„Има голяма разлика в това дали отстъпваш от безсилие, или отстъпваш, понеже искаш да направиш това. Този, който съзнателно се стреми да отстъпи, е по-силен от човека, който „побеждава”.“
(Seated Woman by Georges Seurat)
† За смирението
Понякога си задаваме въпроса – какво всъщност означава тази добродетел смирение? Означава ли винаги да отстъпваме? Винаги да сме онеправдавани? Всички да ни презират и експлоатират? В действителност нещата при истинската добродетел не стоят точно така. Има голяма разлика в това дали отстъпваш от безсилие, или отстъпваш, понеже искаш да направиш това. Този, който съзнателно се стреми да отстъпи, е по-силен от човека, който „побеждава”. А някои отстъпват просто от безсилие, което е понятно и съвсем човешко. Да вземем за пример връзката между възрастните и децата. Ако едно дете дойде да те удари или ритне, ти го оставяш да си продава фасоните и не вдигаш ръка да го удариш, а се опитваш да го успокоиш. Не се отбраняваш по адекватния начин. Ние обикновено отстъпваме и даже са радваме и оставяме децата да ни „отмъстят”. Постъпваме така, защото чувстваме безопасност, гарантирана ни от нашата сила, от това че сме по-големи и едно хлапе не може да ни навреди.
Същото е със смирения човек – той има сила да отстъпва, да понася другия и от никого не се страхува. Не че се прави на силен, напротив. Преди да попадне в конкретната ситуация, смирението вече му дава ключа на връзката с Бога. Т. е., смирен е този, който може да нарича Бога свой Баща. Спомняте си, че когато Христос казва да се молим, първата фраза на молитвата е „Отче наш”. Първата дума, първото движение и първата връзка, е връзка между баща и дете. Бог е наш баща. Смиреният човек е този, който оставя своята воля, принизява себе си, както Христос се е понижил и е станал Човек. Отказва своята воля и приема Божията – само така може да нарича Бога свой баща. По този начин човек се чувства като Божие дете, а хората от целия свят чувства като братя, сроден е с цялото творение. И творението се сприятелява с него. Дори да искат да го убият, такъв човек чувства хората като свои приятели. Не го интересува дали другите го мразят смъртно. Защото той придобива поглед, виждащ отвъд външната страна, където възприема другия като единосъщен човек, Божи образ, дете на Бога, негов брат. Всичко принадлежи на Бога и Той го управлява. Такъв човек се чувства много уютно в мирозданието на Отца си, защото е като детето в дома на баща си. В бащиния дом човек чувства голяма сигурност и голяма радост. Човек по този начин се сближава и сприятелява и с природата, и с хората.
*
Много е тежко, когато един млад човек живее под бремето на тревогата, постоянно с въпросителни – какво ще стане, ако стане война, бомбардировка и има окупация? Свършено е с всичко, което правим, всичко загива. Затварят университетите, приключваме с дипломите, инвестициите, всичко… Турците няма да ни питат какви дипломи имаме! Освен това – болести, неуспехи, цялото това трудно положение може да хвърли човека в голяма депресия, т. е. – в отчаяние. Човек може да изпадне в пълно недоумение какво става в крайна сметка. Ако човек няма сили да изплува над нещата, тогава ще потъне, ще се разбие. Един светец казва, че сърцето на смирения човек от нищо не се страхува, абсолютно от нищо. Защото този, който е под всички, къде да падне, пита св. Исаак, този който се е поставил по-долу от всички неща, накъде по-надолу? Той е смирил себе си дълбоко и, смирявайки се, е почувствал свободата на Божие чедо, почувствал се е дете на Бога. От тази позиция вече не съществува нещо, от което да се страхуваме.
Когато човек има смирение, той се чувства много на място във всяко пространство и ситуация, никъде не среща затруднение и за него нищо не е трудно. Нито се срамува от нещо, защото всичко около себе си чувства близко и хармонично. Всичко е в приятелски отношения с него. Затова, когато виждаме в нас да се създава чувство на подозрителност – че другите ни иронизират, експлоатират, не ни обичат, докато ние сме им показали приятелско отношение, че са неблагодарни – да знаете, че тези неща са показател за духовна болест и немощ. Не е възможно смиреният човек да гледа по този начин. Дори действително да го онеправдават, той въпреки това оправдава хората, чувства любов и състрадание към тях и разбира, че този, който върши злото, има по-голяма нужда от Божията милост, от този, който претърпява и понася вреда. Т.е., когато ни направят някакво зло, този, който ни го причинява, е в по-лошо състояние от нас – „жертвите”. Тогава човек не се самосъжалява, че са му причинили зло, а гледа другия и го обича, защото любовта е последица от смирението. Никой човек не може да обикне, ако не се смири. Затова Христос ни е възлюбил докрай, именно защото е принизил Себе Си и е прегърнал човека. И ние, ако искаме да обичаме когото и да е – било в брака, или родителите ни, колегите, трябва да се научим, че правилното движение на любовта е не да изискваш от другия, или да претендираш за нещо, а ти самият да изхвърлиш всичко, което имаш и да се отдадеш на другия човек. Това е любовта. В момента, в който търсиш нещо от другия, макар и да го смяташ за правилно и той да ти благодари – тогава започват отмъщенията, инатенето, любовта започва да става користна. Любовта на Светия Дух не е користна.
