„Вие хората на земята сте загубили нишката, която свързва душата ви с истината, а здраво държите ония нишки на заблудите, които ви правят кукли за марионетния театър на живота.“
~ Георги ТОМАЛЕВСКИ, „Слънце след буря“
В мрежата на измамите
Нашият живот протича в гъстата мрежа от условности. Да разгадае човек в даден момент кое е съществено и кое не, кое е потребно за развитието му и кое не, кое ще нарече достойно и кое - скверно, е въпрос на мъдрост. Само оня, който има ръководните принципи на истинското и проверено знание за живота, може да каже, горе долу, че е свободен от измамната игра на релативното, в границите на което протича голяма част от нашия личен и колективен живот. Унаследените навици, подражанието, множеството изисквания на нашето аз, както и условностите на средата, в която сме поставени да живеем, ни карат да вършим, да мислим и да вярваме в неща, които са на неизмеримо голямо разстояние от други едни, които, в същност, ние трябва да тачим за съществени. Малко или много, всяко човешко същество е жертва на едно робство, защото никой човек, освен великите учители на човечеството, не е живял на земята без да е загубил една голяма част от своята свобода. Ако имаше хора, които можеха да виждат света на истинската причинност за всичко, и ако тяхното проникващо око би било в състояние да зърне света, в който протича нашият духовен живот, там той бе видял неизброимо много, и непоносимо тежки вериги, които нашето оковано аз влачи след себе си.
Достатъчно е да хвърлим бегъл поглед край нас, за да се убедим, че различните - човешки същества, включително и ние, влачим непоносимо тежки вериги на заблуда поради липса на светлина относно много и то катадневни неща. Като виждаме сенките, хвърлени от реалността, ние смятаме, че служим на самата реалност и даваме на тия измамни миражи най-ценните, най-прекрасните неща от душите си.
Като се мислим за свободни, ние теглим страшен ярем, като се мислим за грешни, ние се самоизяждаме без причина, а като се мислим за справедливи и богоугодни, ние вършим най-страшните жестокости и неправди. Какъв ли отговор би ни дала мъдростта, родена в абсолютния свят на духа, ако се изправехме пред нея и ако бихме пожелали да сравним с светлината й нашите постъпки, нашите принципи и възгледи?
Вие хората служите заради потребностите на едни измислен закон, заради принципите на един измислен морал, поради страха от един измислен бог, - би ни казала тая мъдрост. Вие хората на земята сте загубили нишката, която свързва душата ви с истината, а здраво държите ония нишки на заблудите, които ви правят кукли за марионетния театър на живота. Ръката на навика, традицията, суеверието и коравосърдечието, която тегли тия нишки и ви кара да подскачате, вие считате за истински двигател в живота си, защото тя ви принуждава и отнима личната ви свобода, а ръката, която кротко сочи пътя към самия себе си, пренебрегвате и отминавате дори с насмешка, защото тя ви дарява свобода и не ви принуждава в нищо.
И всеки ден ние страдаме, превити под убийствената условност, без да имаме смелостта да я отхвърлим от гърба си и без да възроптаем срещу нея, защото пред очите ни се изпречва фантомът на традицията, навикът и страхът от една картонена планина, с която е декорирана сцената на нашия живот и което планина носи громкото име: обществено мнение. По такъв начин, ние живеем увлечени в потока на едно робство, на което не познаваме началото и края.
„Не прави така“, „не постъпвай така“, „не се отнасяй така“ и хиляди още други възбрани висят над нас, без да сме обяснили значението им, произхода им, без да сме проверили, че те, наистина са отрицателни неща.
„Направи така“, „постъпи така“, „разреши тоя въпрос по тоя начин“ и още хиляда други препоръки за неща, чиято положителна стойност не сме проверили нито веднъж с никоя абсолютна мярка се натрапват в живота ни от друга страна. Хората на науката, които познават добре релативността на световните явления, са определили една абсолютна мярна система. Те са я възприели доброволно и си служат с нея, с нейната категоричност, за да избегнат хаоса, който няма място в положителното знание. В духовния живот, в света на морала и философията, няма такава конкретна мярка за нещата и затова човечеството непрестанно се лута в догадки и противоречия.
