проверява нивото на емпатия. Но според Реймънд тук има големи недостатъци. Ако четенето ни въздейства, то това се случва в дългосрочен план, а не подобно на хапче екстази, което глътваме и незабавно усещаме ефектите, продължаващи не повече от няколко часа.
Заедно с екипа си той разработва находчив тристепенен експеримент, предназначен да провери дали подобни дългосрочни ефекти са налице. Участниците са поканени в лаборатория, където им се показва списък с имена. Някои са на известни романисти, други са на автори на документална и научна литература, а трети на случайни хора, които изобщо не са писатели. Задачата е да се оградят имената на романистите и отделно на другите автори.
Допускането било, че хората, които четат повече художествена литература, ще разпознаят имената на повече автори на проза. По този начин се формирала и интересна група за сравнение – на онези, които четат повече нехудожествена литература.
След това Реймънд дава на всички два теста. Първият е базиран на техника, използвана понякога за диагностициране на аутизъм: първо се показват поредица от изображения на зоната около човешките очи и трябва да се отговори на въпроса какво мисли съответният човек. Това е начин да се провери как се справяме с разчитането на фините сигнали, разкриващи чуждото емоционално състояние. Във втория тест участниците гледат записи на реални хора в реални ситуации, като например двама мъже, които току-що са играли скуош и в момента разговарят, и трябва да се досетят какво се е случило – кой е спечелил, какви са отношенията им, как се чувстват. Изследователите знаят истинския отговор и така могат да видят кой се справя най-успешно с тълкуването на социалните сигнали.
Резултатите са еднозначни. Колкото повече художествена литература четем, толкова по-добре се справяме с разчитането на чуждите емоции. Ефектът е огромен. И не става дума просто за по-добра образованост, доколкото участниците, които четели много нехудожествена литература, не демонстрирали подобна способност за емпатия.
Попитах Реймънд защо е така. Четенето, обясни ми той, изгражда „уникална форма на съзнание… Докато четем, ние насочваме вниманието си навън към думите върху страниците и в същото време огромна част от него е насочена и навътре, докато си представяме и ментално симулираме ситуациите“.
Процесът е различен от този, при който просто затваряме очи и се опитваме да си представим каквото и да било. „Тук нещата са структурирани – вниманието ни е разпределено по уникален начин, като осцилира навън към страницата, към думите, и след това навътре, към нещата, които тези думи репрезентират.“ Това е начин да се съчетае „насочено навън и насочено навътре внимание“. Когато четем художествена литература в частност, ние си представяме какво е да бъдем някой друг. „Опитваме да разбираме другите герои, техните мотиви, цели и да проследяваме в динамика тези различни елементи. Това е специфичен тип тренинг. Вероятно използваме същите когнитивни способности, когато опитваме да разберем околните в реалния свят.“ Така прозата се оказва много по-добър симулатор за виртуална реалност в сравнение с машините, които напоследък се рекламират и продават под това име.
Всеки от нас може да преживее съвсем малка частица от човешкия опит, продължи Реймънд, но когато четем, ние се докосваме и до преживяванията на другите. И това не изчезва, когато затворим романа, защото при срещите ни с реални човешки същества ние вече ще сме по-добри в това да се поставяме на тяхно място. Четенето на текст, сведен до изреждане на факти, може да ни прави по-информирани, но няма следствия по отношение на разширяването на умението ни за емпатия.
Съществуват вече десетки други изследвания, които повтарят тези първи резултати, открити от Реймънд. Попитах го какво би станало, ако открием медикамент, който стимулира емпатията подобно на прозата. „Ако няма странични ефекти – отговори той, – вероятно би станал много популярен.“ Колкото повече говорехме, толкова по-ясно си давах сметка, че емпатията е една от най-комплексните форми на внимание, на която сме способни – и най-ценната. Много от най-значимите стъпки напред в човешката история са били такива тъкмо по отношение на способността ни за емпатия – осъзнаването от страна на поне неколцина бели хора, че другите етнически групи – също като тях – имат чувства, умения и мечти; осъзнаването от страна на някои мъже, че упражняват власт над жените по нелегитимен начин, който причинява истинско страдание; осъзнаването от страна на много хетеросексуални, че гей любовта е съвсем същата като всяка друга любов. Емпатията прави възможен прогреса и всеки път, когато я задълбочаваме и разширяваме обхвата и, ние разширяваме и нашата вселена още мъничко.
Но – както пръв забелязва Реймънд – тези постижения могат да бъдат интерпретирани по много различен начин. Например, че четенето на проза с течение на времето стимулира емпатията. Но и че хората, които вече са достатъчно емпатични, просто са по-привлечени към четенето на романи. Поради това изследванията му се оценяват като противоречиви и биват критикувани. Според него вероятно и в двете интерпретации има истина. Но има някои знаци, каза той, че четенето на проза наистина води до значими ефекти: едно от проучванията му установява, че колкото повече книжки с приказки се четат на децата – нещо, което родителите избират дали да направят, – толкова по-добре се справят те с разбирането на чуждите емоции. Това означава, че опитът, натрупан при слушането на приказки, действително стимулира способността за емпатия.
Ако имаме основания да вярваме, че четенето на художествена литература подобрява емпатията ни, известно ли ни е какви са ефектите върху нея на другите форми на комуникация, като социалните медии, които го заменят? Реймънд каза, че най-лесно е да се държим надменно по отношение на тях и да изпадаме в морална паника. Според него това е глупаво. Има немалко неща, които са ценни и в социалните медии, подчерта той. Ефектите, които неговите изследвания показват, не се свеждат до хартиения лист с напечатаните думи, а най-вече до потъването в комплексен наратив, който симулира социалния свят. Изследванията му са показали, че гледането на дълги телевизионни сериали е също толкова ефективно. Но има и уловка. Друго негово изследване установява, че децата са по-емпатични, ако четат книжки или гледат филми, но не и ако гледат по-кратки шоута, видеа и т.н. Това според мен съответства именно на опита, който ни предоставят социалните медии – ако виждаме света посредством фрагменти, емпатията няма да бъде стимулирана така, както това се случва, когато сме ангажирани с нещо по устойчив начин.
Докато говорехме с Реймънд, си помислих, че интернализираме самата тъкан на гласовете, на които сме изложени. Когато ни въздействат сложни наративи за вътрешния живот на други хора за дълги периоди от време, това буквално преформатира нашето съзнание. Ставаме по-проницателни, открити и емпатични. Ако, за разлика от това, сме изложени часове наред всеки ден на несвързани фрагменти – преобладаващи в социалните медии – и мисленето ни ще бъде моделирано по сходен начин. Вътрешните ни гласове ще станат по-груби и недодялани, по-силни, но по-малко чувствителни за финото и крехкото. Внимавайте какви технологии използвате, защото с течение на времето съзнанието ви ще се оформи по техния калъп.
Преди да се сбогуваме, попитах Реймънд защо е посветил толкова време на въпроса как четенето на проза въздейства на ума ни. До този момент той говореше като техничар, обяснявайки в невероятни подробности своите методи на изследване. Но сега лицето му сякаш се обля в мека светлина:
– Ние всички сме заедно върху тази огромна топка от кал и вода, която неотклонно се движи към своя катастрофален край. Ако искаме да разрешаваме истинските си проблеми, не можем да го направим сами. Затова според мен емпатията е от огромно значение.
Из: „Откраднат фокус“, Йохан Хари, изд. „Изток-Запад“, 2022 г.
Картина: Young Girl Reading on the Floor by Edgar Degas; chinaoilpaintinggallery
