„Всяка партия има своите хиляди гладници, хиляди „наши“, които е длъжна да нареди на държавната трапеза, като дойде на власт, а хиляди други, изпъдени от служба, ще очакват нови политически промени, за да се докопат пак до кокала…“
Службогонци, 1900 г.
(Избрани фрагменти из репликите на Балтов, Квасников и Боздугански)
Никола Балтов, министър; Станчо Квасников, роднина на Балтова; старец с лице здраво, червендалесто; облечен във френски шаячеви дрехи; Боздугански, человек на средна възраст, с големи мустаци, завехтял. Пернат
§
Балтов (извръща се към вратата). Стоянке, кажи на останалите да ме чакат в министерството и заключи вратнята не пускайте вече. (Сяда.) Решително, аз съм обезкуражен. Просители, просители, наводнение! Една полуда. Цяла България сякаш се е спуснала за служби… Става несносна тиранията на положението ми. Да не беше малодушие, щях откажа още първата неделя. Докторът ми не позволява да изляза извън; но и тука съм в обсада. (Влиза Квасников с запалена цигара в ръка.)
Квасников (шеговито). Видиш ме, жълт съм като керемида във вода. Много ти здраве. (Сериозно.) Какви са тия хора долу? И в коридора, и на улицата.
Балтов (натъртено). Кандидати за държавната трапеза, просители за служба.
Квасников. Та тъй разваляте нашите българи я! Нека работят, джанъм!
Балтов. Ела, та им кажи. Чакат все на улицата, трупат се в коридорите на министерството, пълнят двора ми, мяркат се пред трапезата ми, кога обядвам. Нямам мирен залък. Това е само у мене, представи си какво е и другаде! Обаждат се никога неподозирани роднини и роднини на роднините им, откриват се безчислени приятели, от които за пръв път узнавам за някакви някъде техни услуги, на мене или на баща ми, или на дяда ми. Препоръки, картички от депутати, които обещавали служби при изборите, валят, по грамади всеки ден събирам. А сега, откак временно управлявам още две министерства — то е ужас.
Квасников (пуши). Мързеливи години, никой не ще да работи. На̀, и моят чапкънин Пенчо…
Балтов (пресича го). Наплашил съм се и в улицата, когато вървя…. Изгубиха се у нас, дядо Станчо, старите добродетели. Освободихме се, ама се и разпасахме. Бягаме от работа. Работят и богатеят у нас чужденците, а ние ставаме службаши, докат достигнем да им станем слуги… Цял ден такива ми са гостите: все службогонци. Ти си може би първият, който ми идеш на гости не с тая цел.
***
Квасников. Николчо е даскал — не знам какъв даскал е: все бягаше от школото и котките бесеше… Не оставяше котка в махалата… А пък Димо е писар при началника в Сливен. Ама така лошо пише, како Доне, щото, когато чета негово писмо, турям си краката в студена вода. (Балтов се изсмива.) На Аврамча му изработихме в богословското училище, ще го направим владика. Има глас херувимски: като писне, сто зурли заглушава.
Квасников. Уважавам ония младежи, които бягат от чиновничеството. Днес кьорав и сакат службаш иска да стане, тъй ли?... На, одеве това приказвахме тука: берберин хвърлил бръснача, търговецът аршина, селянинът ралото — искат служби. Всичките искат търтеи да бъдат на народния гръб. Ами кой ще работи тогава? Кой ще поддържа държавата?
….Ами ако всички селяни станат разсилни и министри и зарежат ралото, тогава ние, гражданите, ще измрем от глад?
