„Да не успееш да се конфронтираш, когато това е необходимо за духовното израстване, означава, че не можеш да обичаш, същото се отнася и до случаите на безсмислено критикуване или осъждане, както и другите форми на лишаване от загриженост.“
At the Cafe (1909) by Felix Vallotton
Рискът да се противопоставиш
Последният и възможно най-голям риск, свързан с любовта, е да упражняваш власт чрез смирение. Най-характерният пример за това е конфронтацията в любовта. Винаги когато се противопоставяме на някого, ние всъщност му казваме: „Ти грешиш. Аз съм прав“. Когато родителят застане лице в лице с детето си и му каже: „Държиш се подло“, това означава: „Твоята подлост е погрешна. Аз имам право да те критикувам заради нея по простата причина, че не съм подъл и съм прав“. Когато мъжът се противопоставя на жена си заради нейната фригидност, той казва: „Ти си фригидна, защото няма логика да не отговаряш на моята сексуалност с жар, след като съм нормален и сексуално, и иначе. Ти имаш сексуален проблем, не аз“. Когато жената се противопоставя на мъжа си за това, че той не отделя достатъчно време за нея и децата, тя обикновено казва: „Прекалено много си се увлякъл с работа и това е лошо. Като се вземе предвид, че нямам твоята работа, аз мога да съдя по-добре от теб и ясно виждам, че ще бъде по-хубаво, ако отделиш време и за други неща“. Способността да се противопоставиш и да кажеш: „Аз съм прав, ти си крив и трябва да се промениш“, не е проблем за повечето хора. Родители, съпрузи и хора в различни други социални роли вършат това по навик или както им падне, критикувайки наляво и надясно, стреляйки без предупреждение. Критиката и конфронтацията, които обикновено се появяват импулсивно поради гняв или раздразнение, допринасят повече за увеличаване на неразбирането в света, отколкото на разбирателството.
У истински обичащия човек противопоставянето и критиката рядко могат да се забележат. За него те са акт на арогантност. Да застанеш срещу любимия, значи да възприемеш позиция на морално или интелектуално превъзходство най-малкото във връзка с конкретния спорен проблем.
Истинската любов признава и уважава неповторимостта и независимостта на партньора (за това ще говорим по-късно). Един наистина обичащ човек, който оценява индивидуалността на любимия (любимата) си, много неохотно ще приеме твърдението: „Аз съм прав, а ти не си, аз по-добре от теб знам какво е хубаво за тебе“. Но в живота има и случаи, когато някой знае по-добре от другия кое е най-доброто за него и всъщност се намира в позиция на превъзходство спрямо проблема. При тези обстоятелства по-мъдрият от двамата е задължен да се противопостави на другия. Следователно обичащият човек много често стои пред дилемата дали да прояви уважение към индивидуалното решение на партньора си, или да поеме отговорността на водещата роля, когато партньорът се нуждае от това.
Дилемата може да бъде разрешена единствено чрез мъчително самоизучаване, при което обичащият търси реалната стойност на своята „мъдрост“ и мотивите за поемането на водещата роля. „Наистина ли съм наясно с нещата, или се опирам на неточни предположения? Наистина ли разбирам любимия (та) си? Може ли пътят, който той (тя) поема, да е всъщност верният, а аз да греша? Егоистично ли е от моя страна да подтиквам партньора си по нов път?“ Това са въпросите, които един наистина обичащ човек трябва да си зададе. Това самоизучаване, със стремеж към обективност, е същността на покорството и смиреността. По думите на един анонимен британски монах и духовен учител от XIV век „смирението само по себе си не е нищо друго освен истинско познаване и чувстване на човешката личност такава, каквато е. Всеки, който истински усеща себе си такъв, какъвто е, всъщност е смирен“.
Оттук следва, че има два начина да се противопоставил или да критикуващ: c инстинктивната и спонтанна сигурност, че си прав, или с вярата, че си достигнал правилното гледище чрез съзнателно самоизучаване и подлагане на съмнение. Първият е пътят на арогантността. Той е най-характерен за родители, съпрузи, учители и изобщо хората във всекидневните им дела. Обикновено е неуспешен, постига повече недоволство или други нежелани ефекти, отколкото растеж. Вторият е пътят на смиреността. Не е много често срещан, тъй като изисква разширяване на личността. Този начин има много по-големи шансове да бъде успешен и освен това, доколкото имам опит, никога не е бил разрушителен.
Значителен брой хора по една или друга причина са се научили да задържат инстинктивното си желание да критикуват и да се противопоставят със спонтанна арогантност, но не отиват по-далече. Те се скриват в моралната сигурност на своето смирение и никога не се осмеляват да проявят сила. Такъв случай беше един свещеник и баща на 40-годишна пациентка, която страдаше от хронична депресивна невроза. Майка й била сприхава и жестока жена, която доминирала в семейството със своите изблици на гняв и нерядко биела своя съпруг пред очите на дъщеря си. Свещеникът никога не отвръщал на удара и съветвал дъщеря си, ако майка й я удари, тя да подаде и другата буза в името на християнската доброта. Самият той изпитвал безкрайно уважение към другите и желание да бъде смирен. Когато започнахме терапията, моята пациентка благоговееше пред баща си заради неговата любов и благост. Не след дълго обаче разбра, че това смирение е било слабост и че в пасивността си той я е лишил от необходимите родителски грижи толкова, колкото и нейната майка със своя подъл егоцентризъм. Накрая дъщерята осъзна, че бащата не е направил нищо, за да я предпази от злия характер на майка й. Като не се е противопоставял на това зло, той не й е оставил алтернатива, освен да възприеме манипулаторската роля на майката и собствената му лъжесмиреност като примери за поведение.
