„Българска, архибългарска черта е да се самоотричаме, да не признаваме нищо свое - добро е само чуждото, макар и да е най-нехелното.“
Рисуван портрет от Никола Михайлов (1909 г.)
Писмо от Иван Вазов
(Публикувано във в. „Развигор“, бр. 3, 1921 г.)
Господин редакторе,
Между оригиналните неща, които намирам във вашия интересен лист, е и това: вие поместяте критики против себе си. Искам да се възползувам от вашето гостоприемство и да ви пратя една такава.
Защо допускате тия върли отрицателни статии в „Развигор“ против Народния театър? Всичко лошо, всичко грозно, всичко сбъркано там! Вярно ли е това? Турете ръка на гърдите си и признайте, че тия нападки са в голяма степен несправедливи. Подобни се сипят въз храма на нашата бедна Мелпомена още от откриването му, а напоследък най-много. Как? Нищо ли няма добро в живота на нашия театър? От 13 години насам той е доставял душевна храна на столичното общество, възпитавал е по силите си естетическия вкус, будил е хубави чувства, извиквал е благородни вълнения в душите; той е дал възможност да се зароди и развие нашата домашна драма; отрасъл е рояк таланти на истински артисти, с които можем да се гордеем и пред чужденците. Значи, бил е полезен.
Българска, архибългарска черта е да се самоотричаме, да не признаваме нищо свое - добро е само чуждото, макар и да е най-нехелното.
Чини ми се, че аз съм първият, който взимам смело и открито защитата на охуления и опсувания Народен театър - поне аз не съм срещал ни един път топла съчувствена дума в страниците на нашите списания и вестници за това многозаслужило културно-национално учреждение.
Имам само един укор да направя на Народния театър: защо той ни дава и пиеси като „Мъртвешки танц“, „Адам, Ева и змията“, „В ноктите на живота“ и други подобни символични дивотии - извинете за изражението! Кому са нужни те? Кой разбира тия мъгляви шаради? Какво възпитателно, облагородяюще влияние могат да упражнят те въз сърцето и душата на българина? Защо се изтезава вниманието на зрителите, които си дават парите за друга духовна храна, отговаряща на развитието им и на нашите нравствени нареди? Защо се трепят с тях и силите на артистите, които се мъчат като дяволи да предадат живот на безжизнени и нелепи творения, родени от болнави въображения, жадни да поразят с нещо ново, чудато и страшно блазираната публика на Запад? Нека си играят там. Нам не трябват. Нам е нужно нещо здраво, човешко, действително художествено. По̀врага на тия чужди пиеси!
Истина, има хора у нас, които ги хвалят и издигат до небесата. Но Народният театър за няколко хора ли е или за голямото множество, жадно за нещо разбираемо и свястно. Ето например тоя Хамсунов психологически булгур - „В ноктите на живота“... Убеден съм, че всички почти, които са видели тая пиеса, са скучали, недоумявали и са си били главите да отгатнат кое е достойнството на тая забъркана символизация на нещо непонятно нам и като мене са излазяли от театъра разочаровани и отегчени. Такъв е случаят и с другите символически пиеси, даже и с някои от Ибсеновите, изгонени вече из повечето театри в Европа*. Убеден съм, че всички споделят моето „еретическо“ мнение, но не дръзват да го изразят гръмко от страх да не минат за малокултурни - бай Ганю е много честолюбив!
Това исках да кажа.
* Символизмът, това извратено чувство за хубавото, е заразил не само театъра, той е нахлул и в нашата поезия. От него тя е станала чужда нам, болна и непотребна. Жал за толкова таланти, поробени от тая мода! - Бел. авт.
...
От: „Литературен лист „Развигор“, Съставител Елена Налбантова, изд. „Слово“, Велико Търново, 1998 г.
* Рисуван портрет от Никола Михайлов (1909 г.) Фонд: Иван Вазов, lit.libsofia.bg