…Ето го сега и тоя шоплак, и той засладил за служба, ралото му тежи. Кой го знай, може в душата си да мисли един ден министър да стане. И защо да не стане? Министрите не се раждат, а ги правят. Днес едно дърво да вземеш и да му речеш: „Стани министър!“ — и то ще се оминистерй…
***
Боздугански. Сега вече Балтов трябва да ми даде служба. Сега именно имам най-голяма нужда да служа на милото отечество. Пхюй, мизерии и поразии, откак съм човек! Знам девет езика, способен съм за всяко нещо, имам ум да въртя цяло царство, а умирам от глад. Поразия! Всичко предприемах и във всичко фиаско. Ставах и вестникар. Не вървя. Спрях вестника на втория брой. Какво спечелих? Само седем абонамента, които събрах. И литература захващах — и от нея няма файда. Литературата е средство да умреш бавно от гладна смърт… Ожених се. Жена ми ме напусна на втората неделя. Не можа да ме оцени… (Мисли.) Тъжно ми става, като си помисля, че в България има хиляди и хиляди служби, а за мен няма служба. (Тупа с крак, навъсен.) Но аз няма да мра от глад! Или трябва да ида да работя с моето образование и таланти? Аз съм заслужил на България! Служба ми дай, господин Балтов! Три министерства сега имаш в ръка! Служба дай или смърт! Дай ми учител, дай ми в полицията — всичко приимам… Дай ми в краен случай инженерство, секретар или дипломатически агент, началник на пожарната команда!… Няма? Тогава има вакантна служба редактор на „Държавний вестник“… Аз съм се борил и жертвувал за народа. (Назърта към лявата врата.) Ах, каква лъскава женица! Автос-пиос? (Хваща се за корема.) Ох, нямам барем съпруга да ми утешава душата… (Поглежда из дясната врата.) Един простак.
***
Квасников. Суха благодарност не храни гърло… Аз ти давам служба, жена, преднина, честит живот… А вие какво? Слушайте: всеки месец една кутия хубав видински чер хайвер на кума! С това условие.
Балтов (учуден). Що значи това? (Съглежда писма на масата и ги преглежда.) Това са частни писма. Препоръки пак! Вечно препоръки! (Разтваря едно писмо и го чете, най-напред мълком, после с глас.) „Не отказвайте, драгий господин Балтов, защото това лице е верен наш човек.“ (Въси се.) Наш човек! Това му е всичкото достойнство! И защото е наш, аз трябва да му дам службата на други един съвестен чиновник, който наистина не е наш човек, но е човек. (Отваря друго писмо и чете.) „Любезний Балтов, препоръчвам ви горещо молбата на господин Ивана Георгиев, наш привърженик и заслужил в изборите на партията, заради интересите на която побърка и напусна търговията си…“ Това е от народния представител Димитров. (Хвърля писмото на масата.) Жертва, значи, на партията! Мъченик! (Отваря друго писмо.) От друг депутат. Препоръчва ми един Михайлович. Той пролежа две години в затвора за кражба или за изнасилване… не помня добре… И той мъченик на партията! Мерзост! (Чете друго писмо мълком, после с глас.) „Господин Рачев, както лично ще ви заяви, спира вестника си, понеже е решил от опозиционер да стане наш партизанин. Не е благоразумно да се изпуска такава сила и ще бъде акт от политическа мъдрост да му се даде една служба…“ (Захвърля писмото на масата и отваря друго писмо.) От депутата Крилов. (Чете.) „Приносящият това писмо…“ (Продължава мълком да чете, а после с глас.) „…Не му отказвайте тая службица, понеже в ланските избори при едно сбиване с неприятелите има счупени два предни зъба и едно ребро. На него главно дължа избора си…“ (Взима друго.) Ха! От подпредседателя на камарата! Ходатайствува за Боздугански. (Усмихва се горчиво.) Сигурно Боздугански и нему е посочвал револвера си. (Чете друго писмо мълком. Удря си ръката по масата.) Мене ме просто душат! Разврат! А интересите на службата, на държавата, на страната? А страшното социално зло? Но кой мисли за това? Всяка партия има своите хиляди гладници, хиляди „наши“, които е длъжна да нареди на държавната трапеза, като дойде на власт, а хиляди други, изпъдени от служба, ще очакват нови политически промени, за да се докопат пак до кокала. Всяка партия си има войска паразити, откъснати от живота, непотребни на обществото, които могат да живеят само на народния гръб… И тая сган расте, увеличава се всеки ден и час. Така е било досега, така ще бъде и занапред. Ужасно! Ето наизлечимия недъг на изкилений парламентарен живот у нас. Всички съдействуваме за разпространението заразата на леността, на развалата на народната душа, губим цели поколения, като ги правим неспособни за труд и честност!… Възмутително! (През целия тоя монолог Квасников гледа от прозореца. Влиза Разсилният отдясно.)
***
Балтов (влиза, към присъствующите). Господа! Да ви обадя една благополучна новина: отървахте се от мене и аз от вас! Министерството падна!
Януари 1900 г.
...
Със съкращения от: „Службогонци“ (Станчо Квасников на гости у министъра. Комедия в две действия), Иван Вазов; София - издание на Хр. Олчевата книжарница - 1903 г.
Снимка: Иван Вазов; Национален литературен музей, dictionarylit-bg.eu
