„Срещаме се много начесто, без да сме имали време да си домилеем един на друг. Нищо чудно, че най-важните и значими срещи са редките.“
(Boy Resting, 1890, by Paul Cezanne)
Усамотение
Установявал съм неведнъж, че няма по-мило и задушевно, по-чисто и обнадеждаващо общуване от общуването с Природата - дори и за най-отчаяните мизантропи и меланхолици. За оня, който живее сред Природата и има своето вътрешно равновесие, меланхолия не съществува. За здравия и неосквернен слух гръмотевичната буря звучи като същинска еолова арфа. Нищо не може да внуши на открития и смел човек присъщата за ближните му угнетеност. Радвам ли се на приятелството на годишните времена, вярвам, че нищо не може да превърне живота ми в бреме. Тихият дъждец, който напоява днес бобовите ми насаждения и ме задържа вкъщи, за мен не е отегчителен и потискащ, а тъй благодатен, както и за Природата. И макар да ми пречи да прекопая боба, за него той е далеч по-полезен от мотиката. Дори да продължи да вали тъй дълго, че семената в почвата и картофите в нивата да изгният, пак ще си остане благодатен за тревата, а следователно и за мен. Понякога, когато се сравнявам с другите хора, ми се струва, че се радвам на по-голямо благоразположение от страна на боговете, надвишаващо според мен заслуженото; сякаш са получили някаква препоръка за мен, каквато ближните ми нямат, та затова ме направляват и закрилят. Не се самолаская - ако изобщо е възможно, те мен ласкаят. Никога не съм се чувствал самотен, камо ли пък измъчван от усещането за уединеност: само един-единствен път, няколко седмици след като бях заживял в гората, размишлявах около час дали близкото съжителство с хора все пак не е важно за един безметежен и здравословен живот. Самотуването ми бе дотежало. Но същевременно осъзнавах лекото безумие, в което бях изпаднал, и сякаш предвиждах възстановяването си. И изведнъж, както тихият дъждец си валеше и тия мисли ме гнетяха, почувствах сладостно и благодатно общение с Природата, почувствах в самото трополене на дъждовните капки, във всеки звук и всяка гледка наоколо една безкрайна и безметежна дружелюбност, живителна като въздух след задушаване, която обезсмисли ограничените предимства на човешкото общуване до степен повече да не мисля за тях. Всяка млада борова игличка растеше и се наливаше със сочна зеленина в съгласие и приятелство с мен. Чувствах силното присъствие на нещо сродно, дори и в явления, които сме свикнали да определяме като бедствия и стихии. Добре знаех, че най-близък по кръв и човечност не ми е човекът, тъй че едва ли съществуваше място, където бих се чувствал чужд.
Размишлявайки, ние можем да се приближим до себе си по най-естествен път. Посредством съзнателно напрягане на ума можем да се държим настрана от всякаква деятелност с нейните последствия, тъй че всичко - и добро, и лошо - да минава покрай нас като бързоструен поток. Ние не сме изцяло част от Природата. Както мога да бъда носено от течението дърво, тъй мога да бъда и наблюдаващият от небето Индра. Както едно театрално представление може да ме развълнува, тъй може някое действително събитие да не ме развълнува, макар да ме засяга много повече. Зная само, че съм човешка Вселена, нещо като сцена, на която се разиграват мисли и чувства; освен това усещам у себе си известно раздвоение, което ми дава възможност да се отдалечавам от своето Аз, сякаш е друг човек. Колкото и наситен да е животът ми, неизменно чувствам присъствието и критичното отношение на някаква част от мен, която сякаш не ми принадлежи, а е само наблюдател - несподелящ, но регистриращ живота ми, - толкова мое Аз, колкото и на всеки друг. Приключи ли поредната житейска драма - навремени трагедия, - наблюдателят се оттегля. За него тя е била само измислица, игра на въображението. Тъкмо тая наша двойственост често ни прави лоши приятели и съседи.
