„Въпреки високата си позиция в хранителната верига хората сами са си най-големият враг. Повече от което и да е друго животно, ние водим борби срещу самите себе си.“
Силата на любовта
Може би ще се съгласите, че думите на Руми за силата на любовта са благородни, но сигурно не вярвате, че важат за размирното ни съвремие, на което може би приляга повече „оцелява на най-приспособеният“. Не е ли бил прав Дарвин, че насилието стои в основата на живота? Не е ли то път към естествения свят? Какво ще кажете за всички онези документални филми, в които животни преследват животни, животни хващат животни, животни убиват животни? Не притежават ли хората вродена склонност към насилие? Логиката е следната: животните са жестоки, хората са животни, следователно хората са жестоки.
Не! Хората не са „роби“ на вродената, яростно конкурентна природа, както и на гените, които ни разболяват или ни правят жестоки. Шимпанзетата, които са генетично най-близки до хората, ни дават доказателство, че насилието не ни е вродено. Един вид шимпанзета, бонобо (шимпанзе-джудже), създават общества, живеещи в мир, без в тях да доминират нито мъжките, нито женските маймуни. За разлика от другите видове шимпанзета, обществото на боноботата не се подчинява на физическия превес, а на принципи, които могат да се опишат с максимата „правете любов, не война“. Когато шимпанзетата от този вид бъдат предизвикани, те не започват кървави боеве, а изразходват насъбраното напрежение, като се съвокупяват.
Едно ново изследване, направено от биолога Робърт М. Саполски и Лайза Дж. Шеър в Станфордския университет, разкрива, че дори насилието, което проявяват дивите павиани, едни от най-агресивните животни на планетата, не е генетично заложено (Sapolsky and Share 2004). В една обстойно проучвана група павиани агресивните мъжки измират от заразено месо, което са си набавили от боклукчийските кофи за туристите. След тяхната смърт социалната им група се преструктурира. Според изследването женските насочват останалите, по-слабо агресивни мъжки към поведение на сътрудничество, което води до създаването на изключително миролюбива общност. В уводната статия в „Обществена библиотека по биология“, където е публикувано станфордското изследване, изследователят на шимпанзета Франс Б. М. де Ваалот Университета „Емъри“ пише: „не е задължително дори и най-свирепите примати да останат завинаги агресивни“ (de Waal 2004).
Освен това, без значение колко филма сте гледали по „Нашънъл Джиографик“, хората не са подвластни на закона за безпощадната конкуренция. Ние сме на върха на хранителната верига хищник/плячка. Ние оцеляваме, хранейки се с организми по-ниско в йерархията, но не можем да бъдем изядени от по-висши организми. Без естествени врагове хората не могат да бъдат ничия „плячка“ и са пощадени от насилието, което подсказва този термин.
Това, разбира се, не означава, че човекът е извън законите на природата, защото в крайна сметка ние ще бъдем изядени. Ние сме смъртни и след като умрем можем да очакваме, че след дългия си и лишен от насилие живот нашите останки ще бъдат погълнати и рециклирани обратно в околната среда. Също както змия, захапала опашката си, хората, стоящи на върха на хранителната верига, накрая биват погълнати от най-ниско стоящите организми, бактериите.
Но преди змията да се извие към себе си, ние може и да не успеем да изживеем живота си без насилие. Въпреки високата си позиция в хранителната верига хората сами са си най-големият враг. Повече от което и да е друго животно, ние водим борби срещу самите себе си. По-низшите животни понякога се бият помежду си, но най-агресивните екземпляри от един и същи вид са ограничени до заемане на заплашителни пози, издаване на звуци и миризми, а не стигат до убийства. В социални групи, различни от човешката, основната причина за агресия между видовете е или да се постигне надмощие над въздуха, водата или храната, необходими за оцеляването на вида, или за подбор на партньори за размножаване.
Точно обратното, насилието сред хората, необходимо, за да се подсигури храна или в процеса на избор на партньор, е съвсем ограничено. Човешката агресия често се проявява при заграбването на материални блага, които далеч надвишават необходимото, за да се изхранва човек, или при разпространението и търговията с наркотици, които за някои са бягство от кошмара на живота, който сами сме си изградили; или при домашното насилие, което се предава от поколение на поколение. Вероятно най-разпространената и коварна форма на насилие при хората е контролът на масите чрез внушаване на различни идеологии. В цялата човешка история религиозни движения и правителства са подтиквали последователите си към агресивни действия срещу иноверците и противниците си.
В по-голямата си част насилието сред хората не е нито необходимо, нито наследствено, генетично „животинско“ средство за оцеляване. Ние можем, и вярвам, че сме длъжни, да спрем насилието. Най-добрият начин да го постигнем е като осъзнаем, както подчертах в предната глава, че сме духовни същества, които имат еднаква нужда както от храна, така и от любов. Но няма да можем да се качим на следващото еволюционно стъпало само като мислим за това, също както не можем да променим живота си и този на децата си единствено с четене на книги. Присъединете се към общности от хора с еднаква нагласа към живота, които полагат усилия да дадат тласък на човешката цивилизация, осъзнавайки, че „оцеляването на онзи, който обича най-много“ е единствената етична норма, която може да подобри качеството както на личния ни живот, така и на живота на планетата.
Помните ли онези зле подготвени и подценявани карибски студенти, които се обединиха подобно на клетките, за които учеха в курса си по хистология, за да формират общност от успешни студенти? Използвайте ги като модел за подражание и това ще помогне не само на хората, подвластни на спъващи развитието им схващания да постигнат своя хепиенд, но и на цялата планета. Използвайте мъдростта на клетките, за да изведете човечеството на следващото ниво в еволюцията, където онези, чиито сърца са изпълнени с любов, не само ще оцелеят, но и ще живеят щастливо.
От: „Биология на убежденията“, Брус Липтън, изд. „Изток-Запад“, 2012 г.
Снимка: brucelipton.com