Светът е пълен с възбрани и препоръки които понякога си разменят значението, но още никой не познава абсолютната мярка на това, което се нарича морал. По начало човек е свободен и ограниченията в които живее, произлизат от самия него. Човек е поставил над човека закони и възбрана, защото е загубена абсолютната мярка. Той живя хиляди години за да я разбере и трябваше да дойде Христос - най-великият от майсторите на духа, за да му я припомни. Тая абсолютна мярка е любовта, която е същевременно най-могъщият закон и най-безграничната свобода. Закон е, защото без нея животът се превръща в смърт, а е свобода, защото никой не я налага. Любовта се възприема и се дава по свободен избор. Любовта ни прави могъщи, безсмъртни и велики и защото се възприема свободно и непринудено, прави ни достойни граждани на космоса, равноправни участници в развитието и провеждането на великия план.
Що е добро? Отговорът е следният: Добро е онова, което е направено с любов. Добро е онова, което ни издига във висините на безкористието и ни отдалечава от мрачния образ на егоизма. Ако ти уловиш и затвориш в кафез една птичка и кажеш, при това, че я обичаш, ти си в противоречие със себе си. Сравни постъпката си с любовта и ще видиш, че ти лишаваш едно същество от най-любимото за него - свободата на простора. Не е любов това, което отнима свободата. Вгледай се наоколо. Не прилича ли животът на огромен затвор, където хиляди пъшкат, заключени в клетките на нечий егоизъм. Хванат някого от любов, затворят го зад решетките на един чужд, оскъден живот, пазят го от любов като арестант и най-после го погребат от любов. Това е най-голямата лъжа в света, срещу която Христос дойде да воюва. Тази, неистинската, криворазбрана любов, която произлиза от егоизъм, трябва да се замени с любовта, която дарява свободата.
С тази, именно единствена мярка на любовта не е вече невъзможно да разрешим трудните задачи на живота. Но хората отхвърлят тая мярка, защото е трудно да си изяснен пред себе си и предпочитат измислените норми, които позволяват да се изопачава истината.
Набедят някого и казват, че той е паднал човек, защото е извършил това, или онова. Обществото го подгони, но никой не се вглежда по-дълбоко, никой не търси причините, защото се бои, че ще открие себе си в него. Най-строгите съдници са тая, които или са били страхливи да извършат същото, или не са имали възможност да го извършат. Всички грозни жени са големи моралистки. Всички „почтени“ жени са жестоки спрямо някоя нещастница от улицата, но са много снизходителни към собствените си простъпки, защото те са покровителствува от конвенционалната нравственост. Ако някое момиче, в увлечението си и в обичта си по някого, даде целия си душевен и телесен живот, веднага бива наричано безнравствено. За неговата грешка няма извинение, а други, които са употребили всички възможни хитрини и непочтени манипулации, да се наредят по сметка, като за постигането на тая ся цел не са пощадили нищо по своя път, се наричат нравствени. Ако любовта между две същества се нарича безнравствено дело, то трябвало би всеки брак, направен по сметка, в който липсва любов, да се нарича безнравствено съжителство.
Ако една срещната на пътя любов може да те вдъхнови за голяма и човечна постъпка, ако една жена, или мъж, които обичаш, може да те направят по-милостив и по-снизходителен към стоящите по-долу от тебе, тя е по-ценна любов, отколкото една дружба, която те прави груб, коравосърдечен и алчен.
Градивните елементи на брилянта са същите, които лежат в калта, където са паднали въглищата и саждите. Ние се гнусни от нещо захвърлено, защото сме възпитани така. Нечистотата, от която извръщаме очи, е била в нас и тя е сигурно по-малко отвратителна от ужаса на жестокостта, която срещаме в живота, защото тя е била някога и наша мисъл. Ето защо, великите мъдреци са казали, че скверно е онова, което излиза от устата ни, т. е. нашата мисъл и нашата реч. Нечисто е онова, което е неорганизирано и нестройно, в което липсва съграждащата сила, а не онова, което е отрепка на материята. Нечиста е лъжата, защото е родена в най-дълбоките пазви на егоизма..
Мрежа от условности и измами! Ние ходим из нея като сред мрачна гора, пълна с заплетени храсти, с измамни гласове и с миражни огньове. Вгледайте се в живота наоколо, вижте изминатите стъпки, взрете се в пътеката, която се извива и губи в неизвестността. Кой освен любовта и блещукащия светилник на нашия разум, ще ни помогне да вървим напред? Кой ще ни изведе из гъстия лабиринт на това преплетено многообразие, от тия миражи, от тая относителност? Кой ще ни бъде водач, ако не познаваме съзвездията над нас?
О, да имахме една малка блещукаща Звездица за водач, едно поне мъничко пламъче върху купола на безкрайното небе, една поне съвсем тиха дума да чуехме сред това безответно мълчание край нас!
От: „Слънце след буря“ (Есета), Георги Томалевски, изд. „Житно зърно“, 1946 г.
Снимка: Георги Томалевски (1897-1988)
