„Иронията е, че нашият мозък е еволюирал, за да осмисля света – и той е твърде добър в посрещането на това предизвикателство, – но редовно се проваля в осмислянето на нас самите.“
~ Дейвид ДиСалво, „Какво радва мозъка ви и защо трябва да правите обратното“ (Изд. Изток-Запад).
(Portrait of Dr. Gachet, 1890, by Vincent van Gogh)
Разтърсете вашия „смислообразувател“
♥ Престанете да се шляете
„Наш дълг е да намираме смисъл в живота и така да преодоляваме пасивния, безразличен живот.” ~ Ели ВИЗЕЛ, „Есе за безразличието“
В една по-малко известна част на емблематичната приказка на Джонатан Суифт „Пътешествията на Гъливер“ Лемуел Гъливер среща същества, впечатляващо наподобяващи на красиви коне. Хоинъм (име, означаващо „съвършенството на природата“) са рационални, фини и интелигентни... и за обкръжения Гъливер те са съвършени. Той ги разглежда като рязко контрастиращи на яхусите – раса от човекоподобни създания, управлявани от хоинъм, които са емоционални, мръсни и глупави. По-късно, когато Гъливер се връща, за да живее сред хората, не може да не възприема тези около себе си просто като яхуси с малко по-високи социални стандарти. Никога не се възстановява от отчаянието, което сравнението поражда, и прекарва по-голямата част от времето си в говорене на конете в своята конюшня.
Ако съвършенството беше постижимо и малцина най-сетне го бяха постигнали, тогава – подобно на Гъливер – повечето от нас биха се сравнявали с онези модели на съвършенството и биха се отчайвали, че не приличаме на тях. Нашите недостатъци биха се превърнали в красноречиви доказателства за несъвършенството ни. Повечето от нас (също толкова несъвършени) биха ни изглеждали „дефектни“, макар че с времето несъвършените представители на обществото биха могли да се обединят в каста. В крайна сметка ние щяхме да се самоубедим, че щом някои хора са постигнали съвършенство, то мнозина от нас – ако имат достатъчно време и вложат достатъчно усилия – също могат да го постигнат, защото факторите, които отличават съвършенството от несъвършенството, ще могат да се идентифицират и коригират. Скоро хората ще пишат книги, идентифициращи проблемите, които трябва да се коригират, за да стане човек съвършен, и ще предлагат системи за постигането на тази цел. Ако следвате формулата, ще можете да напуснете кастата на несъвършените и да се присъедините към съвършеното малцинство.
Имам чувството, че сардоничният г-н Суифт е имал предвид нещо като този сценарий, когато изобразява Гъливер в депресия заради дефектите на човечеството. Ние, разбира се, нямаме никакви модели на съвършенство, които да наблюдаваме и с които да се сравняваме, но това не ни спира да се сравняваме с въображаем идеал за съвършенство. Огромна част от медиите и индустрията на забавленията е посветена на натрапването на това сравнение и продажбата на продукти, уж прехвърлящи мост над пропастта между нас, несъвършените, и безупречния идеал. Съществуват системи за „усъвършенстване“ и името им е легион. Нужно е само да се разходите в някоя книжарница или в електронна книжарница онлайн, за да откриете изобилие от такива системи. За наше съжаление, мозъкът ни живо откликва на тези послания.
Това е фрустриращо, но не означава, че трябва да се хващаме на този „номер“. Мозъкът ни е най-несъвършеното чудо на планетата, а съвършенството, както изглежда, не е част от еволюционния „план“. По-добре е да приемем нашите недостатъци – вродени и придобити в обучението, и да танцуваме танца на осъзнаването стъпка по стъпка, за да водим по-пълноценен и удовлетворяващ живот.
Смисъл, казвате?
Съмнявам се, че някога е имало момент в човешката история, когато за смисъла не се е мислело като за нещо, което трябва да се открие. Ние сме единственото екзистенциално животно – единственото същество на планетата с разум, способен да погледне себе си и да се запита: „Защо?“ Ако отговорът на този въпрос за смисъла не може да се открие в самите нас, ще търсим извън себе си и всъщност това и правим през по-голямата част от нашия относително кратък престой на Земята. Иронията е, че нашият мозък е еволюирал, за да осмисля света – и той е твърде добър в посрещането на това предизвикателство, – но редовно се проваля в осмислянето на нас самите.
Бих се съгласил с Визел, че истинският проблем е самият въпрос. Въпросът за смисъла на живота ни отклонява от истинското предизвикателство, пред което ние, хората, сме изправени всеки ден: да придадем смисъл на живота си. Това е предизвикателство, с което може да се заеме само екзистенциално животно; единствено наше бреме е да отговорим на въпросите за нашия свят, които далеч надхвърлят инстинктивните реакции и елементарното обучение. Това може би е най-същественият отличителен белег на нашето съзнание – да осмислим опита си и да живеем съобразно този смисъл. С други думи казано, тази невероятна способност да придадем смисъл на живота – уникална в природния свят – ръководи поведението ни.
Борбата с упоритите склонности на щастливия мозък в някои моменти е фрустрираща, изтощителна и дори вбесяваща. Често откриваме, че мислим и действаме по начин, който не е в наш интерес, макар че точно какъв е този интерес, рядко ни е ясно в момента. Ние сме подложени на цяла поредица от видими и невидими влияния и в трудни моменти може да ни се струва, че собственият ни мозък съзаклятничи срещу нас. Животът, в крайна сметка, е доста объркана история и по-често именно неопределеността, а не яснотата изпълва менталното ни пространство.
Последната дума обаче продължава да е наша. Ние сме създатели на смисъл. Притежаваме еволюирал мозък – богатство, което не може се мери с нищо друго на планетата. Мозък, който ни е отвел много далеч и ще продължи да ни тласка напред.
Из: „Какво радва мозъка ви и защо трябва да правите обратното“, Дейвид ДиСалво, изд. „Изток-Запад“, 2017 г.
Картина: Portrait of Dr. Gachet (1890) by Vincent van Gogh, chinaoilpaintinggallery
