„Ницше възстановява здравето си и открива оригинален философски глас, Торо открива връзка с природата, която счита за основа за благоденствието на човешкия живот.“
За здравословната страна на самотата, бодростта на духа и тялото, и разходките като благородно бягство от шумния ни свят, назаем от професора по компютърни науки в Джорджтаунския университет – Кал Нюпорт и книгата му „Дигитален минимализъм“ (Изд. „Монт“).
(Alley bordered by trees by Vincent van Gogh)
Правете дълги разходки
През 1889 г., когато славата на Фридрих Ницше започва да се разнася, той публикува кратко въведение на своята философия. Озаглавено е „Залезът на боговете“. За да го напише са му необходими само две седмици. В началото книгата съдържа глава с кратки афоризми по темите, които са интересували Ницше. В тази глава, по-конкретно в максима 34, откриваме следното убедително твърдение: „Само мислите, които ни спохождат по време на разходка, имат стойност.“ За да подчертае своето уважение към ходенето, Ницше пише: „Заседналият живот е истинския грях към Светия Дух.“
Ницше говори от позицията на личния опит. В своята публикувана през 2009 г. книга за пресечната точка между ходенето и философията, френският философ Фредерик Грос допълнително развива идеята и според него през 1889 Ницше приключва изключително продуктивно десетилетие, в което е възстановявал влошеното си здраве и е написал някои от най-великите си книги. Този период започва десет години по-рано, когато Ницше е принуден от непрестанните пристъпи на мигрена, както и на други проблеми със здравето, да напусне работата си като университетски преподавател. Подава си оставката през май 1879 и по-късно същото лято се озовава в едно селце, разположено по склоновете на планината Горна Енгадин. В десетилетието между неговата оставка и излизането на „Залезът на боговете“, Ницше живее от поредица малки дарения, които му осигуряват достатъчно средства за скромно жилище и възможността да пътува с влака из планините (където намира убежище от летните жеги) и морето (където бяга от зимния студ).
През този период, когато Ницше е заобиколен от някои от най-живописните пейзажи на Европа, „той се превръща в нямащия равен скиталец от легендите“. Както Грос разказва, по време на първото си лято в Горна Енгадин, Ницше започва да ходи по осем часа на ден. По време на тези преходи, той мисли, накрая изпълва шест малки бележника с прозата, която се превръща в „Странникът и неговата сянка“ - първата от много влиятелни книги, които пише през десетилетието, в което е изпълнен със сили от разходките.
Ницше, разбира се, не е първата историческа фигура, която се разхожда, за да вдъхне сили на съзерцателния живот. В книгата си Грос посочва и примера с френския поет Артюр Рембо, неспокойна душа, която се е отправяла на много странствания пеша, често без пари, но богат на страст, или Жан-Жак Русо, който пише „Върша нещо само, когато ходя; полето е моя кабинет.“ За Русо Грос добавя: „Самата гледка на писалището и стола са били достатъчни, за да го поболеят.“
Добродетелта на ходенето е пропита и в американската култура. Уендел Бери, друг защитник на ходенето, използвал продължителни излизания из нивята и горите на своя селски Кентъки, за да обясни селските си ценности. Както пише той: „Докато вървя, постоянно си спомням бавното, търпеливо изграждане на почвата в горите. И ми се припомня за събитията и спътниците в моя живот – следователно разходките ми, в крайна сметка, са културни събития.“
Бери вероятно е бил вдъхновен от Торо, който изглежда е най-горещия популяризатор на ходенето в Америка. В своята прочута реч в гимназията, която е публикувана посмъртно в Ди Атлантик Мантли под заглавието „Вървеж“, Торо нарича тази дейност „благородно изкуство“ и пояснява: „ходенето, за което говоря няма нищо общо с упражненията… но е начинанието и приключението на деня.“
Споменатите исторически личности-любители на ходенето го приемат по няколко причини. Ницше възстановява здравето си и открива оригинален философски глас. Бери формализира своята интуитивна носталгия. Торо открива връзка с природата, която счита за основа за благоденствието на човешкия живот. Тези различни причини, обаче, са подкрепени от едно и също ключово качество на ходенето: то е изумителен източник на самота. Тук е важно да напомним, че определението за самотата, което ние ползваме, е като свобода от вмешателства от други умове и именно тази липса на реакция към врявата на цивилизацията носи и опазва тези ползи. Ницше подчертава тази точка, когато съпоставя оригиналността на своите стимулирани от ходенето идеи с онези, които са родени от учения-книжовник, затворен в библиотеката и са само реакции на работата на други хора. „Ние не принадлежим – пише той – на онези, които биват спохождани от идеи само сред книги, когато са породени от книги.“
Мотивирани от тези уроци на историята, ние също трябва да приемем разхождането като висококачествен източник на самота. Трябва и да се вслушаме в предупреждението на Торо да не се отправяме на кратки разходчици за леки упражнения, ами наистина да навлизаме дълбоко в горите, с дългите преходи по склоновете на планината на Ницше – това е основата на продуктивната самота.
