Завистта на българина - това е национално бедствие ♥ Николай ХАЙТОВ

„Рано или късно ще се разбере, че живот без добрини и човещина е безсмислен.“

Хайтовите размишления, споделени пред читателите на в. „Земя“ през ноември, 1998 година.

Ум царува, ум - робува

Г-н Хайтов, ако приемем, че годините са тухли, какво иззидахте досега?

Тухлите са 79, но не са моя заслуга, а на времето, което слага и не пита. Иззиданото се вижда отпосле.

Виждали ли сте толкова лъжлив и безсрамен свят?

Не. Никога не съм допускал, че личната и обществената нравственост и морал, градени хилядолетия, могат да бъдат пометени пред очите ни за броени месеци.

Как би се чувствал днес Капитан Петко войвода?

В своето време Капитан Петко войвода се е борил с един Турчев, сега турчевците са на всяка крачка. 

Ние кроихме, а друг шие дрехите на обществото ни. Едно мислехме, когато обръщахме хастара на социализма, за да се получи нещо по-добро, а какво излезе: в края на XX век шетат армия от просяци, туберкулоза, детска проституция, наркомания…

Едно кроихме, друго шихме, а ушитото след това така разпорихме, че оставихме народа без дреха. Тежката пазарна зима сега ще му види сметката. Не зная дали ви е известно, че всяка година България се топи с един град от 25 хиляди жители.

Казвал ли ви е някой, че очите ви са чакърести, като на героя ви Ибрям Али: гледате ли някого, сякаш пъпа му с ножица подстригвате?

Бяха ми чакърести очите и нещичко от тях има и сега, но вече не ги употребявам за „ножица“. Излишно е човек да си пилее нервите, да се хаби, защото душманите това и чакат.

Вземате ли пари от сегашните чорбаджии книгите си за издавате?

Просията не е в моята генетична програма. Дори ред повече да не напиша, няма да се редя на опашка за пари.

От какво се боите?

Единствено от съдбата. Уверил съм се, че ние, хората, сме изцяло в ръцете й. Фаталист съм и твърдя, че свободната воля не съществува.

На какво ви прилича България днес?

На крепост, която се е предала с обещание за милост и след това е предадена на щурмоваците за разграбване и избиване на обитателите й.

Мнозина разбраха къде е на прасето гъделът и го гъделичкат неуморно, трупат, богатеят. Е, това ли е заветната цел на човека с преброените дни?

Отговарям само за себе си. Моята заветна цел нито е имала някога, нито ще има сега нещо общо с гъдела за трупането на богатства. И това е дарба, но дадена другиму.

Ако приемем, че сега светът пак си събува потурите, тогава какво обува?

Обува джинси. Американските джинси. Това е новата световна мода.

Веднъж изрекохте думи-присъда: българинът ненавижда онзи, който може. Не е ли тази причината все келяви бради да ни красят?

Завистта на българина - това е национално бедствие. Тя е особен вид самоизяждане, което изсмуква половината ни творческа енергия и ни прави негодни за каквото и да е общо дело.

Не прилича ли днешният творец на Влашо - онзи ваш обущар, който работел пътища без пари?

Хората на изкуството с божа дарба се подчиняват на един творчески нагон независимо от материалните изгоди. Говоря за истински надарените; за които рисуването, писането, музицирането… е призвание.

Защо се пръкват толкова много ваши неприятели сред пишещите братя?

Не могат да ми простят, че съм успял в нещо. „Диви разкази“ освен 15-те издания у нас, има още 40 в чужбина. Издадена е на 22 езика. Такъв тиражен бум в кратката проза не е постигнал друг наш съвременен писател. Това е достатъчно, за да бъда мразен от амбициозните. Не могат да ми простят и успехите на „Козият рог“ и „Капитан Петко войвода“. Не ми прощават и неотклонните граждански позиции. Мразя безродниците, те ми го връщат. И количеството на „доброжелателите“ ми расте. Въпреки това бях избран за председател на СБП с повече от две трети от писателските гласове. Значи приятелите не са по-малко. Да са ми живи и здрави и враговете - те ми поддържат формата.

Коя черта от характера си не харесвате?

Доверчивостта си не харесвам. Тя най-често ме подвежда. Но човек не може да излезе от кожата си.

Вие сте всепризнат майстор на художествения разказ, разказите ви са пълни с характерни, бих казал - неповторими думи, като глагола драговали, например. Защо ви няма в учебниците по литература? Децата биха се учили и на мъдрост, и на хубост от разказите ви.

В някои учебници ме има, но не и в новите… И в тази област „селекционерите“ работят. Щом на Вазов, Йовков и Смирненски посегнаха, какво остава за такива като мен творили по време на социализма.

Какво все не достига на човека да е добър?

Трябва да е някаква хромозома. Защото добрият човек вари го, печи го, все си е човек, а лошият и гюлова ракия да го изкъпеш все си е гадина. За щастие рядко се срещат само лоши хора. И доброто и лошото се е вмъкнало в човека. Възпитанието и условията на живот повикват едното или другото. Защо сега цъфти лошото, сам знаете.

Споменахте думичката „възпитание“. Има ли я още?

Сега възпитанието на младите у нас е предоверено на телевизията. Телевизията е своего рода школа за престъпници обаче. Критичен съм и към образованието през последните десетилетия, защото понятията добро и лошо бяха превърнати в класово-партийни понятия. Ето печалните резултати от поведението на днешните държавници. Всичките са рожби на това класово-партийно възпитание.

Има да им се радваме!… Г-н Хайтов ще се намери ли един български Влашо да изработи пътека към добруването или то ще си остане мираж?

Рано или късно ще се разбере, че живот без добрини и човещина е безсмислен.

Разказът „Козият рог“ завършва с думите на отец Аверки: „Много неправди, а една Мария! Затуй не се е оправил този свят!“ В българската история е пълно с героични хора и въпреки това все робски ярем ни надяват.

Робският ярем не ни го надяват, а ние сами си го надяваме. Никога свободният човек не става роб, независимо с колко вериги го връзват. Този, който робува, си заслужава робията. Това е моята истина.

* Публикувано във в. „Земя“, 30.XI.1998 г.
Снимка: Николай Хайтов (1919-2002), bg.wikipedia.org

В този ред на мисли