Да не успееш да се конфронтираш, когато това е необходимо за духовното израстване, означава, че не можеш да обичаш, същото се отнася и до случаите на безсмислено критикуване или осъждане, както и другите форми на лишаване от загриженост. Ако родителите обичат децата си, те трябва внимателно, но също така и активно да им се противопоставят и да ги критикуват от време на време, както и те самите трябва да се оставят да бъдат критикувани от тях. Съответно съпрузите, които наистина се обичат, трябва понякога да се противопоставят един на друг, за да може бракът да се развива в духовно отношение. Един брак не може да се смята за истински успешен, ако мъжът и жената в него не са най-добрите критици един за друг. Това важи и за приятелството. Традиционното разбиране за приятелството е, че то трябва да бъде безконфликтна връзка, един вид „Аз на тебе, ти на мене“, като се разчита единствено на размяна на услуги и комплименти, както се изисква от добрите маниери. Такива връзки са повърхностни, те избягват интимността и не заслужават да се наричат „приятелство“. За щастие концепцията ни за приятелски отношения се развива. Според нея взаимната любовна конфронтация е важна част от всички успешни и значими човешки взаимоотношения. Без нея те не достигат дълбочина и успех.
Конфронтацията или критиката е вид упражняване на власт, вид водачество. Упражняването на власт е не друго, а опит да се повлияе върху съдбините, човешки или нечии други, чрез съзнателни или несъзнателни действия. Когато критикуваме или се противопоставяме на някого, това е сигурен признак, че искаме да променим по някакъв начин живота му. Ясно е, че има много други, често по-добри начини, да повлияем върху хода на събитията: чрез пример, предложение, поучителна притча, награда или наказание, проучване чрез въпроси, даване на разрешение, предаване на опит, приобщаване към другите и т.н. Могат да се напишат томове за изкуството да упражняваш власт. За нашите цели обаче е достатъчно да се каже, че обичащите личности трябва да се съобразяват с това изкуство, защото ако човек иска да подхрани духовното израстване на партньора си, трябва да знае най-ефективните начини да се постигне това в един или друг момент. Например любящите родители първо трябва да изучат себе си и своите качества и чак след това да определят кое е най-добро за децата им. После те също така трябва да отделят време за размисъл върху характера и възможностите на децата, преди да решат дали и кога ще бъде уместно да използват противопоставяне, кога похвала или повишено внимание, разказване на приказки или някакъв друг начин на влияние. Да поставиш някого срещу нещо, с което той няма да може да се справи, е най-малкото загуба на време, то нанася вреда. Ако искаме да бъдем чути, ние трябва да използваме разбираем за нашите слушатели език и да се съобразяваме с тяхното равнище. Ако искаме да обичаме, трябва да разширим своите граници така, че общуването ни да отговаря на възможностите на нашия любим.
Ясно е, че упражняването на власт с любов изисква голямо усилие, но все пак какъв е рискът? Проблемът е, че колкото повече обича един човек, толкова по-смирен става той, а колкото е по-смирен, толкова повече изпитва страх от възможността за арогантност при упражняването на сила. Кой съм аз, че да влияя на хода на събитията? По силата на какво ми е дадено правото да решавам кое е най-добре за детето ми, съпруга ми, страната ми, човечеството? Кой ми позволява да вярвам в собствените си разбирания и след това да налагам волята си на света? Кой съм аз, че да играя ролята на Бога? Ето това е рискът. Защото винаги, когато употребяваме сила, ние се опитваме да повлияем на развитието на света, на човечеството. По този начин поемаме ролята на Бога. Повечето учители, родители, водачи - тези от нас, които прилагат власт - не знаят това. Когато упражняваме сила и забравяме самонаблюдението, изисквано от любовта, ние нехайно подминаваме факта, че играем ролята на Бог, без да осъзнаваме колко разрушително може да бъде това. Но тези, които наистина обичат и съответно прилагат разума, който се изисква от любовта, знаят, че да действаш значи да поемеш ролята на Бога. Все пак те също така знаят, че алтернативната е бездействие и състояние на безсилие. Любовта ни отрежда да поемем ролята на Господа с цялото съзнание за значимостта на това, което правим. С това съзнание обичащият човек поема и отговорността да бъде Бог, да изпълни Божията воля, без да сгреши. Тогава стигаме до друг парадокс: само чрез смирението на любовта хората могат да се осмелят да бъдат богове.
От: „Изкуството да бъдеш Бог“, Морган Скот Пек, изд. „Кибеа“, 1993 г.
Картина: At the Cafe (1909) by Felix Vallotton; chinaoilpaintinggallery
