„Г-н Вазов от върха на своята писателска слава не трябваше да клейми новото, а да му прати радостен привет.“
В свое писмо, публикувано в бр. 3 на в. „Развигор“ от 1921 г., Вазов защитава реализма и остро се изказва против символизма в постановките на Народния театър. В него той пише: „Имам само един укор да направя на Народния театър: защо той ни дава и пиеси като „Мъртвешкият танц“, „Адам, Ева и змията“, „В ноктите на живота“ и други подобни символистически дивотии - извинете за изражението? Кому са нужни те?“. В следващия брой на вестника излиза контра публикация от Елин Пелин.
(Елин Пелин в началото на 20-те години на XX в., ДА „Архиви“)
Писмото на Иван Вазов
По повод поместените бележки в „Развигор“ за Народния театър г-н И. Вазов с писмо до вестника се опитва да направи една защита на театъра. Той не привежда никакви аргументи за своята защита. Той дава само някои въпроси, които оставя без отговор.
Не можем да откажем, че Народният театър не е имал своя разцвет. Много пъти през младото си още съществувание той е правил усилия, за да оправдае своето високо предназначение. В него действително има даровити артисти. Това не може да се отрече. Ив. Попов, Кирков, Сарафов, Огнянов, Г. Киров, К. Стоянов, Г. Стоянов, Снежина, Будевска и пр., както и Стойчев, Бъчваров и покойните Кирчев и Ганчев, са негова истинска гордост. Против тях никой никога не е бил. Тяхната заслуга всички ценим. Онова, което е спъвало живота на театъра, което е отчуждавало от него интелигенцията и хората на литературата, което е убивало интереса към него, което е отчайвало и самите добри артисти, то е мъртвешкият дух, който вее в него, бюрократическата рутина. Това е, което уби неговия авторитет, което вместо високи пориви у артистите буди дребнави честолюбия и интриги, които бързо излизат на пазара иззад кулисите и уронват престижа на целия институт.
Благодарение на тоя дух Народният театър стои без определена задача, без цел. Той дава пиеси коя както попадне и откъдето попадне. Всичките класически произведения на Шекспир се дават в неверни и недостойни почти преводи. Това не е ли осъдително?
Колкото за това, че Народният театър е спомогнал да се зароди и развие нашата домашна драма, това съвсем не е истина. Нашият театър в това отношение е хвърлил най-голямата обида върху българската литература, като е давал и продължава да дава най-бездарни пиеси от бездарни писатели-графомани. Имена не желая да споменавам.
Народният театър съществува още при старите си артисти, готови таланти, които го създадоха. Напливът на всички, които споменах по-горе, бе едновременен и триумфален. Но след тях между стените на това ново здание не порасна нито един по-млад талант, не се издигна никой. За създаване на нови сили театърът нищо не е направил. А негова длъжност е да подмладява рояка, за да има бушуване на нови вълни на живота и изкуството.
Липсата на режисьорство е също една от големите причини, които спъват живота на театъра. След Мандрович и Шмаха ние вече не сме имали режисьор, чиято магическа пръчка да раздвижи духовете, да запали огъня в душите на артистите, да им създаде простор и идеали за изкуството.
От години вече на сцената се повтарят и потретят пиеси, омръзнали на публика и на артисти.
Изключения правят като нещо по-свежо и по-ново пиесите „Три сестри“, „Мъртвешкият танц“ и „В ноктите на живота“.
А ето че г-н Вазов, най-големият човек и най-видният книжовник и поет в България, прави укор на Народния театър именно зарад тия пиеси, като особено жлъчно се нахвърля върху символизма. Да се говори така, значи да се отрича литературният живот на цяла Европа, може да се каже на целия свят от четвърт век насам, да не се разбират новите идеи, мъката и трагедията на ридающата душа на съвременния човек.
Старото, родено при други условия, при други настроения, при други философически съзерцания, омръзна. Вечностремящият се към загадката на живота творчески дух, вечно младият гений на изкуството върви напред. Той рови в дълбините, чопли, търси. Силата на интуицията и необузданата стихия на фантазията му дават образите и символите, за да предаде тайната, непокорна на науката, недостъпна за сухия разум. Животът не е ли един символ? Бог, за когото жадува душата, не е ли символ? Словото не е ли символ? Целият живот е осмислен с многобройни обреди, знаци и служения, които почти не виждаме, които не ни занимават, но които при все това са необходими символи на тая страшна загадка. Религията и идеите, сами символи, не могат да съществуват и да се налагат без символи. Ето защо да се отрича символизмът, да се клейми едно изкуство, което е подчертало с мъка и страдание всичко това, значи да не познаваме живота и да не даваме на изкуството онова велико значение, което то има.
Произведенията на символистите омагьосаха всички. Верлен, Метерлинк, Пшибишевски, Хамсун, Ибсен, Верхарн се превеждат на всички езици и се посрещат с възторг и учудване като дълбоки мислители от всички образовани хора по света.
Цяла китайщина ще бъде да ги гоним ние и да ги хулим.
Символизмът дойде с поривостта на млад и сладък вятър, който пролети развива гората, да освежи душата, да даде подтик за търсене по-новото, по-възвишеното, по-дълбокото. Той не отрече старото. Той го замина с благословия и отиде напред, проповядвайки пълна индивидуална свобода на човека и на изкуството. Той обнови формите, облагороди речта, даде мистичност на думата и освежи сюжетите.
Да. И господин Вазов от върха на своята писателска слава не трябваше да клейми новото, а да му прати радостен привет.
* Публикувано във в. „Развигор“, бр. 4, 30 януари 1921 г.
От: „Съчинения в шест тома“, Елин Пелин, Том шести, изд. „Български писател“, 1972 г.
Снимка: Елин Пелин в началото на 20-те години на XX в., ДА „Архиви“