Намирам за здравословно човек да прекарва по-голямата част от времето си сам. И най-подбраното човешко обкръжение скоро доскучава и изморява. Обичам да бъда сам. Тъй и не намерих по-приятна компания от самотата. В чужбина сред множеството хора обикновено сме по-самотни, отколкото ако останем в стаята си. Човек, който мисли и работи, е винаги сам, все едно къде се намира. Самотата не се измерва в мили, с разстоянието, разделящо един човек от ближните му. В гъмжащите университетски кошери на Кеймбридж истински усърдният студент е сам като дервиш в пустиня. Фермерът може цял ден да копае на нивата или да сече дърва в гората, без да се чувства самотен, тъй като е зает с работа; но вечер му е невъзможно да седи сам вкъщи, дал воля на мислите си, а непременно трябва „да се види с приятелите“, да си отдъхне и уж да си навакса за самотата през деня; нищо чудно, че недоумява как ученият може да стои сам вкъщи по цяла нощ, че и през по-голямата част от деня, при това без да му е скучно и без да го налягат черни мисли; той не може да проумее, че макар да си е вкъщи, ученият работи на СВОЯТА нива, сече в СВОЯТА гора и също като него се нуждае от отдих и компания, може би само по-тясна.
Хорското обкръжение обикновено е твърде леснодостъпно. Срещаме се много начесто, без да сме имали време да си домилеем един на друг. Срещаме се по три пъти на ден на масата, колкото да внесем нов привкус в това престаряло, мухлясало сирене, което сме самите ние. Принудили сме се да се споразумеем по определени правила, наречени етикеция и благоприличие, та тия чести срещи да станат приемливи и да не се стига до стълкновения. Срещаме се в пощата, на гости, всяка вечер край камината; живеем нагъсто, пречим си, препъваме се един в друг и тъй според мен губим част от уважението помежду си. Нищо чудно, че най-важните и значими срещи са редките. Помислете за момичетата от фабриките - те никога не са сами, та да се оставят на мечтите си. По човек на квадратна миля е най-доброто разрешение - знам го от личен опит. Ценността на човека не е в кожата му, та да е нужно да го докосваме, за да го оценим.
Чувал съм за едного, който се бил изгубил в гората и умирал от глад и изнемога под едно дърво, ала пламналото му от телесната слабост въображение облекчавало самотата му, заобикаляйки го с гротескни видения, които той вземал за действителност. Така и ние, благодарение на телесното и умственото си здраве и сила, бихме могли постоянно да се радваме на подобно, но по-нормално и естествено обкръжение и да осъзнаем, че всъщност никога не сме сами.
Вкъщи винаги имам голяма компания - особено сутрин, когато не се отбива никой. Нека си послужа с няколко сравнения, та читателят да добие представа за начина ми на живот. Не съм по-самотен от гмуреца, който гръмогласно се смее, или от езерото Уолдън. „Нима е самотно това езеро?“ - питам се аз. Но ето че в лазурната багра на водите му витаят не сини дяволи, а сини ангели. И слънцето е само - освен в мрачно време, когато ни се струва, че виждаме две слънца, едно от които е лъжовно. Бог също е сам - но не и дяволът, който не се отделя от безчетното си обкръжение, от своя легион. Не съм по-самотен от лопена или глухарчето в полето, от бобовото листо или стръкчето киселец, от конската муха или пчелата. Не съм по-самотен от воденичния ручей или ветропоказателя, от полярната звезда или южняка, от априлския порой или януарската киша, от първия паяк в новопостроена къща.
Каква неописуема невинност и доброжелателство има в Природата, как винаги слънцето, вятърът, дъждът, лятото, зимата вдъхват здраве и радост и какво съчувствие проявява към людете всичко природно - стига един човек да е онеправдан, и слънцето помръква, вятърът стене с човешки глас, от облаците се стичат сълзи, а горите сипят листа и обличат траурна одежда посред лято. Как да не се чувствам част от Природата? Нима плътта ми не е листа и пръст?
Избрано от: „Живот без принцип“, Хенри Дейвид Торо, изд. „Лик“, 2001 г.
Картина: Boy Resting, 1890, by Paul Cezanne; chinaoilpaintinggallery