*
По отношение на самите себе си – нека се приемем такива, каквито сме, с нашите недостатъци, немощи и безсилие, и да спрем онези безкрайни въпроси: защо, защо… И да потърсим и намерим причините, защо правя това нещо и го желая, защо да имам тази страст. Обикновено търсим отговор не защото искаме да научим истинската причина, а защото все едно казваме: „Как мога да правя това нещо?!” И това ни води до разрив със самите себе си. Това не е разривът на смирения човек, който е градивен, а егоистичен разрив, който потапя душата в скръб, мъка, отчаяние и обезсърчаване. Мнозина казват – имам някаква страст. Приеми, че имаш в себе си тази страст! Защото те го казват, не за да си помогнат, да се избавят от нея, или да се опитат чрез покаянието и благодатта да доближат Бога, а за да престанат да имат угризения. Но и самите угризения не са духовно явление, дори да ги имаме, това е психологично явление. Отците не говорят за угризенията – те са психологичен синдром, направо са си един болен егоизъм. И решаваме, че трябва да отидем да се изповядаме, за да изчезнат угризенията. Това е друга болест – от едната отиваме в друга. Не се изповядваме за това – грехът не е на психологично ниво, за да се занимаваме с угризения и с различни други психологични състояния. Грехът е богословски, духовен проблем и последиците от него засягат първо нашата душа, а след това въздействат и върху тялото, върху ума. Когато съгрешаваме, нямаме угризения или депресия, а имаме съзнание, че грехът ни отделя от Бога, нашия Баща, изопачава това, което Бог е създал за нас и започваме диалог на покаяние. Казваме на Бога: ние сме Твои деца и това, което сторихме, разруши тази връзка, молим Те да ни помилваш. Приемаме събитията такива, каквито са – ето, това съм аз, дори и по-лош и по-зъл. Ако всеки от нас познаваше другия, представяте ли си какво би станало. Ако се изобрети машина, която да чете нашите мисли, горко ни! Всеки да разбира какво мисли другият, какво мислим и какво има в нас – неописуемо зловоние! Такива сме.
Изобщо да не се впечатлявате – всички без изключение, и аз, който говоря, и вие, които ме слушате, такива сме всички. Не трябва да се ужасяваме, нито да се паникьосваме, още повече пък да се питаме – как е възможно аз да помисля това? Е, какво да помислиш, щом цялата природа е изопачена от греха, кое ти се струва странно!? За съжаление, това е естествено греховно състояние. Сега има борба и тя се състои в това да разбираш своето положение и да го приемаш, не за да си остане така, а да го кръстиш в банята на покаянието и духовния труд, благодатта на Бога, която постепенно обновява човека. Цялото това движение, този процес е именно православната позиция. Затова и православният човек е човек, който се движи в свобода и уют, макар и да носи в себе си факта на греха – той знае да плаче за греха, а не да бъде потопен от него, той го признава, разбира го, но чувството за връзката с Бога е по-велико от това чувство за греха. Ако четете Патерика, там ще видите постоянно истории на подвижници, описващи битките, които са водили. Там присъства дяволът, който се противи на битката, на подвига и обикновено изтъква един довод – ти си грешен, няма да се спасиш. Те пък казвали: да, грешен съм, никой не се съмнява в това, но това засяга мен и Бога, ти няма да ми се правиш на адвокат. Един старец, когато помисълът му казвал, че върши много грехове и няма да се спаси, отговарял: „Не сме те назначили за адвокат, аз и Бог добре се разбираме.” Това е! В тази синовна връзка с Бога човек се движи свободно в пространството на Божията любов.
Източник със съкращения: pravoslaven-sviat.org
Картина: Seated Woman by Georges Seurat; chinaoilpaintinggallery