От дълго време изповядвам тази философия. Докато се занимавах с научна дейност след докторантурата си в Масачузетския технологичен институт, със съпругата ми бяхме наели апартаментче на Бийкън Хил, на около километър и половина от Лонгфелоу Бридж до източната страна на кампуса, където работех. Извървявах този път всеки ден, независимо от времето. Понякога посрещах съпругата си след работа на брега на река Чарлс. Когато подранявах, четях. По бреговете на тази река – какъв синхрон само – за пръв път открих текстовете на Торо и Емерсън.
Животът ми, какъвто е в момента, в близките до центъра предградия на Вашингтон, окръг Колумбия, вече не ми позволява да правя дълги всекидневни разходки покрай реката на път за работа. За да компенсирам тази липса, направих известно изследване на три различни горски пътеки близо до дома ми – до едната можеше да се стигне пешком, а до другите две след кратко пътуване с кола. Опитвам се да включа в графика си дълги разходки из тези уединени места, толкова често, колкото ми позволява работата.
Използвам разходките за много цели. Най-често се опитвам да напредна по професионален проблем или за размишления върху конкретен аспект от живота ми, за който мисля, че се нуждае от повече внимание. Понякога отивам на така наречените от мен „Разходки за благодарност“. Тогава се наслаждавам най-вече на хубавото време или пък се разхождам из квартал, който харесвам. Ако пък съм в особено натоварен период, тогава се опитвам да породя чувство на нетърпение за по-добър сезон. Понякога започвам разходка с намерението да помисля върху някоя от тези цели, скоро след това откривам, че умът ми има други виждания относно онова, което истински се нуждае от вниманието ми. В тези моменти отстъпвам пред ума си и си напомням колко трудно е да уловя тези интроспективни сигнали сред шумотевицата, която господства в отсъствието на самотата.
(Avenue in arles by Vincent van Gogh)
Накратко, без моите разходки щях да съм изгубен, защото са се превърнали в най-добрият ми източник на самота. Това упражнение предполага, че ще откриете сходни ползи като прекарвате повече време сами и в ходене. Упражнението е просто: редовно правите дълги разходки, за предпочитане сред хубава местност. Разхождайте се сами, което означава не само да сте сами, но и – ако е възможно – без телефона си. Ако носите слушалки или следите поредица от съобщения или – да пази Бог – преглеждате съобщенията в Инстаграм – всъщност не се разхождате, следователно няма да извлечете най-голямата полза от упражнението. Ако не се опитате да оставите телефона си по уважителни причини, тогава го оставете на дъното на раницата си, за да го използвате при необходимост, но нека да е трудно да го извадите при първия пристъп на скука.
Най-трудната част от редовните разходки е да намерите време. Според моя опит вероятно ще се наложи да положите усилия, за да разчистите необходимите часове в графика си – надали ще се появяват от само себе си. Това може да означава, например, да включите разходките в календара си доста напред във времето (те са прекрасен начин за начало или край на деня) или с преговори да убедите семейството си, че понякога вечер или през уикенда ще хващате пътя. От полза ще е и ако възприемете едно по-широко разбиране за понятието „хубаво време“. Можете да се разхождате в студените дни или когато вали сняг, или докато ръми.
Тези усилията са трудни, но отплатата от тях е огромна. Много по-щастлив и по-продуктивен съм – по широк спектър фактори – когато редовно ходя. Много други, както съвременни, така и исторически личности, се радват на същите ползи от важното вливане на самота в иначе изтощителния ни живот.
Торо пише: „Мисля, че не мога да запазя здравето и духа си, ако не прекарвам поне по четири часа дневно – а обикновено са повече от четири часа – в ходене из гората през хълмовете и полята, напълно свободен от светските задължения.“
Повечето хора никога няма да разберат амбициозната посветеност на Торо към разходките. Но ако бъдем вдъхновени от неговата идея и се опитваме да прекарваме повече време в ходене и отдадени на „благородното изкуство“ на ходенето, ние също ще успеем да запазим своето здраве и духа си.
От: „Дигитален минимализъм“, Кал Нюпорт, изд. „Монт“, 2021 г.
Картини: chinaoilpaintinggallery
